— Не те питам кой номер е делото — възрази Головодов. — Питам те имаш ли заявка за черна кутия?
— Имам — призна си комендантът.
— Кой е дал заявката?
— Другарят Привалов от НИЧУВЪ. Ей го на, къде седи.
— Да — разпалено казах аз. — Ама моята Черна кутия всъщност не е кутия или, по-точно, изобщо не е кутия…
Обаче Головодов не ми обърна никакво внимание. Той огледа още веднъж капака на светло, после се приближи до коменданта и зловещо просъска:
— Виж какво бе, що за бюрократичен произвол си позволявате? Ти какво бе, не виждате ли какъв цвят е кутията? Че нали в твое присъствие беше рационализирана, ето другарят представител на науката седи пред очите ти и чака, ясно ли вие, да бъде изпълнена заявката му, отдавна стана време за вечеря, навънка вече е тъмно, а ти какво бе, с номерата тука ще ми жонглирате, а?
Усетих, че ме обзема някаква печал, че идните ми дни ще бъдат изпълнени с някакъв мъчителен кошмар, безвъзвратен и абсолютно ирационален. Но не разбирах откъде се появи това чувство и продължавах само да мърморя, че моята кутия не е съвсем черна кутия, а по-точно изобщо не е кутия. Искаше ми се да обясня на всички, да разсея недоразумението. Комендантът също гъгнеше нещо убеждаващо, но заплашвайки го с юмрук, Головодов вече се връщаше на мястото си.
— Кутията, Лавър Федотович, е черна — тържествено доложи той. — За никаква грешка не може да става дума, видях я с очите си. И заявка има, и представителят е тука.
— Това не е същата кутия! — в един глас проплакахме двамата с коменданта, но като ни проучи внимателно с бинокъла, Лавър Федотович явно реши, че няма никакъв смисъл да се занимава с нас и позовавайки се на мнението на народа, предложи да се пристъпи към незабавна утилизация. Не последваха никакви възражения, всички отговорни другари закимаха.
— Заявката! — възвести Лавър Федотович.
Моята заявка изникна на зеленото сукно пред него.
— Резолюция!!
На заявката се появи резолюция.
— Печат!!!
Вратата на сейфа се разтвори с трясък, отвътре лъхна на тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович засвяткаха медните отблясъци на Големия кръгъл печат. Чак тогава разбрах какво ще се случи в следващия миг. И кръвта ми се смрази.
— Недейте! — извиках прегракнало. — Помощ!
Лавър Федотович пое печата с двете си ръце и го вдигна високо над заявката. Окопитих се и скочих на крака.
— Това не е същата кутия! — изревах с пълен глас. — Какво става тук… Едик!
— Един момент — каза Едик. — Спрете, моля ви, и ме изслушайте.
Лавър Федотович задържа неумолимия удар.
— Външен човек? — осведоми се той.
— Съвсем не — дишайки тежко, рече комендантът. — Представител. Отдолу.
— Тогава може да не го отстранявате — рече Лавър Федотович и щеше да възобнови процеса на официалното поставяне на Големия кръгъл печат, но в този миг се оказа, че е възникнало затруднение. Нещо пречеше на печата да бъде ударен. Отначало Лавър Федотович просто силно го натискаше, после стана и го налегна с цялото си тяло, но печатът така и не можеше да бъде положен — между листа и него оставаше пролука и широчината й явно не зависеше от усилията на другаря Вуняков. Човек можеше да си помисли, че междината е запълнена с някакво невидимо, но изключително еластично вещество, което възпрепятствуваше удара. Лавър Федотович видимо осъзна, че старанията му ще останат безплодни, защото седна, облегна се с лакти на масата и строго, макар и без всякаква почуда, се загледа в печата. А печатът висеше неподвижно на двайсетина сантиметра над заявката ми.
