загинем и помен няма да остане от нас.
— Саша — рече Едик, — не забравяй, че сме в телепатична връзка. Неудобно е. Я се стегни.
Стегнах се. Пак се изпъчих и смело закрачих към вратата направо. Едик вървеше до мен.
— Рубикон е преминат! — заявих аз и ритнах вратата.
Резултатът от ефектния жест беше плачевен: оказа се, че на вратата имало едва личаща табелка: „Дръпни“, та се наложи втори път да преминаваме Рубикон, вече без жестове, а с мъка, преодолявайки силната пружина.
Веднага зад прага започваше парк, облян в слънчева светлина. Видяхме пясъчни алеи, подстригани храсти и табелки: „Не тъпчи градинките и не яж тревата“. Срещу нас имаше чугунена пейка със счупена облегалка, а на пейката някакъв странен човек с пенсне четеше вестник, като помръдваше дългите пръсти на босите си крака. Щом ни забеляза, той кой знае защо се смути и без да сваля вестника, ловко сне с крак пенснето, забърса стъклата в панталоните си и отново затъкна пенснето на мястото му. После остави вестника настрана и се надигна. Беше грамаден и невъобразимо космат под чистия бял елек и сините ленени панталони, опънати от тиранти. Позлатеното пенсне притискаше широката черна основа на носа му и някак му придаваше вид на чужденец. По нещо напомняше политическа карикатура в централен вестник. Той размърда големите си остри уши, направи няколко крачки насреща ни и рече с дрезгав, но приятен глас:
— Добре дошли в Гмежскорпион и позволете да се представя, Фьодор, снежен човек.
Мълчаливо се поклонихме.
— Отдолу идвате, нали — продължи той. — Слава богу. Повече от година вече ви чакам — още от времето, когато ме рационализираха. Дайте да поседнем. Вечерното заседание на Тройката ще започне едва след около един час. Много бих искал, с ваше позволение, да се явите на заседанието поне малко подготвени. Естествено не съм много осведомен, но ми позволете да ви разкажа всичко, което знам…
Дело № 42. Дядката Еделвайс
Прекрачихме прага на стаята, където заседаваше Тройката, в пет часа. Бяхме инструктирани, бяхме готови на всичко, знаехме с какво се захващаме. Във всеки случай поне на мен така ми се струваше. Да си призная, обясненията на Федя ме поуспокоиха, а пък Едик, напротив, изпадна в мрачно настроение. Тази негова потиснатост ме учудваше, отдавах я изцяло на това, че Едик открай време беше човек на чистата наука и стоеше далеч от разните входящи и изходящи писма, перфоратори и ведомости. Угнетеният му вид предизвикваше у мен, сравнително опитния човек, усещането за превъзходство, чувствувах се по-старши и бях готов да се държа по съответния начин.
В стаята засега беше налице само един човек — според описанието на Федя, това вероятно беше комендантът на колонията, другарят Зъбко. Той седеше зад едно бюрце, държеше пред себе си разтворена папка и току подскачаше, обзет от някакво трескаво нетърпение. Беше мършав и приличаше на Будалко, устните му непрекъснато потрепваха, а очите му бяха бели като на антична статуя. Отначало не ни забеляза и ние кротко се настанихме до стената под табелката „Представители“.
Стаята имаше три прозореца, до вратата бе поставена гола демонстрационна маса, а край отсрещната стена имаше друга маса — огромна, застелена с покривка от зелено сукно. В ъгъла стърчеше чудовищен кафяв сейф; бюрцето на коменданта, отрупано с канцеларски папки, се беше приютило в неговото подножие. В стаята имаше още едно бюро — под табелката „Научен консултант“ и гигантския, заемащ стена и половина, платнен лозунг:
Изгледах под око Едик. Той се беше втренчил в лозунга и не можеше да откъсне очи от него. Едик беше смазан.
Внезапно комендантът се окопити, размърда големия си нос и откри нашето присъствие.
— Външни хора! — промълви той със страх и изумление.
Станахме и се поклонихме. Като продължаваше да ни държи напрегнато под око, комендантът се измъкна иззад бюрцето си, приближи се с няколко крадливи крачки и застана пред Едик с протегната ръка. Вежливият Едик едва-едва се усмихна, стисна му ръката и се представи, после отстъпи леко и отново се поклони.
