ефектно. Стела веднага зацвили от удоволствие.

— Голяма работа — каза Дрозд, без да вдига глава от заглавката. — На мене веднъж номерът на билета от лотарията ми беше същият и аз хукнах към спестовната каса да си получа колата. А после излезе…

— Защо си записал номера — каза Корнеев, като погледна Роман с присвити очи. — Навик ли имаш? Всички номера ли записваш? Може би си записал номера и на часовничето си?

— Блестящо! — каза Почкин. — Битка, браво! Улучи точно в целта. Роман, какъв срам! Защо си отровил папагала? Колко жестоко!

— Идиоти! — каза Роман. — Аз да не съм ви Вибегало?

Корнеев подскочи към него и огледа ушите му.

— Гледай си работата! — каза Роман. — Саша, порадвай им се!

— Момчета — казах аз с укор, — че кой се шегува така? За какви ни мислите?

— А какво друго да правим? — каза Корнеев. — Някои лъже. Или вие, или природните закони. Аз вярвам в природните закони. Всичко друго се променя.

Впрочем той бързо клюмна, седна настрани и започна да мисли. Саня Дрозд спокойно си рисуваше заглавката. Володя Почкин бързо пишеше и задраскваше някакви формули. Пръв заговори Едик.

— Дори да не се нарушават никакви закони — разсъждаваше той, — пак си остава странно неочакваното появяване на голям брой папагали в една и съща стая и подозрителната смъртност сред тях. Но не се учудвам много, защото не забравям, че имам работа с Янус Полуектович. Не ви ли се струва, че Янус Полуектович е много интересна личност?

— Струва ми се — казах аз.

— И на мен ми се струва — каза Едик. — С какво фактически се занимава той, Роман?

— Зависи кой Янус. У-Янус се занимава с връзката с паралелните пространства.

— Хм — каза Едик. — Това едва ли ще ни помогне.

— За съжаление — каза Роман. — Аз също непрекъснато мисля каква връзка има между папагалите и Янус, но нищо не мога да измисля.

— Но нали е странен човек? — попита Едик.

— Да, безспорно. Да започнем оттам, че те са двама и той е сам. Ние толкова сме свикнали с това, че не мислим за него…

— И аз това исках да кажа. Ние много рядко говорим за Янус, твърде много го уважаваме. А сигурно всеки от нас с забелязал у него поне една-единствена странност.

— Странност номер едно — казах аз. — Любов към умиращи папагали.

— Нека е така — каза Едик. — Друго?

— Клюкари — каза Дрозд с достойнство. — А пък аз веднъж му поисках пари назаем.

— Така ли? — каза Еднк.

— И той ми даде — каза Дрозд. — А аз забравих колко ми даде. И сега не зная какво да правя.

Той млъкна. Едик го почака малко да продължи, после каза:

— Известно ли ви е например, че когато се е налагало да работя с него нощем, точно в полунощ той отиваше някъде и след пет минути се връщаше. И всеки път добивах впечатление, че той по един или друг начин се мъчи да разбере от мене с какво сме се занимавали тук, преди да излезе.

— Вярно, така е — каза Роман. — Много добре го знаем. Отдавна съм забелязал, че точно в полунощ той съвсем изгубва паметта си. Много добре знае за този свой дефект. Няколко пъти ми се е извинявал и казвал, че това е у него рефлекторно, свързано с последиците от силна контузия.

— Неговата памет пет пари не струва — каза Володя Почкин. Той смачка листчето с изчисленията и го хвърли под масата. — Непрекъснато разпитва дали си се виждал с него вчера или не си.

— И за какво сте разговаряли, ако сте се виждали — добавих аз.

— Паметта, паметта — промърмори Корнеев нетърпеливо. — Какво общо има тук паметта? Малцина ли имат лоша памет… Не е там въпросът. Какво прави той с паралелните пространства?…

— Най-напред трябва да съберем фактите — каза Едик.

— Папагали, папагали, папагали — продължи Еитка. — Да не би все пак да са дубли?

— Не — каза Володя Почкин. — Аз пресметнах. По всички правила не са дубли.

— Всяка нощ — каза Роман — той влиза в своята лаборатория и буквално за няколко минути се затваря там. Веднъж той влезе тичешком толкова бързо, че не успя да затвори вратата.

— И какво? — попита Стела със затихващо гласче.

— Нищо. Седна в креслото, поседя малко и се върна обратно. И веднага попита дали не съм разговарял с него за нещо важно.

— Отивам си — каза Корнеев и стана.

— И аз — каза Едик. — Имам семинар.

— И аз — каза Володя Почкин.

— Не — каза Роман. — Ти стой и пиши на машината. Назначавам те за главен. Ти, Стелочка, вземи Сашка и пишете стихове. А пък аз излизам. Ще се върна довечера. Вестникът да бъде готов.

Те излязоха, а ние останахме да правим вестника. Отначало се опитвахме да измислим нещо, но бързо се уморихме и разбрахме, че не можем. Тогава написахме малка поема за умиращия папагал.

Когато Роман се върна, вестникът беше готов. Дрозд лежеше на масата и нагъваше сандвичи, а Почкин обясняваше на мен и на Стела защо произшествието с папагала е абсолютно невъзможно.

— Браво! — каза Роман. — Прекрасен вестник. А каква заглавка! Какво бездънно звездно небе! И колко малко печатни грешки!… А къде е папагалът?

Папагалът лежеше в чашката на Петри. В същата чашка и на същото място, където го бяхме видели с Роман вчера. Дори дъхът ми спря.

— Кои го е сложил тук? — попита Роман.

— Аз — каза Дрозд. — Какво има?

— Не нищо — каза Роман. — Нека си лежи. Нали, Саша?

Аз кимнах.

— Ще видим какво ще стане с него утре — каза Роман.

Четвърта глава

Тази бедна стара невинна птица се кара като хиляда дяволи, но тя неразбира какво говори.

Р. Стивънсън

Обаче на другия ден още от сутринта аз трябваше да се заловя с преките си задължения. „Алдан“ беше поправен и готов за действие. И когато след закуската влязох в електронната зала, пред вратата вече се беше събрала малка опашка от дубли с листчета с предлаганите задачи. Първата ми работа беше да изгоня за отмъщение дубъла на Кристобал Хунта, като написах на листчето му, че не мога да разбера почерка. (Почеркът на Кристобал Хозевич беше наистина нечетлив; Хунта пишеше на руски с готически букви.) Дубълът на Фьодор Симеонович донесе програма, съставена лично от Фьодор Симеонович. Това беше първата програма, която Фьодор Симеонович беше съставил сам, без разни съвети, подсказвания и указания от моя страна. Прегледах внимателно програмата и с удоволствие се убедих, че е съставена грамотно, пестеливо и доста остроумно. Поправих някои незначителни грешки и предадох програмата на своите момичета. След това забелязах, че на опашката се измъчва бледният и наплашен счетоводител от рибозавода. Беше му страшно и неловко. И аз веднага го приех.

— Ами неудобно май — мърмореше той и боязливо поглеждаше към дублнте. — Тези другари чакат, дошли са преди мене…

— Нищо, те не са другари — успокоих го аз.

— Ами граждани…

— Не са и граждани.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ОБРАНЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату