В коридора се чуха стъпки и гласове, вратата се разтвори, на прага се показа Янус Полуектович и както винаги рече: „Да“. Обърках се. Янус Полуектовяч влезе в кабинета си и между другото, небрежно, с едно универсално движение на веждите ликвидира цялата сътворена от мен колекция. След него влязоха Фьодор Симеоновнч, Кристобал Хунта с дебела черна пура в ъгъла на устата, нацупеният Вибегало и решителният Роман Ойра-Ойра. Те бяха угрижени, много бързаха и не ми обърнаха никакво внимание. Вратата на кабинета остана отворена. С въздишка на облекчение седнах на предишното си място и веднага открих, че ме чака голяма порцеланова чаша димящо кафе и чиния със сандвичи. Не зная кой, но някои от титаните все пак се беше погрижил за мене. Започнах да закусвам, заслушан в гласовете, които идваха от кабинета.
— Да започнем оттам — студено и презрително говореше Кристобал Хозевич, — че вашият, с извинение, „родилен дом“ се намира точно под моята лаборатория. Вие вече направихте една експлозия и аз цели десет минути бях принуден да чакам, докато в кабинета ми сложат счупените стъкла. Подозирам, че вие няма да вземете под внимание аргументите от по-общ характер и затова изхождам от чисто егоистични подбуди…
— Моя работа си е, драги, с какво се занимавам в кабинета си — отвърна Вибегало с фалцет. — Аз на вашия етаж не се бъркам, макар че там напоследък непрекъснато тече жива вода. Тя ми намокри целия таван и от нея се завъждат дървеници. Но аз не се бъркам във вашия етаж, а вие не се бъркайте в моя.
— Д-драги — пробоботи Фьодор Симеоновнч — Амвросий Амбруазович! Ами т-трябва да се вземат п-под внимание възможните усложнения… Ами че никой не се занимава, д-да речем, с д-дракон в зданието, макар че има огнеупори и…
— Аз не се занимавам с дракон, занимавам сее щастливия човек! Исполин на духа! Малко странно разсъждавате, другарю Киврин, вашите аналогия са странни, чужди! Моделът на идеалния човек и някакъв си извънкласов огнедишащ дракон!…
— Д-драги, работата не е там, че той е извънкласов, а че може п-пожар да направи…
— Ето пак! Идеалният човек можел да направи пожар. Не сте помислили, другарю Фьодор Симеонович.
— Г-говоря за д-дракона…
— Аз говоря за вашето неправилно становище! Вие замъглявате, Фьодор Снмеонович! Замазвате! Ние, разбира се, замазваме противоречията… между умствения и физическия… между града и селото… между мъжа и жената, най-после… Но няма да ви позволим да замазвате пропастта!
— Каква пропаст? Каква е тая щуротия, Роман, най-сетне?… Нали в мое присъствие му об-обяснихте? Аз, Амвросий Амбруазович, г-говоря, че вашият експеримент е опасен, разбирате ли… Можете да развалите г- града, разбирате ли.
— Аз всичко разбирам. Аз няма да позволя идеалният човек да се излюпи сред голо поле на вятър!
— Амвросий Амбруазович — каза Роман, — мога още веднъж да повторя своята аргументация. Експериментът е опасен, защото…
— Аз, Роман Петровнч, отдавна ви наблюдавам и не мога да разбера как можете да употребявате такива изрази за човека-идеал. Я го вижте, идеалният човек бил опасен за него.
Тогава Роман, вероятно поради младостта си, изгуби търпение.
— Не Идеалният човек! — викна той. — А вашият гений консуматор!
Настъпи зловещо мълчание.
— Как го казахте? — със страшен глас попита Вибегало. — Повторете. Как нарекохте идеалния човек?
— Янус Полуектович — каза Фьодор Симеонович. — Така, приятелю, не бива все пак.
— Не бива! — възкликна Вибегало. — Правилно, другарю Киврин! Правим експеримент от международно научно значение! Тук в нашия институт трябва да се появи исполинът на духа! Това е символично! Другарят Ойра-Ойра с неговия прагматически уклон, другари, се отнася безпринципно към проблема! И другарят Хунта също гледа тесногръдо! Не ме гледайте, другарю Хунта; мене царските жандарми не ме уплашиха и вие няма да ме уплашите! Нима е в наш дух, другари, да се страхуваме от експеримент? Разбира се, на другаря Хунта, като бивш чужденец и църковен работник, му е позволено понякога да се заблуждава, но вие, другарю Ойра-Ойра, и вие, Фьодор Симеоновнч, сте прости руски хора!
