хванал се за брадичката, стоеше над лабораторната маса и наблюдаваше един мъничък зелен папагал, който лежеше в чашката на Петри. Мъничкият зелен папагал беше мъртъв, очите му бяха покрити с белезникава мъртвешка ципа.
— Какво е станало с него? — попитах аз.
— Не зная — каза Роман. — Умрял е, както виждаш.
— Откъде имаш папагал?
— И аз се чудя — каза Роман.
— Може би е изкуствен? — предположих аз.
— Не е, папагал като папагал.
— Сигурно Витка пак е седнал на умклайдета.
Наведохме се над папагала и започнахме внимателно да го разглеждаме. На черното му подвито краче имаше пръстенче.
— „Фотон“ — прочете Роман. — И някакви цифри… „Деветнадесет нула пет, седемдесет и три“.
— Да — каза зад нас познат глас.
Обърнахме се и застанахме мирно.
— Здравейте — каза У-Янус и се приближи до масата. Той излезе от вратата на лабораторията си в дъното на стаята и видът му беше някак си уморен и много печален.
— Здравейте, Янус Полуектович — казахме ние хорово, с цялата възможна почтителност.
Янус видя папагала и още веднъж каза: „Да“. Взе птичката в ръце, твърде грижливо и нежно, погали я по яркочервения гребен и тихо продума:
— Какво си направил, Фотончик?…
Той искаше да каже още нещо, но ни погледна и замълча. Стояхме до него и гледахме как той старчески бавно отиде в отстрещния край на лабораторията, отвори вратичката на електрическата печка и пусна там зеленото трупче.
— Роман Петрович — каза той, — ако обичате, завъртете, моля ви се, ключа.
Роман се подчини. Той имаше такъв вид, сякаш му беше дошла на ум необикновена идея. Навел глава, У-Янус постоя малко над печката, старателно изстърга горещата пепел и като отвори прозорчето отдушник, изхвърли пепелта навън. Известно време той гледа през прозореца, после каза на Роман, че след половин час го чака в кабинета си, и си отиде.
— Странно — каза Роман, загледан подире му.
— Какво странно има? — попитах аз.
— Всичко е странно — каза Роман.
И на мене ми се струваше странно и появяването на този мъртъв зелен папагал, който очевидно Янус Полуектович много добре познаваше, и тази твърде необичайна церемония с погребване чрез изгаряне и разпръскване на пепелта от вятъра, но нямах търпение и исках да разкажа за пътешествието си в описваното бъдеще. И аз започнах да разказвам. Роман ме слушаше крайно разсеяно, гледаше ме с отчужден поглед, кимаше неуместно, а след това изведнъж каза:
— Продължавай, продължавай, слушам те — и се пъхна под масата. Измъкна оттам кошчето за боклук и взе да рови в смачканата хартия и парчетата от магнетофонна лента. Когато свърших, той ме попита: — Ами този Седловой не се ли опита да пътешествува в описваното настояще? Според мене, би било много по- интересно…
Докато обмислях това предложение и се радвах на Романовото остроумие, той обърна кошчето и изсипа цялото му съдържание на пода.
— Какво има? — попитах аз. — Да не си изгубил дисертацията си?
— Разбираш ли, Сашка — каза той, като ме гледаше като слепец. — Чудна история. Вчера чистих печката и намерих в нея обгоряло зелено перо. Изхвърлих го в кошчето, а днес го няма тук.
— Чие перо? — попитах аз.
— Знаеш, че зелените птичи пера по нашите географски ширини се срещат крайно рядко. А папагалът, който току-що изгориха, беше зелен.
— Ама че глупост — казах аз. — Нали си намерил перото вчера.
— Тъкмо там е работата — каза Роман, събирайки боклука обратно в кошчето.
Трета глава
Стиховете не са естествени, никой не говори в стихове, освен коледарят, когато идва с коледен подарък. Или момчето с обявленията за вакса, или някой простак. Никога не слизайте до равнището на поезията, момчето ми!
Цяла нощ поправяха „Алдан“. Когато на следващата сутрин влязох в електронната зала, недоспалите сърдити инженери седяха на пода и подхвърляха плоски шеги за Кристобал Хозевич. Наричаха го скит, варварин и хун, който се добрал до кибернетиката. Те бяха толкова отчаяни, че известно време се вслушваха дори в моите съвети, и се опитваха да ги изпълняват. Но след това дойде техният главен — Саваот Ваалович Один — и мене веднага ме отстраниха от машината. Оттеглих се, седнах на бюрото си и започнах да наблюдавам как Саваот Ваалович се опитва да разбере каква е повредата.
Той беше много стар, но як и жилав, загорял, с лъскава плешива глава, с гладко избръснати бузи, с ослепително бял костюм от шантунг. Всички се отнасяха към този човек с голямо уважение. И аз бях видял веднъж как той тихо мъмреше за нещо Модест Матвеевич, а страшният Модест стоеше подлизурски наведен пред него и повтаряше: „Слушам… виноват. Няма вече да се повтори…“ От Саваот Ваалович лъхаше чудовищна енергия. Беше забелязано, че в негово присъствие часовниците започват да избързват и изкривените от магнитното поле пътища на елементарните частици да се изправят. И същевременно той не беше маг. Във всеки случай не беше практикуващ маг. Не минаваше през стените, никого никога не трансгресираше и никога не си създаваше дубли, макар че работеше необикновено много. Той беше ръководител на отдел „Техническо обслужване“, познаваше изтънко цялата техника на института и се водеше консултант на Китежградския завод за маготехника. Освен това той се занимаваше с най- неочаквани и далечни от професията му въпроси.
Бях научил историята на Саваот Ваалович сравнително скоро. В незапомнени времена С. В. Один бил водещ маг на земното кълбо. Кристобал Хунта и Жан Жакомо били ученици на учениците му. В негово име заклиняли злите духове. От негово име запечатвали съдове с джинове. Цар Соломон му писал възторжени писма и издигал в негова чест храмове. Той изглеждал всемогъщ. И някъде към средата на шестнайсти век наистина станал всемогъщ. След като числено решил интегро-диференциалното уравнение на Висшето съвършенство, изведено от някакъв титан още преди ледниковия период, той добил възможността да върши всякакви чудеса. Всеки маг си има своя граница. Някои не са способни да унищожат растителността в ушите си. Други владеят обобщения закон на Ломоносов — Лавоазие, но са безсилни пред втория принцип на термодинамиката. Трети — те са съвсем малко — могат, да речем, да спират времето, но само в римановото пространство и за кратко. Саваот Ваалович бил всемогъщ. Можел всичко. И нищо не можел. Защото гранично условие на уравнението за съвършенството се оказало изискването чудото да не причинява вреда на никого. На никое разумно същество. Нито на Земята, нито в някоя друга част на вселената. А никой, дори самият Саваот Ваалович, не можел да си представи такова чудо. И С. В. Один се отказал завинаги от магията и станал завеждащ отдел „Техническо обслужване“ в НИИЧАВО…
С идването му работата на инженерите тръгна бързо. Движенията им станаха осмислени, злобните шеги бяха прекратени. Извадих папката с новите преписки и се наканих да започна работа, но дойде Стелочка, много мила, чипоноса и сивоока вещичка, практикантка при Вибегало, и ме повика да правим новия
