Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Приказка за Тройката
Пролог
Тази история започна така: веднъж в разгара на работния ден, когато се потях над поредната рекламация към Китежградския завод за маготехника, в кабинета ми цъфна моят приятел Едик Амперян. Като вежлив и възпитан човек той не се материализира безцеремонно направо върху еднокракия стол за посетители, не се вмъкна нагло през стената и не нахлу през отвореното прозорче, преобразен като паве, изстреляно от катапулт. Повечето от приятелите ми постоянно бързаха за някъде, все не сколасваха и винаги закъсняваха за нещо и затова изникваха от нищото, нахълтваха през стените и долитаха с безочлива непринуденост, пренебрегвайки обикновените комуникации. Едик не беше такъв: той скромно влезе през вратата. Дори почука преди това, но аз нямах време да отвърна.
Едик застана пред мен, поздрави и попита:
— Все още ли ти трябва Черната кутия?
— Кутия ли? — промърморих, като не намерих сили да се откъсна от рекламацията. — Ами как да ти кажа… Всъщност за каква кутия става дума?
— Струва ми се, че ти преча — внимателно рече вежливият Едик. — Извинявай, но ме праща шефът… Работата е там, че някъде след около час за първи път ще бъде пуснат в действие нов тип асансьор извън пределите на тринайсетия етаж. Предлагат ни да се възползуваме от случая.
Мозъкът ми все още плуваше в отровните изпарения на рекламационната фразеология, затова само тъпо промърморих:
— Какъв асансьор би трябвало да бъде натоварен и изпратен на наш адрес още на тринайсетия етаж тази година…
Ала сетне първите няколко десетки бита от информацията на Едик достигнаха до сивото ми вещество. Оставих писалката и го помолих да повтори. Едик търпеливо ми обясни отново.
— Сигурен ли си? — попитах със замиращ шепот.
— Абсолютно — рече Едик.
— Да вървим — казах и измъкнах от бюрото папката с копията на заявките си.
— Къде?
— Как „къде“? На седемдесет и шестия!
— Така изведнъж не бива — рече Едик, поклащайки глава. — Първо трябва да се отбием при шефа.
— Че защо?
— Той помоли да наминем. Има нещо мътно около този седемдесет и шести етаж. Шефът иска да ни даде напътствия.
Повдигнах рамене, но не взех да споря. Навлякох сакото, извадих от папката заявката за Черната кутия и се запътихме към шефа на Едик — Фьодор Симеонович Киврин, завеждащ отдела „Линейно щастие“. На площадката пред стълбището на първия етаж около решетката на асансъорната шахта цареше необичайно оживление. Вратата на шахтата беше разтворена, вратата на кабината — също, светеха многобройни лампи, проблясваха огледала, лакираните повърхности матово сияеха. Под стария, вече избледнял лозунг: „Ще предадем асансьора в чест на празника!“ се тълпяха любопитни и жадуващи да се повозят. Изпълнени с уважение, всички попиваха думите на заместник-директора по административно-стопанската част Модест Матвеевич Каменоедов, който държеше реч пред строените монтьори от Соловецката инспекция по парни котли.
— … С това трябва да се престане — внушаваше им Модест Матвеевич — Това е асансьор, а не някакви си спектроскопи-микроскопи. Асансьорът е мощно средство за издигане, това — първо. Той е също и транспортно средство. Асансьорът трябва да бъде като самосвал: пристига, изсипва товара и тръгва обратно. Това значи, първо. На администрацията отдавна е известно, че много другари учени, в това число и отделни академици, не умеят да експлоатират асансьора. Ние се борим с този недостатък и повече няма да го допускаме. Въвеждат се изпити за правото да се управлява асансьор, без оглед на минали заслуги… учредява се званието „Отличен водач на асансьор“… и така нататък. Това — второ. Но монтьорите от своя страна са длъжни да подсигурят непрекъснатата му работа. Хич не ми се позовавайте на обективни обстоятелства. Нашият лозунг е: асансьорът е за всички. Без да се държи сметка за чинове, звания и длъжности. Асансьорът трябва да издържи пряко попадение и на най-необучения академик в кабината.
