Приказка за Тройката

— Обявявам вечерното заседание на Тройката за открито — заяви Лавър Федотович. — Следващият! Докладвайте, другарю Зъбко.

Комендантът скочи и като държеше пред себе си разтворената папка, започна на висок глас:

— Дело номер четиридесет и второ. Фамилия: Машкин. Име: Еделвайс. Презиме: Захарович…

— Откога пък взе, че стана Машкин? — гнусливо попита Головодов. — Бабкин е той, а не Машкин! Еделвайс Петрович Бабкин. Работил съм с него в хилядо деветстотин четирийсет и седма година в Комитета по млекарство. Едик Бабкин, един такъв пълен, набит мъжага, много обича сметана… И, между впрочем, никакъв Еделвайс не е, а Едуард. Едуард Петрович Бабкин…

Лавър Федотович бавно извърна към него каменното си лице.

— Бабкин ли? — рече той. — Не го помня… Продължавайте, другарю Зъбко.

— Презиме: Захарович — като подръпна бузата си, повтори той. — Година и място на раждане: хиляда деветстотин и първа, град Смоленск. Националност…

— Е-дъл-вайс или Е-дил-вайс — попита Заврънкулкис.

— Е-дел-вайс — каза комендантът. — Националност: белорусин. Образование: непълно средно общо, непълно средно техническо. Владее ли чужди езици: руски — свободно, украински и белоруски — с речници. Месторабота…

Головодов внезапно звънко се плесна по челото и извика:

— Ама не! Та той умря!

— Кой умря? — с безчувствен глас попита Лавър Федотович.

— Ами този Бабкин! Та аз като сега си спомням — в хилядо деветстотин петдесет и шеста година умря от инфаркт. Беше станал тогава финансов директор на Всеруското дружество на природоизпитателите и умря. Така че тука става някаква бъркотия.

Лавър Федотович взе бинокъла и известно време внимателно наблюдава коменданта, който беше загубил ума и дума.

— Фактът, че е умрял, отразен ли е при вас? — осведоми се той.

— Божичко… — прошепна комендантът. — Как да е умрял?… Че защо ще е умрял… Жив си е той и чака в приемната…

— Един момент — намеси се Заврънкулкис. — Ще разрешите ли, Лавър Федотович? Другарю Зъбко, кой чака в приемната? Само че точно, фамилията, името и презимето.

— Бабкин! — отчаян, рече комендантът. — Тоест, какво говоря? Не Бабкин, а Машкин! Машкин чака. Еделвайс Захарович.

— Ясно — каза Заврънкулкис. — А къде е Бабкин?

— Бабкин умря — авторитетно рече Головодов. — Това мога да ви го кажа със сигурност. В хилядо деветстотин петдесет и шеста. Наистина, той имаше син. Пашка май се казваше. Павел, значи, Едуардович. Той сега е отговорник на пункта за вторични суровини в Голицино, дето е край Москва. Способен и старателен работник, но май не беше Павел все пак, не Пашка, ами…

Заврънкулкис наля чаша вода и я подаде на коменданта. Във възцарилата се тишина се чуваше как комендантът шумно я поглъща. Лавър Федотович размачка и продуха цигарата си.

— Никой не е забравен и нищо не е забравено — констатира той. — Това е добре. Другарю Заврънкулкис, ще ви помоля да впишете в протокола, в констативната му част, че Тройката счита за полезно да се вземат мерки за издирването на сина на Едуард Петрович Бабкин с цел да се изясни неговото име. Безименни герои на народа не са нужни. У нас няма такива.

Заврънкулкис взе да кима и се захвана бързо да пише в бележника си.

— Напихте ли се? — осведоми се Лавър Федотович, като разглеждаше коменданта с бинокъла. — Тогава продължавайте да докладвате.

— Професия и месторабота в настоящия момент: пенсионер-изобретател — плахо зачете комендантът. — Бил ли е в чужбина: не е бил. Кратка същност на необясненото явление: ефристична машина, тоест електронно-механично устройство за решаване на инженерни, научни, социологически и всякакви други проблеми. Данни за най-близките роднини: сирак, няма братя и сестри. Постоянно местожителство и адрес: Новосибирск, улица „Шчукинска“ двайсет и три, апартамент осемдесет и осем. Това е.

