Отиде си отчаяна Стела, която Вибегало отказа да пусне в друг отдел. Отидоха си явно развеселените лаборантн. Отиде си Едик, заобиколен от тълпа теоретици, пресмятайки минималното възможно налягане в стомаха на експлодиралия кадавър. Аз също тръгнах към поста си, след като предварително се уверих, че изпробването на втория кадавър ще стане не по-рано от осем сутринта. Експериментът ми направи тягостно впечатление и след като се разположих в огромното кресло в приемната, известно време се опитвах да разбера дали Вибегало е глупак или хитър демагог немарливец. Научната ценност на всичките му кадаври беше очевидно равна на нула. Всеки сътрудник, защитил магистерска дисертация и завършил двегодишния курс по нелинейна трансгресия, можеше да създава модели на базата на собствените си дубли. Също така нищо не струваше на тези модели да се придават магически свойства, защото съществуваха справочници, таблици и учебници за магове аспиранти. Тези модели сами по себе си никога нищо не доказваха и от гледна точка на науката не представляваха по-голяма ценност, отколкото фокусите с карти или гълтането на саби. Разбира се, човек можеше да разбере всичките тези пишманкореспонденти, които се лепяха по Вибегало като мухи на помия. Защото от гледна точка на неспециалиста всички тези неща бяха необикновено ефектни, предизвикваха трепетно уважение и смътно предчувствие за някакви необикновени възможности. По-трудно беше да се разбере Вибегало с неговата болезнена амбиция да прави циркови представления и публични взривове за задоволяване на любопитните и лишени от възможност (пък и от желание) да разберат същността на въпроса. Ако не се броят двама-трима, изтощени от командировки абсолютници, които умираха от желание да дават интервюта за положението в безкрайността, никой в института не злоупотребяваше, меко казано, с контактите си с пресата: това се смяташе за лош вкус и си имаше дълбоко вътрешно обоснование. Там е работата, че най-интересните и най-изисканите научни резултати винаги и навсякъде притежават свойството да изглеждат на непосветените свръхинтелектуални и страшно неразбираеми. В наше време хората, които се намират далеч от науката, очакват от нея само чудеса и практически не са в състояние да различат истинското научно чудо от фокуса или от някое интелектуално салтомортале. Науката по чародейство и магия не прави изключение. Мнозина могат да организират по телевизията конференция на знаменити призраци или да пробият с поглед дупка в бетонна стена, дебела половин метър, макар че това на никого не е необходимо, но то кара уважаемата публика, която трудно може да си представи до каква степен науката е преплела приказката и действителността, да изпада във възторг. Но я се опитайте да намерите дълбоката вътрешна връзка между пробиващото свойство на погледа и филологическите характеристики на думата „бетон“, опитайте се да решите тази мъничка частна проблемка, известна под името Великата проблема на Ауерс! Ойра-Ойра беше я решил, създавайки теорията на фантастичната общност и слагайки началото на съвсем нов раздел от математическата магия. Но почти никой не беше чувал за Ойра-Ойра, но за сметка на това всички прекрасно познаваха професор Вибегало. („Как? Вие работите в НИИЧАВО? Ами какво прави Вибегало, какво ново е сътворил?“) Това става, защото на цялото земно кълбо само 200–300 души са способни да проумеят идеите на Ойра-Ойра и между тези двеста-триста души има доста много членове кореспонденти и — уви! — няма нито един кореспондент. А класическият труд па Вибегало „Технологически принципи на производството на самообуващата се обувка“, натъпкан с демагогоски брътвежи, благодарение на грижите на Б. Питомник на времето беше предизвикал голям шум. (По-късно се разбра, че самообуващите се обувки струват по-скъпо от мотоциклет и се развалят от прах и влага.)
Беше късно. Бях здравата уморен и неусетно бях заспал. Присъниха ми се някакви духове: многокраки гигантски комари, брадати като Вибегало, говорещи кофи със суроватка, каца с къси крачета, която тичаше по стълбището. Понякога в моя сън се мяркаше някой нескромен домашен дух, но като видеше такива страхотии, уплашено побягваше. Събудих се от болка и видях до себе си един мрачен и брадат комар, който се опитваше да забие дебелия си като писалка хобот в прасеца на крака ми.
„Пшт!“ — извиках аз и го пернах с юмрук по изпъкналото око.
Комарът сърдито избръмча и избяга настрани. Беше голям колкото куче, червеникав, с ръждиви петна. Вероятно в съня си несъзнателно бях произнесъл формулата за материализация и ненадейно бях изкарал от небитието това мрачно животно. Не успях да го изпратя обратно в небитието. Тогава се въоръжих с книгата „Уравнения по математическа магия“, отворих прозорчето отдушник и изгоних комара на студа. Виелицата веднага го завъртя и той изчезна в тъмнината. Ето така възникват вредните сензации, помислих си аз.
Беше шест часа сутринта. Ослушах се. В Института беше тихо. Може би всички старателно работеха, може би бяха се разотишли. Трябваше да направя още една обиколка, но не ми се отиваше никъде, а ми се щеше да си похапна нещо, защото за последен път бях ял преди осемнадесет часа. И аз реших да изпратя на свое място дубъл.
Изобщо засега още бях твърде слаб маг. Неопитен. Ако имаше при мене някого, никога не бих се осмелил да демонстрирам невежеството си. Но бях сам и реших да опитам, а същевременно малко да се поупражня. В „Уравненията по матмагия“ намерих общата формула, вложих в нея своите параметри, извърших всички необходими манипулации и изрекох всички необходими фрази на древнохалдейски. Все чак учението и трудът ще надмогнат всичко. За пръв път в живота си направих сносен дубъл. Всичко си му беше на мястото. И дори мъничко приличаше на мен, само че лявото му око, кой знае защо, не се отваряше, на ръцете си имаше по шест пръста. Разясних му задачата, той кимна, повлече крак и се отдалечи, клатушкайки се. С него вече не се срещнахме. Може би случайно е попаднал в бункера при З. Горянин, а може би е заминал на безкрайно пътешествие с шината на Колелото на Фортуната — не зная, не зная. Там е работата, че аз твърде скоро забравих за него, защото бях решил да си приготвя закуска.
Аз съм непридирчив човек. Не ми трябваше нищо друго освен един сандвич с докторски салам и чашка шварц кафе. Не разбирам как стана работата, но на масата най-напред се образува докторска престилка, дебело намазана с масло. Когато първият изблик на естествена изненада мина, внимателно огледах престилката. Маслото не беше краве, дори не беше растително. Трябваше веднага да унищожа престилката и да започна всичко от началото. Но аз с отвратителна самонадеяност си въобразих, че съм бог-творец и започнах последователни трансформации. До престилката се появи бутилка с черна течност, а самата престилка с малко закъснение започна да се овъглява по краищата. Аз бързо уточних представите си, като особено наблегнах на образите на чашата и говеждото. Бутилката се превърна в чаша, течността не се промени, единият ръкав на престилката се сви, източи се, почервеня и започна да се размахва. Изпотен от страх, аз се убедих, че е кравешка опашка. Измъкнах се от креслото и отидох в ъгъла. Работата свърши само с опашката, но зрелището и без това беше малко страшничко. Опитах се още веднъж и опашката изкласи. Овладях се, замижах и започнах с цялата възможна яснота да си представям филия обикновен ръжен хляб, как я режат от самуна, намазват я с масло — краве от кристално бурканче и слагат върху него филийка салам. Да върви по дяволите докторският. Нека бъде обикновен полтавски полушпеков. Засега реших да не бързам с кафето. Когато предпазливо отворих очи, върху докторската престилка лежеше голямо парче планински кристал, вътре в което се чернееше нещо. Вдигнах кристала и след кристала се повлече престилката, която кой знае как беше сраснала с него, а вътре в кристала различих жадувания сандвич, който много приличаше на истински. Запъшках и се опитах мислено да разчупя кристала. Той се покри с гъста мрежа от пукнатинки, така че сандвичът почти престана да се вижда. „Тъпак — казах си аз, — изял си хиляди сандвичи, а не си способен що-годе ясно да си ги представиш. Не се тревожи, никого няма, никой няма да те види. Това не е колоквиум, не е контролна работа и не е изпит. Опитай още веднъж.“ И аз опитах. А по-добре беше да не опитвам. Въображението ми, кой знае защо, се разигра, в мозъка ми пламваха и гаснеха най-неочаквани асоциации и колкото повече се опитвах, приемната се изпълваше със странни предмети. Много от тях очевидно бяха излезли от подсъзнанието ми, от непроходимите джунгли на наследствената памет, от отдавна подтиснати от висшето образование първобитни страхове. Те имаха крайници и непрекъснато се движеха, издаваха отвратителни звуци, бяха неприлични, бяха агресивни и непрекъснато се биеха. Озъртах се като подгонен заек. Тези неща страшно ми напомняха старинните гравюри, изобразяващи сцени от изкушенията на Св. Антоний. Особено неприятна беше една кръгла чиния с крака на паяк, покрита по краищата с рядка жилава козина. Не зная какво искаше от мен, но тя отиваше в най-далечния ъгъл на стаята, затичваше се и с всичка сила ме удряше под коляното, докато не я притиснах с креслото до стената. В края на краищата успях да унищожа една част от предметите, другите се пръснаха по кьошетата и се изпокриха. Останаха чнията, престилката с кристала и чашата с черна течност, пораснала колкото гърне. Хванах я с две ръце и я помирисах. Според мен, това беше черно мастило за автоматична писалка. Чинията зад креслото мърдаше, драскаше с крака цветния линолеум и отвратително съскаше. Беше ми много неудобно.
