двете думи, но зная, че тя разделя два свята — света на хуманното въображение и света на страха пред бъдещето. — Той помълча и добави: — Етимологията на думата страх също ми е неизвестна.
— Интересно — казах аз. — А не мога ли да погледна. Какъв е този свят на страха.
— Разбира се, може. Ето ти комуникационната амбразура. Задоволи любопитството си.
Комуникационната амбразура приличаше на ниска арка, затворена с бронирана вратичка. Приближих се и нерешително хванах дръжката на вратичката. Момчето каза зад мене:
— Не мога да не те предупредя. Ако там ти се случи нещо, ще трябва да бъдеш изправен пред Обединения съвет на Сто и четиридесетте свята.
Открехнах вратичката. Т-р-р-р-ас! Прас! Ау! Аи-и-и-и-и! Ду-ду-ду-ду — и петте ми сетива бяха травмирани едновременно. Видях една красива блондинка с неприлична татуировка между плещите, гола и дългокрака, която стреляше с два автоматични пистолета, и един грозен брюнет, от когото при всяко попадение изхвърчаваха червени пръски. Чух грохот на експлозия и сърцераздирателен рев на чудовища. Усетих неописуем смрад на гнило, изгоряло небелтъчно месо. Нагорещеният вятър от близък ядрен взрив опърли лицето ми. А на езика си усетих отвратителния вкус на разсеяна във въздуха протоплазма. Дръпнах се и конвулсивно хлопнах вратичката, като замалко не си притиснах главата. Въздухът ми се стори сладък, а светът прекрасен. Момчето беше изчезнало. Известно време се опомнях, а след това изведнъж се уплаших, че този келеш може би е изтичал да се оплаче в своя Обединен съвет, и хукнах към машината.
Отново здрачът на безпространственото време се затвори около мене. Но аз не откъсвах очи от желязната стена, разкъсван от любопитство. За да не си губя напразно времето, скочих напред на един път с милиони години. Над стената израстваха храсталаци от атомни гъби и аз се зарадвах, когато откъм моята страна на стената отново затрепка светлина. Ударих спирачката и изпъшках от разочарование.
Наблизо се издигаше грамадният Пантеон-Замразител. От небето се спускаше ръждясал звездолет, подобен на балон. Наоколо беше безлюдно, люлееха се жита. Балонът кацна и от него излезе предишният пилот със син комбинезон, а на прага на Пантеона се появи, цялата покрита с червени петна от лежането, девойката с розовата рокля. Те се спуснаха един към друг и се хванаха за ръцете. Обърнах се настрани. Стана ми неудобно. Синият пилот и розовата девойка държаха реч.
Слязох от машината, за да си пораздвижа краката, и едва тогава зебелязах, че небето над стената е необичайно чисто. Не се чуваха нито експлозии, нито изстрели. Събрах смелост и тръгнах към комуникационната амбразура. Отвъд стената се простираше абсолютно равно поле, разсечено от хоризонта от дълбок ров. Вляво от рова не се виждаше нито една жива душа. Там полето беше покрито с ниски метални купове, подобни на капаците на изолационните шахти. Вдясно от рова, чак до хоризонта, яздеха някакви конници. След това забелязах, че на края на рова, отпуснал крака, седи плещест тъмнолик човек с метални доспехи. На гърдите му, окачен на дълъг ремък, висеше нещо като автомат с много дебела цев. Човекът бавно дъвчеше, от време на време плюеше и ме гледаше без особен интерес. Придържайки вратичката, аз също го гледах, но не се решавах да го заговоря. Защото видът му беше доста странен. Някак си необичаен. Див. Кой го знае какъв човек е.
Като му омръзна да ме гледа, той извади от доспехите си плоска бутилка, измъкна тапата със зъби, смукна няколко пъти от гърлото, плюна отново в рова и каза с прегракнал глас:
— Хелоу! Ю фром зет сайд?
— Да — отвърнах аз. — Тоест йес.
— Енд хау из ит гоуинг он аут зеъ?
— Со-со — казах аз, притваряйки вратата. — Енд хау из ит гоуинг он хиъ?
— Итс о, кей15 — каза той флегматично и млъкна.