— Какви предложения има? — попита Лавър Федотович, навъсил дебелите си вежди.

— Аз бих предложил да го пуснем да влезе — живна Головодов. — А защо предлагам това? Ами ако излезе, че е Пашка?

— Има ли други предложения? — попита Лавър Федотович. Той опипа масата, търсейки копчето на звънеца, но не го намери и каза на коменданта: — Нека делото да влезе, другарю Зъбко.

Комендантът хукна като опарен към вратата, подаде глава и тутакси се върна, пристъпвайки заднешком, на мястото си. Подире му, превит на една страна под тежестта на огромен черен калъф, се втурна мършав дядка в дълга рубашка, препасана с колан, и военен брич с оранжеви кантове. По пътя към масата той се опита да спре и да се поклони с достойнство, но калъфът, явно обладаващ чудовищна инерция, неумолимо го занасяше напред и може би нямаше да се размине без жертви, ако двамата с Едик не бяхме подхванали стареца на половин метър от вече разтреперилия се Заврънкулкис.

Веднага познах дядката — безброй пъти беше идвал в нашия институт, пък и в много други институти беше ходил, а веднъж го видях в приемната на заместник-министъра на тежкото машиностроене, където седеше първи на опашката, търпелив, чистичък, горящ от ентусиазъм. Не беше лош човек старецът, безвреден беше, но за съжаление не можеше да си представи живота си извън научно-техническия прогрес.

Взех от него тежкия калъф и нагласих изобретението на демонстрационната маса. Освободил се най- сетне, дядката се поклони и каза със звънливо гласче:

— Моите почитания. Еделвайс Захарович Машкин, изобретател.

— Не е той — полугласно рече Головодов. — Не е той и не прилича на него. Вероятно е съвсем друг Бабкин. Сигурно му е съименник.

— Да-да — съгласи се дядката, усмихвайки се. — Ето на, донесох я обществеността да я прецени. Другарят професор Избегало, господ здраве да му дава, тъкмо той ми даде тоз съвет. Готов съм да я демонстрирам, щом имате мерак за това, че то вече е срамота колко се заседях при вас в колонията…

Внимателно изучаващият го Лавър Федотович сложи бинокъла настрана и бавно се наведе напред. Старецът се засуети. Свали капака на калъфа, под който се оказа грамадна старинна пишеща машина, измъкна от джоба си намотан на топка проводник, тикна единия му край някъде в недрата на машината, после се огледа, търсейки контакт, и щом го откри, размота шнура и го включи.

— Ето, благоволете да видите, така наречената евристична машина — каза дядката. — Точен електронно-механичен прибор, дето отговаря на каквито щете въпроси, а именно — на научни и стопански. Как работи тя при мене? Зарад недоимъка на финансии и понеже разните му там бюрократи все ме подритват като топка, тя още не ми е съвсем автоматизирана. Питането става устно, аз печатам въпросите и ги пъхам вътри в нея, довеждам ги, така да се каже, до знанието й. Пък нейния отговор, пак посредством непълната автоматизация, го печатам аз. Явявам се значи нещо като посредник, хе-хе! Тъй че, ако желаете, моля.

Той застана до машината и с елегантен жест щракна це-ка ключето. В дълбините на машината светна неонова лампа.

— Моля — повтори старецът.

И дядката тутакси затрака по клавишите, после бързо измъкна листа от машината, в ситен тръс дотича до Заврънкулкис и му го поднесе. Заврънкулкис прочете на глас:

— „Въпрос: каква е таме… хм… таме вътри в нея тази лпч…“ Лепече… Капеде сигурно? Това пък лепече какво е?

— Туй е лампичка, значи — каза старецът, като се хилеше и потриваше ръце. — Кодираме по малко.

Той измъкна листа от Заврънкулкис и притича обратно до своята машина.

— Туй значи беше въпрос — рече дядката, докато наместваше листа под валяка. — А сегичка да видим какво ще отговори тя…