Промушихме се през тълпата и продължихме нататък. Тържествената обстановка на този импровизиран митинг ми направи много силно впечатление. Чувствуваше се, че днес асансьорът най-сетне наистина ще заработи и може би ще работи цели денонощия. Това беше знаменателно. Асансьорът открай време беше ахилесовата пета на нашия институт и лично на Модест Матвеевич. Всъщност той не се отличаваше с нищо особено. Беше си асансьор като асансьор, с всичките му достойнства и недостатъци. И както подобаваше на всеки порядъчен асансьор, постоянно гледаше да заседне между етажите, вечно беше зает, непрекъснато правеше така, че да изгарят крушките, които завиваха на тавана му, изискваше безукорно боравене с вратите на шахтата и, влизайки в кабината, никой не можеше да каже със сигурност, кога и къде ще успее да излезе. Но нашият асансьор си имаше и една особеност. Не можеше да понася да се издига над дванайсетия етаж. Е, разбира се, в историята на института бяха известни случаи, когато отделни изкусни майстори съумяваха да сложат юзда на вироглавия механизъм и като го сръгваха с колене, се издигаха буквално на фантастични висоти. Но за обикновените човешки маси цялата необятна грамада на института над дванайсетия етаж си оставаше чисто бяло петно. За тези територии, почти напълно откъснати от света и от административното влияние, се носеха всевъзможни, често противоречиви слухове. Така например се твърдеше, че на сто двайсет и четвъртия етаж имало изход към съседното пространство с други физически свойства, че двеста и тринайсетият етаж бил обитаван от неизвестно племе алхимици — идейни наследници на прочутия „Съюз на Деветте“, основан от просветения индийски цар Ашока, а на хиляда и седемнайсетия и досега си живели по живо — по здраво на брега на Синьото море старецът, старицата и златните рожби на Златната рибка.
Лично мен, както и Едик, най-вече ни интересуваше седемдесет и шестият етаж. Според инвентарната ведомост там се съхранявала идеалната Черна кутия, необходима на Изчислителния център, а освен това живеела и някаква Говоряща дървеница, от която извънредно много и отдавна се нуждаеше отделът „Линейно щастие“. Доколкото знаехме, на седемдесет и шестия етаж имало нещо като склад за дефицитни явления в природата и обществото и много сътрудници на института просто копнееха да попаднат там и да бръкнат с хищните си лапи в тази съкровищница. Фьодор Симеонович например бленуваше за уж ширналата се там на цели хектари гранулирана Почва за оптимизъм. Момчетата от отдел „Социална метеорология“ страшно много се нуждаеха от поне един квалифициран Уличен ваксаджия — а там фигурирали трима и всички до един били с ефективна температура, близка до абсолютната нула. Кристобал Хозевич Хунта пък, завеждащият отдел „Смисъл на живота“ и доктор на най-неочакваните науки, гореше от желание да улови на седемдесет и шестия етаж уникалния екземпляр от така наречената Мечта Безкрила приземена, за да я препарира за музея. Шест пъти през последния четвърт век се опитвал да си пробие път до седемдесет и шестия етаж направо през подове и тавани, като използувал изключителните си способности в областта на вертикалната трансгресия, но дори той не успял: според остроумния замисъл на древните архитекти всички етажи над дванайсетия бяха плътно изолирани за всякакви видове трансгресия. Така че успешното пускане на асансьора в експлоатация означаваше нов етап в живота на нашия колектив.
Стигнахме до кабинета на Фьодор Симеонович и старият домашен дух Тихон, един чистичък кротушко, приветливо разтвори вратата пред нас. Влязохме. Фьодор Симеонович не беше сам. Небрежно отпуснат в удобното кресло, зад неговото просторно бюро седеше маслиненоликият Кристобал Хозевич и смучеше ароматна хаванска пура. Самият Фьодор Симеонович, подпъхнал палци зад ярките си тиранти, се разхождаше из кабинета с наведена глава и се стараеше да стъпва по самия край на шемаханския килим. На бюрото в кристални вази се кипреха райските плодове: големите румени ябълки на Познанието ма Злото и на пръв поглед абсолютно негодните за ядене, но въпреки това винаги червиви ябълки на Познанието на Доброто. Порцелановата купа до лакътя на Кристобал Хозевич беше пълна с огризки и фасове.
Когато ни откри, Фьодор Симеонович се спря.
— А ето ги и тях с-самите — рече той без обичайната си усмивка. — М-моля седнете. В-времето е скъпо. Онзи К-каменоедов е дрънкало, но с-скоро ще свърши. К-кристо, об-бясни п-положението, че мене не ме б-
