които именно възниква синекдохата на отговора…
Притъмня ми пред очите, загорча ми в устата, чак зъбите ме заболяха, а проклетият нобъл говореше ли, говореше, и речта му беше гладка и плавна; беше добре подредена, грижливо репетирана и многократно произнасяна реч, в която всеки епитет и дори най-малкият интонационен нюанс бяха пренаситени с емоционално съдържание, това беше истинско произведение на изкуството. Старецът не беше никакъв изобретател, той беше художник, гениален оратор, най-достойният от последователите на Демостен, Цицерон, Йоан Златоуст…
Олюлявайки се, отстъпих в ъгъла и опрях чело в студената стена.
Тогава Едик тихо плесна с ръце и дядката млъкна. За миг ми се стори, че Едик спря времето, защото всички останаха неподвижни, сякаш се бяха заслушали в дълбоката средновековна тишина, увиснала в стаята като меко кадифе. После Лавър Федотович избута назад креслото си и стана.
— По закон и по всички правила би трябвало да говоря последен — започна той. — Но има случаи, когато законите и правилата се обръщат срещу своите адепти, и тогава се налага да бъдат отхвърляни. Започвам да говоря пръв, защото тъкмо сега сме изправени пред такъв случай. Започвам да говоря пръв, защото не мога да чакам и да мълча. Започвам да говоря пръв, защото не очаквам и няма да търпя никакви възражения.
За възражения и дума не можеше да става. Обикновените членове на Тройката дотолкова бяха потресени от този тъй внезапен пристъп на красноречие, че си позволиха само да се спогледат.
— Ние сме страж на науката — продължи Лавър Федотович. — Ние сме вратата към нейния храм, ние сме безпристрастните филтри, които я предпазват от фалша, лекомислието и заблудите. Ние охраняваме посевите на знанието от плевелите на невежеството и лъжливата мъдрост. И докато вършим това, ние не сме хора, не знаем що е снизхождение, жалост и лицемерие. За нас има само едно мерило: истината. Истината извън доброто и злото, истината независимо от човека и човечеството, но само дотогава, докато съществуват доброто и злото, докато съществуват човекът и човечеството. Няма ли го човечеството, за какво ни е истината? Ако никой не се стреми към знанията, значи човечеството го няма и за какво ни е истината? Има ли отговори на всички въпроси, значи не е нужно да се стремим към знанието, значи човечеството го няма, и за какво ни е тогава истината? Когато поетът е казал: „И на отговорите няма въпроси“, той е описал най-страшното състояние на човешкото общество, крайното му състояние… Да, човекът, който стои пред нас, е гений. В него е въплътено и чрез него е изразено крайното състояние на човечеството. Но той е убиец, защото убива духа. Нещо повече, той е по-страшен от убиец, защото убива духа на цялото човечество. И затова повече не можем да останем безпристрастни филтри, а сме длъжни да си спомним, че сме хора, и като хора сме длъжни да се защитим от убиеца. И сега трябва не да обсъждаме, а да съдим! Но няма закони за такъв съд и затова сме длъжни не да съдим, а безпощадно да наказваме, както наказват хората, обзети от ужас. И аз, най-старшият по ранг тук, нарушавайки законите и правилата, пръв изричам: смърт!
Обикновените членове на Тройката потръпнаха и заговориха едновременно:
— За кого? — с готовност попита Головодов, очевидно разбрал само последната дума.
—
— Разрешете, Лавър Федотович! — заромоли Заврънкулкис. — Всичко това е правилно, но можем ли…
Тогава Едик отново плесна с ръце.
— Гррмм! — каза Лавър Федотович, енергично размърдал врата си, и седна. — Има предложение да считаме, че полумракът достатъчно се е сгъстил и в съответствие с този факт да запалим лампата.
Комендантът излетя от мястото си и светна. Без да примижава, като орел на слънце, Лавър Федотович погледна лампата и премести погледа си върху „Ремингтъна“.
— Изразявайки общото мнение — каза той, — постановявам: даденото дело номер четиридесет и две да се счита за рационализирано. Преминавайки към въпроса за утилизацията му, предлагам другарят Зъбко да обяви заявката.
