време нищо не разбирахме, пък и много-много не се напъвахме да проумеем за какво става дума, но съвсем скоро се изясни, че днес Тройката се е заела да разглежда жалбите, заявленията и информационните съобщения от населението. На времето Федя ни беше разказал, че това мероприятие се провежда всяка седмица.
На нас ни се падна да изслушаме няколко писма.
Учениците от село Вуняково даваха сведения за местната баба Зоя. Всички казвали, че тя е вещица, че заради нея реколтата била лоша, и тя била превърнала своя внук, бившия отличник Василий Кърмачкин, в хулиган и двойкаджия, защото предал крака й за вторични суровини. Учениците молеха да се изясни въпросът с тази вещица, в която те като пионери не вярвали, и учените да обяснят научно как тя погубва реколтата и как превръща отличниците в двойкаджии, и не би ли могло да й се обърнат полюсите от плюс на минус, така че тя да превръща двойкаджиите в отличници.
Група туристи видяла оттатък Репеите зелен скорпион, голям колкото крава. С помощта на някакво тайнствено излъчване скорпионът приспал дежурните и се скрил в гората, като отмъкнал храната им за цял месец. Туристите си предлагаха услугите да заловят чудовището при условие, че им бъдат изплатени пътните разноски.
Жителят на град Гмежскорпион П. П. Заядливи се жалваше от своя съсед, които втора година му отмъквал млякото с помощта на специална апаратура. Той настояваше да се намери начин съседът му да бъде обуздан.
Друг жител на Гмежскорпион, гражданинът С. Т. Кръшнодевицин, изразяваше възмущението си, че разни чудовища ходели по нужда в градската градина и така я били оплескали, че човек вече нямало къде да се разхожда. Виновен за всичко това бил комендантът Зъбко, който използувал отпадъците от кухнята в колонията, за да изхранва трите си лични свине и онзи търтей, безработния си зет.
Селският лекар от Сиромахово съобщаваше, че при операция на коремната кухина на гражданина Броненосов (115-годишен) открил в израстъка на сляпото му черво древна согдийска монета. Лекарят насочваше вниманието на обществеността върху факта, че покойният Броненосов никога не е бил в Средна Азия и никога по-рано не е виждал намерената монета. В останалите четирийсет и две страници от писмото си високоерудираният ескулап излагаше своите съображения относно телепатията, телекинезата и четвъртото измерение. Приложени бяха диаграми, таблици и снимки на аверса и реверса на тайнствената монета в естествена големина.
Мероприятието се осъществяваше съсредоточено и без излишно бързане. След прочитане на всяко писмо настъпваше продължителна пауза, запълвана от дълбокомислени междуметия. После Лавър Федотович очукваше и продухваше своята „Херцеговина Флор“, насочваше погледа си към Избегало и се осведомяваше какъв проект за отговор може да докладва на Тройката другарят научен консултант. Избегало се усмихваше широко с червените си устни, с две ръце поглаждаше брадата си и, молейки за разрешение да не става, разгласяваше изисквания проект. Той не разглезваше кореспондентите на Тройката, предлагайки им някакво разнообразие, а нагаждаше в съответния род и число стандартната форма на отговор:
„Уважаеми(а) гр…! Получихме и прочетохме вашето интересно писмо. Съобщаваните от вас факти са известни на науката и не представляват интерес за нея. Въпреки това горещо ви благодарим за вашата наблюдателност и ви пожелаваме успех в работата и в личния живот.“
Следваше подпис. И край. Според мен това беше най-доброто от всички изобретения на Избегало. Всеки ще изпита огромно удоволствие, изпращайки такова писмо в отговор на съобщението, че „гр. Киселозелкин проби дупка в моята стена и пуска през нея отровни газове“.
Но машината продължаваше да работи с угнетяваща монотонност. Комендантът си опяваше гъгниво и еднообразно, Лавър Федотович сито и доволно изреваваше, а Избегало примляскваше. Всичко взе да ми става страшно безразлично. Съзнавах, че се скапвам, че затъвам в люшкащото се тресавище на духовната ентропия, но вече бях загубил всякакво желание да се боря. „Добре де — мислех си вяло. — Че какво толкова е станало. Хората могат и така да живеят. Всяко разумно нещо е действително, а всяко действително нещо е разумно. И щом е разумно, значи е добро. А тъй като е добро, то почти сигурно е и вечно… И всъщност каква е разликата между Лавър Федотович и Фьодор Симеонович? И двамата са безсмъртни, и двамата са всемогъщи. И защо се карат? Не мога да го проумея… От какво всъщност се нуждае човек? Да разкрива някакви си загадъчни тайни? Не, притрябвали са ми. От знания? Че за какво са ми знания при такава голяма заплата? Работата при Лавър Федотович дори има някои предимства. Самият той не мисли и другите не кара да мислят. Не допуска сътрудниците му да се преуморяват — добър човек е, внимателен… Покрай него не е трудно да направиш и кариера, да изместиш Заврънкулкис, Головодов — че колко струват те наистина… Виж ги какви глупаци са, само подронват авторитета на началството. А авторитетът трябва да се издига. Щом господ не е дал ум на началството, трябва да му осигуриш поне авторитет. Ти на него — авторитет, а той на тебе — всичко останало. Главното е да станеш потребен, полезен… дясната ръка или в краен случай лявата…“
И щях да си загина, отровен от зловещите еманации на Големия кръгъл печат и на бандата каналджии, и в най-добрия случай щях да доживея дните си като експонат в нашия институтски вивариум. И Едик щеше да загине. Той още се дърпаше, продължаваше да позира, но всичко това беше само привидно, всъщност, както той по-късно ми призна, в това време вече мечтаел да измести Избегало и да получи място за строеж във вилната зона.
Да, щяхме да загинем. Щяха да ни стъпчат, възползувайки се от нашето отчаяние и падналия ни дух. Но в един от тези страшни мигове беззвучен гръм разтресе вселената около нас. Опомнихме се. Вратата беше широко разтворена. На прага стояха Фьодор Симеонович и Кристобал Хозевич. Те бяха неописуемо разгневени. Те бяха бесни. Там, където попадаше погледът им, стените задимяваха, а стъклата се разтапяха. Лумна и се сгромоляса лозунгът за народа и сензациите. Сградата се тресеше и вибрираше, паркетът настръхна като перушина, а столовете приклекнаха на отмалелите си от ужас крака. Всичко това беше непоносимо и Тройката не го понесе.
Като се побутваха един друг с разтреперени длани, Головодов и Заврънкулкис запищяха в хор: „Не съм аз! Той е виновен!“, а в следващия миг жълтата пара, в която се превърнаха, се разсея и от тях не остана и помен.
Професор Избегало промълви:
Комендантът ревностно си разкъса яката и падна на колене.
Усещайки, че нещо става около него, Лавър Федотович взе да си върти неспокойно врата и се надигна, като опря длани в зеленото сукно.
Фьодор Симеонович се приближи до нас, обгърна ни раменете и ни притисна до необятната си утроба.
— Хайде-хайде — избоботи той, когато, чукнали си главите, се притиснахме в него. — Н-няма страшно, юнаци… Все пак т-три дни издържахте… Браво на вас…
През пелената от сълзи, бликнали в очите ми, видях как, зловещо играейки си с бастуна, Кристобал Хозевич се приближи до Лавър Федотович и едва чуто му заповяда:
— Махай се!
Лавър Федотович бавно се учуди.
— Обществеността… — понечи да каже той.
— Вън!!! — изрева Хунта.
За миг те се спогледаха втренчено. После по лицето на Лавър Федотович взе да се изписва някакво човешко изражение — срам, страх, или може би злоба. Без да бърза, той прибра председателските си принадлежности в чантата и продума:
— Има предложение: предвид особените обстоятелства заседанието на Тройката да се прекъсне за неопределен срок.
— Завинаги — каза Кристобал Хозевич, слагайки бастуна си напреки на масата.
— Гррмм… — усъмни се Лавър Федотович.
Без да поглежда към никого, той величествено заобиколи масата, тръгна към вратата и преди да се