Екзекуцията се отлагаше и аз отново взех да възприемам заобикалящия ме свят. Едик разпалено и красиво говореше нещо за разума, за икономическата реформа, за добрината, за ролята на интелигенцията и за държавническата мъдрост на присъствуващите… Той, моят скъп приятел, задържаше печата, спасяваше ме, мене, глупака и лигльото, от бедата, която сам си бях докарал на главата… Присъствуващите го слушаха внимателно, но с явно недоволство, а Головодов се въртеше и току поглеждаше часовника си.
Трябваше нещо да направя… Незабавно трябваше да предприема нещо.
— … и накрая, седмо — разсъдливо говореше Едик, — на всеки специалист, а още повече на такава авторитетна организация би трябвало да е ясно, другари, че така наречената Черна кутия е само термин от теорията на информацията, който няма нищо общо нито с определен цвят, нито с определена форма на какъвто и да било реален предмет. И последното нещо на този свят, което може да се нарече Черна кутия, е тази пишеща машина „Ремингтън“, окичена с възможно най-простите електрически приспособления, с които човек може да се снабди във всеки електротехнически магазин, и на мен ми се струва странно, че професор Избегало натрапва на авторитетната организация изобретение, което всъщност не е никакво изобретение, и това решение може само да подкопае нейния авторитет.
— Протестирам — каза Заврънкулкис. — Първо, другарят представител отдолу наруши тук всички правила за водене на заседанията, взе думата, която никои не му е давал, а отгоре на това превиши и регламента. Това — първо. (С ужас видях, че печатът се залюля и слезе с няколко сантиметра надолу.) По- нататък, ние не можем да позволим на другаря представител да опозорява нашите най-способни хора, да очерня заслужилия професор и официален научен консултант, другаря Избегало, и да избелва стоящата тук пред нас и вече получила заслуженото одобрение на Тройката черна кутия. Това — второ. (Печатът се смъкна с още няколко сантиметра.) Накрая, другарю представител, би трябвало да знаете, че Тройката не се интересува от никакви изобретения. Обект на разследван е от Тройката са необяснените явления, в качеството на каквото в дадения случай се представя пред нас вече разгледаната и рационализирана черна кутия, наричана още евристична машина.
— Че то така ако вземем да даваме думата на всеки представител, може да седим тука цяла нощ — обидено добави Головодов.
Печатът пак послезе малко. Пролуката беше вече не повече от десет сантиметра.
— Това не е същата черна кутия — казах аз и проиграх два сантиметра. — Тази кутия не ми е нужна. (Още един сантиметър.) Протестирам! За какъв дявол ми е това старо кошче за боклук, в което има „Ремингтън“? Ще се оплача.
— Това си е ваше право — великодушно рече Заврънкулкис и спечели още един сантиметър.
— Едик — умоляващо го призовах аз.
Едик отново заговори. Той повика на помощ духовете на Ломоносов и Айнщайн, цитира най- прогресивните централни вестници, възпя науката и нашите мъдри организатори, но всичко беше напразно. Накрая Лавър Федотович взе да се уморява от това затруднение и прекъсвайки оратора, произнесе само една дума:
— Неубедително.
Чу се тежък удар. Големият кръгъл печат се впи в заявката ми.
Разни работи
Напуснахме стаята на заседанието последни. Бях смазан. Едик ме водеше, подкрепяйки ме за лакътя. Той също беше разстроен, но крачеше спокойно. Увличан от инерцията на своя агрегат, около нас кръжеше дядката Еделвайс. Той ми шепнеше уверения във вечна любов, обещаваше да ми мие краката и после да пие водата и настояваше за пътни и дневни пари. Едик му даде три рубли и му заповяда да намине чак вдругиден. Еделвайс изпроси още петдесет копейки за вредност и изчезна. Тогава ми поолекна.
— Не се отчайвай — каза Едик. — Все още не всичко е загубено. Върти ми се една мисъл в главата.
— Каква? — попитах вяло.
— Обърна ли внимание на речта на Лавър Федотович?