— Стига д-демагогия — избухна най-после и Фьодор Симеонович. — Как не ви е срам да дърдорите т- такива г-глупости? Какъв п-прост човек съм ви аз? И к-каква е тази дума п-прост? Нашите дубли са прости! …
— Мога да кажа само едно — равнодушно заяви Кристобал Хозевич. — Аз съм прост бивш Велик инквизитор и ще затворя достъпа до нашия котел дотогава, докато не получа гаранции, че експериментът ще се извършва на полигона.
— На не по-малко от пет километра от града — добави Фьодор Симеонович. — Или дори на десет.
Вибегало явно нямаше никакво желание да влачи апаратурата си и самият той да се влачи на полигона, където имаше виелица и нямаше достатъчно осветление за кинохрониката.
— Така — каза той. — Ясно. Изолирате нашата наука от народа. Тогава може би не на десет километра, а на цели десет хиляди километра, Фьодор Симеонович? Някъде от другата страна на Земята? Някъде на Аляска, Кристобал Хозевич, или там, откъдето сте вие? Кажете си го направо. А ние ще си го запишем.
Отново настъпи мълчание и се чуваше как страшно пухти загубилият дар слово Фьодор Сименович.
— Преди триста години — студено рече Хунта — за такива думи бих ви поканил на разходка извън града, където бих ви отупал праха от ушите и бих ви пронизал с шпагата.
— Добре, добре — каза Вибегало. — Това не ви е Португалия. Не обичате критиката. Преди триста години и аз нямаше много да се церемоня с тебе, кяфурин недоклан.
Сгърчих се от омраза. Защо мълчи Янус? Докога ще мълчи! В тишината отекнаха стъпки, в приемната влезе бледият усмихнат Роман, щракна с пръсти и създаде дубъл на Вибегало. След това с удоволствие хвана дубъла за реверите, разтърси го бързо, хвана го за брадата, с удоволствие го дръпна няколко пъти, успокои се, унищожи дубъла и се върна в кабинета.
— А вие трябва да бъдете изгонен, Вибегало — с неочаквано спокоен глас рече Фьодор Симеонович. — Вие сте били неприятна личност.
— Критиката, критиката не обичате — отвърна, пъхтейки, Вибегало.
И тогава най-после заговори Янус Полуектович. Гласът му беше мощен, равен като на Джек Лондоновски капитан.
— Експериментът, съгласно молбата на Амвросий Амбруазович, ще бъде извършен днес точно в десет. Поради това, че експериментът ще бъде съпроводен с доста разрушения, които могат и да доведат до човешки жертви, определям за място на експеримента далечния сектор на полигона, на петнадесет километра от чертата на града. Използувам случая предварително да благодаря на Роман Петрович за неговата находчивост и смелост.
Известно време изглежда всички асимилираха това решение. Поне аз го асимилирах. Янус Полуектович все пак без съмнение имаше странен маниер да изразява мислите си. Впрочем всички на драго сърце вярваха, че той е по-прозорлив. Имаше вече такива прецеденти.
— Ще отида да извикам колата — каза изведнъж Роман и вероятно мина през стената, защото в приемната не се показа.
Фьодор Симеонович и Хунта вероятно кимаха с глави в знак на съгласие, а окопитилият се Вибегало извика:
— Правилно решихте, Янус Полусктович. Навреме ни напомнихте за изгубената бдителност. По-далеч от чужди очи. Само че ще ми трябват хамали. Котелът ми е тежък значи пет тона все пак…
— Разбира се — каза Янус. — Дайте нареждане.
В кабинета размърдаха креслата и аз бързо допих кафето си.
Цял час след това стърчах с онези, които бяха останали в института пред портата, и наблюдавах как товарят котела, стереотръбите, бронеприкритията и зипуни за всеки случай. Бурята беше стихнала, утрото беше студено и ясно.
Роман докара гъсеничен камион. Върколакът Алфред доведе хамалите хекатонхейри. Кот и Хиес вървяха
