Приказка за Тройката

бива т-твърде за тая работа.

Седнахме. Като присви дясното си око от дима, Кристобал Хозевич преценяващо ни огледа.

— Дадено, ще обясня — каза той на Фьодор Симеонович. — С тази работа положението е такова, младежи, че би следвало да тръгнем ние, хора опитни и ловки. Но за съжаление администрацията е на мнение, че сме твърде стари и твърде уважавани, за да участвуваме в първото изпитание на новия асансьор. Затова ще тръгнете вие, но веднага искам да ви предупредя, че това не е проста разходка, че отивате на разузнаване, може би на разузнаване с бой. От вас се иска да проявите самообладание, мъжество и изключителна предпазливост. Лично аз не виждам да притежавате тези качества, но съм готов да си затворя очите заради Фьодор Симеонович, който ви препоръчва. Тъй или иначе длъжни сте да знаете, че най-вероятно ще се наложи да действувате на вражеска територия, при то това ще се сблъскате с неумолим и жесток враг, които не се спира пред нищо.

От това въведение ме побиха тръпки, но в този момент Кристобал Хозевич взе да обяснява как стоят нещата. А нещата стояли така.

На седемдесет и шестия етаж бил разположен древният град Гмежскорпион, завладян на времето от отмъстителния княз Олег Вещи като трофей. От памтивека Гмежскорпион бил средище на странни явления и арена на странни събития. Защо ставало така не било известно, но всичко, което на отделни етапи от научния, техническия и социалния прогрес не можело да бъде разумно обяснено, попадало именно там, за да бъде съхранено за по-добри времена. Така че още по времето на Петър Велики едновременно със създаването на знаменитата Куншткамера в Санкт Питербурх и подражавайки на нея, тогавашната соловецка администрация в лицето на бомбардир-поручик Птишка и неговата полурота гренадири учредила в Гмежскорпион „Камера на Негово императорско Величество за Пречудесни и преудивителни кунштове с тъмница и две бани“. В онези времена седемдесет и шестият етаж бил втори, за асансьори никой дори не бил чувал и да попадне човек в „Камерата на Н. И. В. за кунштове“ било много по-лесно, отколкото в градската баня. С течение на годините, колкото повече се извисявало Зданието на Науката, толкова по- трудно ставало да се проникне там, а с появата на асансьора достъпът до нея почти напълно бил пресечен. А междувременно „Камерата на кунштовете“ продължавала да расте и да се обогатява с нови експонати. При Екатерина Втора се превърнала в „Императорски музеум за Зоологически и прочие Чудеса от Натурата“, след това при Александър Втори — в „Руски Императорски резерват на Магическите, спиритическите и окултните феномени“, и накрая — в Държавна колония на Необяснените явления при НИЧУВЪ1 към Академията на науките. Гибелните последици от изобретяването на асансьора пречели тази съкровищница да се използува за научни цели. Деловата кореспонденция с тамошната администрация била неимоверно затруднена и неизбежно се разтакавала във времето: спусканите отгоре въжета с писма се късали под собствената си тежест, пощенските гълъби отказвали да летят на такава височина, радиовръзката била несигурна поради изостаналостта на гмежскорпионската техника, а използуването на въздухоплавателни средства водело само до изчерпване на дефицитния хелий…

