помещаваше опитният агрегат, чийто принцип на действие се свеждаше до потискане примитивните рефлекси на облъчвания и изваждане на бял свят, насочване навън на разумното, доброто и вечното. С помощта на този опитен реморализатор Едик успя да излекува един страстен филателист, върна в лоното на семействата им двама превъртели хокейни запалянковци и вкара в правия път един застаряващ клеветник. Сега се мъчеше да излекува от простащината нашия голям приятел Витка Корнеев, но видим успех все още нямаше.
— Как ще помъкнем всичко това? — казах, като огледах със страх шкафовете.
Едик обаче ме успокои. Разполагал с почти готов портативен вариант, с по-малка мощност, но се надявал, че за нашите цели тя ще е достатъчна. „Там ще дозапоя каквото трябва и ще го настроя“ — рече той и мушна в джоба си плоска метална кутия.
Когато отново се върнахме на площадката пред асансьора, Модест Матвеевич завършваше речта си.
— … На това също ще сложим край — твърдеше той с вече малко пресипнал глас. — Защото, първо на първо, асансьорът е важен фактор за нашето здраве. Това — първо. И той пести работно време. Асансьорът струва пари и ние категорично няма да позволим да се пуши в него… Я да видим има ли доброволци? — попита той, извръщайки се неочаквано към тълпата.
Неколцина се отзоваха тутакси, но Модест Матвеевич отхвърли кандидатурите им. „Много млади сте още да пътувате с асансьори — заяви той. — Това не ви е спектроскоп.“
Двамата с Едик мълчаливо се провряхме най-отпред.
— Ние сме за седемдесет и шестия — тихо рече Едик.
Тълпата мигом се умълча, изпълнена с уважение. Модест Матвеевич ни огледа от главата до петите с огромно съмнение.
— Слабоватички сте — промърмори той замислено. — Въззеленички сте още… Пушите ли?
— Не — отвърна Едик.
— Много рядко — казах аз.
От навалицата при Модест Матвеевич дотърча домашният дух Тихон и му пошепна нещо на ухото. Модест Матвеевич присви устни и се нацупи.
— Ще проверим тази работа — каза той и като измъкна от джоба си бележник, попита недоволно. — За какво отивате там, Амперян?
— За Говорящата дървеница — отвърна Едик.
— А вие, Привалов?
— За Черната кутия.
— Хм… — Модест Матвеевич запрелиства бележника си. — Вярно… там са… така-а… В Колонията на Необяснените явления… Покажете заявките.
Показахме му ги.
— Ами тръгвайте щом е тъй… Не сте нито първите, нито последните…
Той отдаде чест. Разнесе се траурна музика. Тълпата се развълнува. Влязохме в кабината. Обзе ме мъка и страх, сетих се, че не се сбогувах със Стелочка. „Ще ги размажат там — обясняваше Модест Матвеевич на някого. — Жалко… Не са лоши момчета… Ей на, Амперян дори не пуши и капка не слага в устата…“
Металната врата на шахтата се затвори с трясък. Като избягваше да ме поглежда, Едик натисна бутона за седемдесет и шестия етаж. Вратата на кабината автоматично се залости, светна надпис: „Не пуши! Затегни коланите!“ и потеглихме на път.
Отначало кабината се завлачи лениво, във вял тръс. Явно за никъде не й се тръгваше. Бавно потъваха надолу познатите коридори, печалните лица на приятели, саморъчно направените плакати „Юнаци!“ и „Никога не ще ви забравим!“. На дванайсетия етаж за последен път ни помахаха с кърпички и кабината навлезе в неведомите области. Показваха се и изчезваха необитаеми на пръв поглед пусти помещения, тласъците ставаха все по-редки и все по-слаби, кабината сякаш заспиваше в движение и на шестнайстия етаж спря съвсем. Едва смогнахме да разменим две-три думи с някакви въоръжени хора, които се оказаха сътрудници на отдела „Омагьосани съкровища“, когато изведнъж кабината се изправи на задните си крака, изцвили с ламаринен квик и в бесен галоп се устреми към зенита. Замигаха лампички, защракаха прекъсвачи. Страшното претоварване ни притисна към пода. За да се задържим на крака, двамата с Едик се хванахме един за друг. В огледалата се отразяваха лицата ни, плувнали в пот от напрежението, и вече се бяхме приготвили за най-лошото, но в същия миг ситен тръс смени галопа, силата на тежестта спадна до едно и половина g и ние се поокопитихме. Далакът на кабината изхълца, тя кацна на петдесет и седмия етаж и остана там.