Комендантът май остана потресен. Няколко мига той стоя в предишната си поза, а след това поднесе дланта към лицето си и недоверчиво я огледа. Нещо не беше наред. Комендантът взе бързо да премигва, а после с огромно безпокойство, сякаш търсеше нещо, което току-що е изтървал, се захвана да оглежда пода под краката си. Чак тогава се сетих.
— Документите! — процедих. — Дай му документите!
Болезнено усмихнат, комендантът продължаваше да се озърта. Едик припряно му напъха в ръцете своето удостоверение и заявката. Комендантът се оживи. Действията му отново станаха смислени. Той изгълта с очи отначало заявката, после снимката на документа, а за десерт — и самия Едик. Приликата между снимката и оригинала предизвика у него явен възторг.
— Много ми е приятно! — възкликна той. — Фамилията ми е Зъбко. Комендант. Радвам се да ви видя. Заповядайте, другарю Амперян, настанете се удобно, ние с вас има още много да работим и да работим…
Изведнъж той се сепна и насочи погледа си към мен.
Вече бях приготвил удостоверението и заявката. Процедурата на поглъщането се повтори.
— Много ми е приятно! — възкликна комендантът с абсолютно същата интонация. — Фамилията ми е Зъбко. Комендант. Радвам се да ви видя. Заповядайте, другарю Привалов, настанете се удобно…
— А как е тук с хотелите? — делово попитах аз. Струваше ми се, че това е верният тон. Но бях се излъгал. Комендантът изобщо не чу моя въпрос. Той отново разглеждаше заявките и това занимание го бе погълнало изцяло.
— Кутия, Идеална Черна… — мърмореше той. — Имаме такава, още не сме я разглеждали… Ама ето тази Дървеница Говоряща вече е рационализирана, другарю Амперян… Не знам, не знам… Не ми е ясно как ще погледне Лавър Федотович на тази работа, аз на ваше място бих бил по-предпазлив…
Внезапно той млъкна, ослуша се и хукна в тръс към мястото си. От приемната се дочуваха крачки, гласове, кашлица; задвижена от властна ръка, вратата се отвори широко и в стаята влезе Тройката.
Беше в пълен състав — всичките четирима членове.
Лавър Федотович Вуняков, в пълно съответствие с описанието — белолик, добре гледан, могъщ, без да поглежда встрани, се отправи към председателското място, седна, положи пред себе си огромна кожена чанта, разтвори я с трясък и се захвана да изважда и да реди на зеленото сукно различни предмети, необходими за успешното осъществяване на председателските функции: номенклатурна папка от крокодилска кожа за попивателна хартия, комплект автоматични писалки в марокенов калъф, кутия цигари „Херцеговина Флор“2, запалка във формата на Триумфалната арка и призматичен театрален бинокъл.
Рудолф Архипович Головодов, жълт и сух като вейка, седна отляво на Лавър Федотович и тутакси му зашепна нещо на ухото, а Възпалените му очи безцелно шареха из ъглите на стаята.
Рижият, дебел и пухкав Заврънкулкис не седна зад масата, а демократично се настани на твърдия стол срещу коменданта, измъкна обемист бележник с опърпани корици и веднага си отбеляза нещо в него.
А пък научният консултант професор Избегало, когото познахме без каквото и да било описание, равнодушно ни огледа, повдигна вежди, впери за миг очи в тавана, сякаш се опитваше да си спомни къде ли ни е виждал, и без да разберем от вида му дали се сети или не се сети, седна зад своето бюро и дейно се захвана да се подготвя за изпълнението на отговорните си задължения. Пред него се появи първият том на „Малката Съветска енциклопедия“, след това вторият том, после третият, четвъртият…
— Гррмм — каза Лавър Федотович и огледа присъствуващите с поглед, който проникваше през стените и направо четеше в душите ни. Всички бяха готови: Головодов му шепнеше на ухото, Заврънкулкис отново си отбеляза нещо, комендантът, напомнящ ученик преди да излезе на дъската, трескаво разлистваше папките, а Избегало сложи пред себе си шестия том. Колкото до представителите, с една дума до нас, явно никой не ни обръщаше и капчица внимание. Погледнах Едик и припряно извърнах глава. Той беше почти напълно деморализиран — появата на Избегало го беше довършила.