Впрочем, това бяха само исторически сведения. Преди двайсетина години развилнелият се асансьор запратил на седемдесет и шестия етаж инспекционната комисия на Соловецкото градско комунално стопанство, която скромно се била запътила да огледа задръстената канализация в лабораториите на професор Избегало на четвъртия етаж. Какво по-точно се случило — останало неизвестно. Сътрудникът на Избегало, който очаквал комисията на площадката пред асансьора на техния етаж, разказал, че кабината профучала с безумен вой нагоре по шахтата, зад остъклената врата се мярнали изкривени от ужас лица и страшното видение изчезнало. Точно след час кабината била открита на дванайсетия етаж — разпенена, пръхтяща и още трепереща от възбуда. Комисията я нямало, а на стената с канцеларско лепило била залепена бележка, написана на гърба на „Акт за незадоволително състояние“. Бележката осведомявала: „Излизам на оглед. Виждам странен камък. На др. Заврънкулкис е наложено мъмрене за отбиване в храстите. Председател на комисията Л. Вуняков“. Дълго време никой не знаел къде всъщност е напуснал кабината Л. Вуняков с подчинените си. Идвала милиция, администрацията имала много неприятности. По-късно, след месец, на покрива на кабината открили два запечатани пакета, адресирани до началника на градското комунално стопанство. Единият пакет съдържал купчинка заповеди на тънка, цигарена хартия, в които се наказвали с мъмрене ту другарят Заврънкулкис, ту другарят Головодов най- често за прояви на индивидуализъм и на някаква загадъчна „зъбовщина“. Във втория пакет били материалите от огледа на състоянието на канализацията в Гмежскорпион (състоянието й се признавало за задоволително) и заявления до счетоводството за начисляване на високопланински надбавки и допълнителни командировъчни. След това кореспонденцията отгоре започнала да пристига доста редовно. Отначало съдържала протоколи от заседанията на Инспекционната комисия на градското комунално стопанство, по-късно протоколи от заседанията просто на Инспекционната комисия, след това — на Специалната комисия за разследване на положението, а после изведнъж — на Временната Тройка за разследване дейността на коменданта на Колонията за Необяснени явления др. Зъбко и накрая, след три поредни докладни „за проявена престъпна небрежност“, Л. Вуняков се под писал като председател на Тройката по рационализиране и утилизиране на необяснените явления (ТПРУ на НЯ).

Отгоре престанали да спускат протоколи и се захванали да разпращат циркуляри и указания. Тия документи били страшни както по форма, така и по съдържание. Те неопровержимо доказвали, че бившата комисия от градското комунално стопанство узурпирала властта в Гмежскорпион и явно не била в състояние разумно да се разпорежда с тази власт.

— Главната опасност идва оттам — с отмерен глас говореше Кристобал Хозевич, като смучеше от време на време загасналата си пура, — че в ръцете на тези нехранимайковци е небезизвестният Голям кръгъл печат. Надявам се, разбирате какво означава това…

— Разбирам — тихо рече Едик. — И с брадва да сечеш, пак не можеш го измъкна… — Ведрото му лице помръкна. — А какво ще стане, ако използуваме реморализатора?

Кристобал Хозевич погледна към Фьодор Симеонович.

— Можете да опитате, естествено — каза той, повдигайки рамене. — Обаче се страхувам, че процесите са отишли твърде далеч…

— Н-не, че з-защо… — възрази Фьодор Симеонович. — Използувайте го, из-зползувайте го, Едик. Няма да вземете да размахвате там автомати я… М-между другото там при тях е и Избегало.

— Как така? — изумихме се ние.

Обясниха ни, че преди три месеца отгоре дошло искане за научен консултант с фантастично голяма заплата. Никой не повярвал в тази заплата, а най-малко от всички — професор Избегало, който по това време тъкмо завършвал епохалното си дело по развъждането чрез превъзпитание на самонабучващ се на риболовната въдица дъждовен червей. Избегало декларирал своето недоверие на всеослушание пред научния съвет и същата вечер избягал, захвърляйки всичко. Мнозина го видели как, захапал със зъби чантата си, се катерел по вътрешната стена на шахтата и излизал на етажите, кратни на пет, да възстанови силите си в бюфета. А след седмица отгоре била спусната заповед за зачисляването на професор А. А. Избегало като научен консултант към ТПРУ на НЯ с обещаното възнаграждение и надбавки за ползуване на чужди езици.

— Благодаря — каза възпитаният Едик. — Това са ценни сведения. Е, ами ние да тръгваме?

— Вървете, вървете, г-гълъбчета — развълнувано рече Фьодор Симеонович. Той погледна в магическия кристал. — Да, вече е време, Каменоедов с-скоро ще с-свърши. И п-по-внимателно там… Уж-жасно е това място, з-зловещо…

— И без емоции! — настойчиво ни напомни Кристобал Хозевич. — Ако не ви дават вашите дървеници и кутии, няма да ги насилвате. Вие сте съгледвачи. С вас ще бъде установена едностранна телепатична връзка. Ще следим всяка ваша крачка. Събирайте информация — това Ви е основната задача.

— Разбираме — каза Едик.

Кристобал Хозевич отново ни огледа колко струваме.

— Защо ли не пратим с тях и Модест — промърмори той под носа си. — Клин клин избива… — После махна безнадеждно с ръка. — Е, добре, вървете. Буенавентура.

Излязохме и Едик каза, че сега трябва да се отбием при него в лабораторията и да вземем реморализатора.

Напоследък се бе запалил по практическата реморализация. В девет шкафа на неговата лаборатория се