Вратата се отвори, влезе тромав старец с надянат на гърдите акордеон, небрежно ни рече: „Здрасти на всички“ и натисна бутона за шейсет и третия етаж. Когато кабината потегли, той се облегна на стената, замечтано подбели очи и тихичко засвири мелодията на „Тухлички“. „Отдолу идете а?“ — лениво се осведоми той, без да извръща глава. „Отдолу“ — отвърнахме му. „Каменоедов още ли работи?“. „Работи“. „Е, поздравете го“ — рече непознатият и повече не ни обърна внимание.
Като потреперваше в такт с „Тухличките“, кабината бавно се издигаше, а ние двамата с Едик от стеснение се захванахме да изучаваме „Правилата за ползуване“, гравирани на медна табелка. Научихме, че се забранява: качването в кабината с прилепи, вампири и летящи кучета; излизането през стените в случай на спиране на асансьора между етажите; превозването на горивни и взривни материали, както и на всякакви стъкленици с джинове и ифрити без огнеупорни намордници; ползуването на асансьора от домашни духове и върколаци без придружители… Забраняваше се също на всички без изключение да правят лудории, да се занимават със спане или да извършват подскоци.
Не успяхме да прочетем докрай правилата. Кабината спря, непознатият излезе и Едик отново натисна бутона за седемдесет и шестия етаж. В същия миг кабината така стремително хукна нагоре, че ни притъмня пред очите. Когато си поехме дъх, тя стоеше неподвижно и вратите бяха отворени. Намирахме се на седемдесет и шестия етаж. Споглеждайки се, излязохме, развели над главите си заявките като бели парламентьорски знамена. Не знам какво всъщност очаквахме. Да ни сполети някаква беда.
Но нищо страшно не се случи. Попаднахме в кръгла, пуста и много прашна зала със схлупен сив таван. По средата, враснал в паркета, се извисяваше голям бял заоблен камък, напомнящ крайпътен знак, а около него безразборно се търкаляха стари, вече пожълтели кости. Наоколо цареше полумрак и миришеше на мишки. Изведнъж вратата на шахтата зад нас се затръшна от само себе си, трепнахме и се обърнахме, но успяхме да зърнем само покрива на пропадащата кабина. Зловещият отдалечаващ се тътен прокънтя в залата и утихна.
Бяхме в капан.
Тутакси неудържимо ни се прииска да се върнем назад, долу, но слисването, което се мярна за миг по лицето на Едик, ми вдъхна сили. Вирнах глава, изпъчих се, кръстосах ръце отзад и пристъпвайки смело, като се помъчих да запазя независимия си скептичен вид, се запътих към камъка. Както и очаквах, той се оказа нещо като крайпътен знак от ония, дето често се срещат в приказките. Надписът на него изглеждаше така:
— Последния ред са го изстъргали — поясни Едик. — Аха, там има още някакъв надпис с молив…
Погледнахме направо. Сега, когато очите ни бяха свикнали с разсеяната светлина, проникваща неизвестно откъде в залата, видяхме, че има врати. Бяха три, като вратите, водещи, така да се каже, наляво и надясно, се оказаха заковани с дъски, а от асансьора към вратата направо се виеше, заобикаляйки камъка, утъпкана в прахта пътечка.
— Не ми харесва тази работа — рекох с мъжествена откровеност. — И някакви кости наоколо…
— Според мен са слонски — каза Едик. — Пък и какво значение има. Няма да се връщаме, я.
— Все пак не е ли по-добре да напишем бележка и да я хвърлим в асансьора? — предложих. — Ще