Комендантът се захвана припряно да прелиства делото, а в това време професор Избегало се измъкна иззад своето бюро, гальовно стисна първо ръката на стареца, а после, преди да успея да се отскубна, и моята. Той сияеше. А пък аз не знаех къде да се дяна.
Не смеех да погледна Едик. И докато в главата ми се въртеше тъпата мисъл дали да не запратя „Ремингтъна“ по Лавър Федотович, ме спипа старецът. Той се впи във врата ми като кърлеж и три пъти ме разцелува, одирайки ме с наболата си брада. Не си спомням как се добрах до стола си. Помня само, че Едик ми прошепна: „Ех, Саша!… Карай да върви, с всеки може да се случи…“
В това време комендантът успя да прелисти цялата папка и с печален глас съобщи, че за даденото дело не е постъпвала никаква заявка. Заврънкулкис тутакси заяви, че протестира, и цитира онзи параграф от инструкцията, от които следваше, че всяка рационализация без утилизация е нонсенс и може да бъде призната за действителна само условно. Головодов започна да крещи, че тия номера няма да минат, че той не желае да получава парите си даром и не ще позволи на коменданта да захвърли на кучетата четири часа от работното време. Лавър Федотович одобрително продуха цигарата си и Головодов се развилия като хала.
— Ами ако излезе, че старецът е роднина на моя Бабкин? — изрева той. — Как така няма заявки? Трябва да има заявките! Я го вижте само колко е напет! Каква самобитна и интересна фигура! Можем ли да подмятаме такива старци?
— Обществеността няма да ни позволи да подмятаме старците — подхвърли Лавър Федотович. — И обществеността ще бъде права.
— Тъкмо това именно! — внезапно изкряска Избегало. — Именно обществеността! И именно няма да позволи! Че как така няма да има заявки, другарю Зъбко? Откъде накъде няма да ги има? — Той скочи от мястото си и връхлетя като ястреб върху планината от книжа пред коменданта. — Нямало да ги има! — мърмореше той. — Това какво е? Птеродактил обикновен… Добре… А това? Кутията на Пандора! Ето на, да не би това да не е кутия… Какво значение има дали е на Пандора или на Машкин?… Та в края на краищата това си е чист
Вцепених се.
— Чакайте малко! — казах, но никой не ме слушаше.
— Та това не е Черната кутия! — крещеше комендантът, притиснал ръка до сърцето си. — Черната кутия се води на съвсем друг номер!
— Как така да не е черна? — изрева в отговор Избегало, като сграбчи изтъркания черен капак на „Ремингтъна“. — Че каква е тогава тази кутия според вас? Да не е зелена, а? Или бяла? Дезинформация ще ни подхвърляте, обществените старци ще подмятате!
Оправдавайки се, комендантът изкряка, че, разбира се, това също е черна кутия, не е нито зелена, нито бяла, а явно е черна, ама не е онази кутия; онази черна кутия се води по дело номер деветстотин и седмо и за нея има заявка, ето на, от другаря Александър Иванович Привалов, току-що днес беше получена, а тази черна кутия не е никаква кутия, ами евристична машина и тя се води по дело номер четиридесет и второ, и заявки за нея няма. Избегало ревна, че нямало какво тука… такова… да се жонглира с цифри и да се подмятат старците; черното си е черно, то не може да бъде нито бяло, нито зелено, и няма какво тука, значи, да се насажда махизъм и всякакъв там емпириокритицизъм, а нека другарите членове на авторитетната Тройка лично да видят и да кажат черна ли е тази кутия или, да речем, зелена. Головодов крещеше нещо за Бабкин, Заврънкулкис изискваше да не се отклоняват от инструкцията, Едик с удоволствие викаше: „Долу!“, а аз само повтарях като развалена грамофонна плоча: „Моята Черна кутия всъщност не е кутия… Моята Черна кутия всъщност не е кутия…“
Най-сетне Лавър Федотович почувствува, че е започнало да цари някакво безредие.
— Гррмм! — каза той и всички притихнаха. — Затруднение? Отстранете го, другарю Головодов.
С твърди крачки Головодов се приближи до Избегало, взе от ръцете му капака и внимателно го огледа.
— Другарю Зъбко! — каза той. — За какво имате заявка?
— За Черна кутия — омърлушено отвърна комендантът. — Води се по дело деветстотин и седмо.