Почаках малко и го попитах какво прави тук. Отначало той отговаряше без желание, но след това се разприказва. Оказа се, че вляво от рова човечеството доживява последните си дни под гнета на свирепите роботи. Роботите там станали по-умни от хората и завзели властта, използували всички жизнени блага, а хората натъпкали под земята и ги поставили при конвейерите. Вдясно от рова, на територията, която той охранява, хората били поробени от пришълци от съседната вселена. Те също заграбили властта, въвели феодален строй и усилено използували правото на първата нощ. Тези пришълци живели завидно, но и за онези, които се ползували от милостта им, падало по нещичко. А на двадесетина мили оттук, като се върви покрай рова, се намирала област, в която хората били поробени от пришълци от Алтаир, разумни вируси, които се заселвали в тялото на човека и го карали да върши, каквото поискат. Още по на запад се намирала голяма колония на Галактическата федерация. Хората там също били поробени, но не живеели много лошо, защото негово превъзходителство управителят ги угоявал за клане и вербувал от тях личната гвардия на негово величество галактическия император А-у 3562-ри. Имало още области, поробени от разумни паразити, разумни растения и разумни минерали. И най-после много надалече имало области, поробени от не знам кого си, но за тях се разказвало разни приказки, на които сериозен човек не може да вярва…
В този момент нашият разговор беше прекъснат. Ниско над равнината минаха няколко летящи чинии. От тях, въртейки се и премятайки се, се посипаха бомби. „Пак започна“ — измърмори човекът, легна с крака към взривовете, вдигна автомата и откри огън по конниците, които яздеха на хоризонта. Изскочих навън, хлопнах вратичката, притиснах се до нея с гръб и известно време слушах как свирят, реват и тътнат бомбите. Пилотът в синьо и девойката в розово на стълбите на Пантеона все още не можеха да завършат своя диалог. Още веднъж предпазливо надникнах през вратичката: над равнината бавно се надуваха огнените балони на експлозиите. Металните капаци се отваряха един след друг, от тях излизаха бледи, окъсани хора със свирепи брадати лица и насочени напред железни лостове. Но препусналите тук конници с брони сечаха като зеле с дългите си мечове моя доскорошен събеседник. Той ревеше и се бранеше, размахвайки автомата…
Затворих вратичката и грижливо завъртях мандалото. Върнах се при машината и се качих на седалката. Искаше ми се да прелетя с още милиони години напред и да видя умиращата Земя, описана от Уелс. Но в този момент за пръв път в машината нещо засече: амбриажът не работеше. Натиснах още веднъж, натиснах втори път, след това ритнах педала с всичка сила, нещо изпращя, зазвънтя, люлеещите се жита настръхнаха и аз като че ли се събудих. Седях на демонстрационната маса в малката лекционна зала на нашия институт и всички с благоговение ме наблюдаваха.
— Какво става с амбриажа? — казах аз и се заозъртах, търсейки машината. Машината я нямаше. Бях се върнал сам.
— Не е важно! — завика Луи Седловой. — Много, много ви благодаря! Вие просто ме отървахте… А колко интересно беше, нали, другарю?
Аудиторията забръмча, което значеше: да, интересно.
— Но аз все пак съм ги чел тези неща — каза със съмнение един от магистрите от първата редица.
— Ами разбира се! Разбира се! — викна Л. Седловой. — Нали той беше в описваното бъдеще!
— Много малко приключения — казваха на задните редици играчите на функционален морски бой. — Само приказки, приказки…
— Горе-долу — приказки — казах аз, слизайки от масата. Спомних си как сечаха моя тъмнолик себеседннк и се почувствувах зле.
— Не, защо пък — каза някакъв бакалавър. — Срещат се интересни места. Например онази машина… Помните ли я? С тригенните куатори… На мене това ми…
— Какво става? — каза Пупков-Задний. — Май започнахме обсъждането. А може би някой има въпроси към докладчика?
Любознателният бакалавър незабавно зададе въпрос зз полиходовата темпорална трансмисия. Бил го заинтересувал коефициентът на обемното разширение. И аз тихомълком се измъкнах.
Имах странно усещане. Всичко наоколо ми се струваше толкова материално, солидно, веществено. Минаваха хора и аз чувах как скърцат обувките им. И усещах ветреца от техните движения. Всички бяха твърде сдържани в приказките си, всички работеха, всички мислеха, никой не дърдореше, не декламираше стихове, не държеше патетични речи. Всички знаеха, че в лабораторията е едно, а профсъюзното събрание съвсем друго нещо, а тържественият митинг — трето. И когато насреща ми, тътрузейки обшитите с кожа валенки се зададе Вибегало, изпитах към него дори нещо като симпатия, защото в брадата му имаше своеобразна булгурена каша, защото чоплеше зъбите си с дълъг тънък гвоздей и когато мина покрай мене, не ме поздрави. Той беше жив, солиден и явен простак, не размахваше и не заемаше академични пози.
Отбих се при Роман, защото много ми се искаше да му разкажа нещо за приключението си. Роман,
