щом се появят.
— Извинявайте — учтиво каза Едик — и всичките му потребности ли ще бъдат материални?
— Ами, разбира се! — възкликна Вибегало. — Духовните потребности ще се развият съответно! Аз вече отбелязах, че колкото повече са материалните потребности, толкова по-разнообразни ще бъдат духовните потребности. Той ще бъде исполин на духа и корифей.
Огледах присъствуващите. Мнозина бяха слисани. Кореспондентите отчаяно пишеха. Някои, както забелязах, със странен израз гледаха ту котела, ту непрекъснато гълтащия кадавър и обратно. Стела, похлупила глава на рамото ми, хълцаше и шепнеше: „Ще се махна оттук, не мога, ще се махна…“ Струва ми се, че също бях започнал да разбирам от какво се опасяваше Ойра-Ойра. Представих си грамадния отвор на устата, в която, хвърлени от магическа сила, се сипят животни, хора, градове, континенти, планети и слънца…
Б. Питомник отново се обърна към Вибегало:
— А кога и къде ще стане демонстрирането на универсалния модел, Амвросий Амбруазович?
— Отговор — каза Вибегало. — Демонстрацията ще стане тук, в моята лаборатория. За точния момент пресата ще бъде уведомена допълнително.
— Но нали ще бъде в най-близки дни?
— На мнение съм, че ще бъде в най-близките часове, така че другарите от пресата най-добре е да останат и да почакат.
В този момент дублите на Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич се обърнаха като по команда и излязоха. Ойра-Ойра каза:
— Не ви ли се струва, Амвросий Амбруазович, че е опасно такава демонстрация да се провежда в помещение, плюс това в центъра на града?
— Ние нямаме от какво да се опасяваме — тежко каза Вибегало. — Нека се опасяват, такова, нашите врагове.
— Помните ли, бях ви казал, че е възможна…
— Вие, другарю Ойра-Ойра, сте значи недостатъчно подкован. Трябва да различавате, другарю Ойра- Ойра, възможност от действителност, случайност от необходимост, теория от практика и изобщо…
— Все пак може би на полигона…
— Аз не изпробвам бомба — високомерно каза Внбегало — Изпробвам модел на идеален човек. Има ли други въпроси?
Някъкъв умник от отдел „Абсолютно знание“ взе да разпитва при какъв режим работи котелът. Вибегало на драго сърце се залови да обяснява. Мрачните лаборанти събираха своята техника за удовлетворяване на духпотребностите. Кадавърът лапаше. Черният костюм пращеше и се цепеше по шевовете си. Ойра-Ойра изпитателно го гледаше. След това изведнъж каза високо:
— Имам предложение. Всички, които не са лично заинтересувани, незабавно да напуснат помещението.
Всички се обърнаха към него.
— Сега тук ще стане страшно мръсно — поясни той. — До невъзможност мръсно.
— Това е провокация — с достойнство каза Вибегало.
Роман ме хвана за ръкава и ме повлече към вратата. Аз повлякох Стела. След нас тръгнаха останалите зрители. Хората в института вярваха на Роман, на Вибегало не.
От външните лица в лабораторията останаха само кореспондентите, а ние се струпахме в коридора.
— Какво има? — питаха Роман. — Какво ще стане? Защо мръсно?
— Сега ще се спука — отвърна Роман, без да сваля очи от вратата.
— Кой ще се спука? Вибегало?
— Жалко за кореспондентите — каза Едик. — Слушай, Саша. Работи ли днес нашият душ?
Вратата на лабораторията се отвори и оттам излязоха двамата лаборантн, влачейки кацата с празните кофи. Третият лаборант боязливо се увърташе, мотаеше се около тях и мърмореше: „Хайде, момчета, хайде, ще ви помогна, тежко е…“
— Затворете вратата — посъветва ги Роман.
Мотаещият се лаборант бързо хлопна вратата и дойде при нас, вадейки цигари. Очите му бяха кръгли и шареха насам-натам.
— Ей сега ще стане… — каза той. — Проницателни е глупак, аз му намигах… Ама как лапа!… Да полудее човек, като го гледа…
— Сега е два и трийсет и пет минути… — започна Роман.
И в този момент екна грохот. Звъннаха счупени стъкла. Вратата на лабораторията изтрещя и се откъсна от пантите. В отворилата се дупка изхвръкна фотоапарат и нечия вратовръзка. Ние побягнахме. Стела отново изписка.
— Спокойно — каза Роман. — Край. Един консуматор на земята по-малко.
Лаборантът, бял като престилката, непрекъснато смучеше цигарата. От лабораторията се чуваше шляпане, кашлица, неразбираеми проклятия. Разнесе се отвратителна миризма. Аз нерешително промънках:
— Трябва да погледнем.
Никой не се обади. Всички ме гледаха със съчувствие. Стела тихо плачеше и ме държеше за якето. Някой обясняваше на някого шепнешком: „Дежурен е днес, разбра ли?… Нали трябва някой да върви да изгребва…“
Направих няколко неуверени крачки към вратата, но тогава от лабораторията, хванати един за друг, се измъкнаха кореспондентите и Вибегало.
Господи, какъв вид имаха!…
Аз се опомних, измъкнах от джоба платиновата свирка и изсвирих. Разбутвайки сътрудниците, към мен се спусна аварийната команда от домашни духове чистачи.
Пета глава
Вярвайте ми, това беше най-ужасното зрелище на света.
Най-много ме изненада, че Вибегало ни най-малко не беше обезкуражен от станалото. Докато духовете го чистеха, заливаха с абсорбенти и мажеха с благоухания, той говореше с фалцет:
— Вие, другари Ойра-Ойра и Амперян, също все се страхувахте какво щяло да стане, как щели сме да го спрем… Има у вас, другари, един такъв вреден значи скептицизъм. Бих казал, едно такова недоверие към силите на природата, към човешките възможности. Ами къде е сега вашето недоверие, пръсна се! Пръсна се, другари, пред очите на широката общественост и опръска мене и другарите от пресата…
Пресата смутено мълчеше и покорно подлагаше хълбоците си под съскащите струи на абсорбентите. Г. Проницателни целият се тресеше. Б. Питомник клатеше глава и неволно се облизваше.
Когато духовете почистиха лабораторията на бърза ръка, надникнах вътре. Аварийната команда енергично поставяше стъклата и изгаряше в огнеупорната печка остатъците от стомашния модел. Остатъците бяха малко: купчинка копчета с надпис „Фор джентълмен“, един ръкав от сакото, невероятно разтеглените презрамки и изкуствената челюст, която напомняше изкопаема челюст на гигантопитек. Останалото очевидно беше станало на пух и прах. Вибегало прегледа втория котел, автозатвора и заяви, че всичко е наред. „Моля, пресата да дойде при мен — каза той. — Предлагам останалите да се заемат с преките си задължения“. Пресата измъкна бележници, тримата седнаха около масата и започнаха да уточняват подробностите от очерка „Раждането на откритието“ и информационната бележка „Професор Вибегало разказва“.
Зрителите се разотидоха. Ойра-Ойра взе от мене ключовете от шкафа на Янус Полуектович и си отиде.
