— Да — казах аз. — За какво ти беше всичко това?
— Проверявах има ли мозък — обясни Едик.
— Е, и?
— Ами нали видя — има. Има мозък и аз му го размърдах. Иначе той изобщо не действува. Главата му е пълна догоре само с бюрократични рефлекси. Но аз му внуших, че стои пред истинска евристична машина и че той самият не е Вуняков, а истински администратор с широк кръгозор. И ти видя, че работата потръгна. Наистина психиката му е невероятно еластична. Щом спрях въздействието на полето, не можах да открия у него никакви признаци на остатъчна деформация. Какъвто си беше, такъв си остана. Но нали това беше само контролно изпитание, сега ще пресметна всичко както трябва, ще настроя апаратурата и тогава ще видим. Не мисля, че е невъзможно да го променим. Ще го направим свестен човек и за нас ще е добре, и всички ще бъдат добре, и той ще е добре…
— Едва ли — казах аз.
— Знаеш ли — рече Едик — има теория за позитивната реморализация. Според нея от всяко същество, притежаващо поне искрица разум, може да излезе свестен човек. Друг е въпросът, че за всеки отделен случай се изисква особен метод. Просто сега ще трябва да намерим този метод. Така че не се измъчвай толкова. Всичко ще се оправи.
Излязохме на улицата. Снежният Федя вече ни чакаше. Той стана от пейката и тримата, рамо до рамо, закрачихме надолу по улица „Първи май“.
— Трудно ли беше? — попита Федя.
— Ужасно — каза Едик. — Капнах от умора и да говоря, и да слушам, и отгоре на всичко май доста оглупях. Забелязвате ли, Федя, колко съм оглупял?
— Все още не личи — срамежливо рече Федя. — Обикновено започва да се усеща след един-два часа.
Тогава заявих:
— Искам да ям. Искам да забравя всичко. Хайде да отидем някъде и да се самозабравим. Да пием вино. Да хапнем сладолед…
Едик беше съгласен, Федя също не възразяваше, но се извини, че не пие вино и не го разбира това нещо — сладоледа.
По улиците имаше много народ, но никой не се шляеше по тротоарите, както обикновено става в градовете през летните вечери. Потомците на Олеговите дружинници и Петровите гренадири тихо и културно си седяха на верандите и мълчаливо ядяха семки. Семките бяха тиквени, слънчогледови, от диня и от пъпеш, а стълбищата и верандите — от дърворезба с орнаменти, дърворезба с фигури, дърворезба по струговани перила и просто от гладки дъски; прекрасни стълбища и веранди, сред които се срещаха и музейни екземпляри от преди много векове, обявени за паметници на културата и обезобразени с тежки чугунени плочи, доказващи, че държавата ги е взела под своя защита. Подире ни виеше хармоника — някой, както се казва, изпробваше гласа й.
Докато разглеждаше с интерес всичко наоколо, Едик разпитваше Федя за живота в планините. От самото начало вежливият Едик беше станал много симпатичен на Федя и той му отговаряше с желание.
— Най-страшната напаст — разказваше Федя — са алпинистите с китари. Не можете да си представите какъв ужас е, Едик, когато в родните ви тихи планини, където вдигат шум само лавините, пък и тях предварително ги знаеш кога ще тръгнат, изведнъж някой задрънка и затропа в ухото ти и започне с все сила да реве как „довчерашното сукалче“ се изкатерило по „жандарма“ и „запрашило по гребена“ и как после новоизлюпеният „снежен барс“ „утъпкал пъртина на земята“. Същинско бедствие е, Едик. Някои от нашите се поболяват от него, а най-слабите дори умират…
— Там, у дома, имам клавесин — продължи той замечтано. — Горе, на билото си седи клавесинът, на ледника. Обичам да свиря на него в лунните нощи, когато е тихо и няма абсолютно никакъв вятър. Тогава ме чуват кучетата в долината и започват протяжно да ми пригласят. Наистина, Едик, чак очите ми се изпълват със сълзи, толкова хубаво и печално излиза. Луна, в простора се носят звуци и някъде далеч-далеч вият кучета…
— А другарите ви как реагират на това? — попита Едик.
— В такива случаи те изчезват. Обикновено остава едно момче, но то не ми пречи. Накуцва горкият… Впрочем всичко това сигурно не ви интересува…
— Напротив, много ме интересува!
— Не-не… Но навярно бихте искали да узнаете откъде имам клавесин. Представете си, донесоха го алпинистите. Искаха да поставят рекорд и обявиха, че ще дотътрят в нашата планина клавесин. При нас — там горе, на върха — може да видите най-неочаквани предмети. Реши например някой алпинист да се изкачи до нас на мотоциклет — и ето че се сдобиваме с мотоциклет, макар и повреден… Китари сме намирали, велосипеди, бюстове разни, зенитни оръдия… Един искаше да постави рекорд, като се изкачи на върха с трактор, но не успял да се снабди с трактор, ама намерил валяк. Да бяхте го видели как се мъчеше с този валяк! Колко се стараеше! Но нищо не излезе от тази работа, не можа да стигне до снежната шапка. Някъде към петдесет метра не му достигнаха, иначе щяхме да си имаме и валяк… А ето го и Бърборан, сега ще ви запозная.
Стигнахме до входа на кафе-закусвалнята. Разкошното каменно стълбище бе увенчавано от ярко осветена площадка и там горе, досами въртящата врата, триеше подметките си Дървеницата Бърборан. Явно гореше от желание да влезе, но портиерът не го пускаше.
Бърборан вече беше побеснял от яд и затова изпускаше на талази силен мирис на скъп коняк — най- малкото „Курвоазие“. Федя на бърза ръка ни запозна с него, сложи го в кибритена кутийка и му нареди да кротува. Дървеницата се укроти, но щом влязохме в залата и открихме свободни места, тутакси се разположи удобно на стола и взе да тропа по масата, настоявайки да бъде обслужен. Естествено, той самият нищо не ядеше и не пиеше в кафе-закусвалнята, но жадуваше за справедливост и настояваше работата на сервитьорската бригада напълно да съответствува на високото звание, за което тази бригада се бореше. Освен това открито се перчеше пред Едик, защото вече знаеше, че Едик е пристигнал в Гмежскорпион лично за него, за Бърборан, като негов работодател.
Ние с Едик си поръчахме бъркани яйца по селски, салата от раци и сухо вино. В кафе-закусвалнята добре познаваха Федя и му донесоха сурови стрити картофи, стъбла и листа от моркови и зелеви кочани, а пред Бърборан сложиха пълнени домати, които той си поръча заради принципа.
Щом изядох салатата, усетих, че съм унизен и оскърбен, че съм каталясал като куче, че езикът ми не ще да се обръща и нямам желание за нищо. Освен това постоянно изтръпвах, защото сред шума в залата непрекъснато ми се причуваха пискливи крясъци: „Краката ви ще мия и водата ще пия!… Там,
— Ама че абсурдни и неприятни същества — говореше той, оглеждайки залата с вид на превъзходство. — Ама наистина само такива тромави, преживни животни са способни под въздействието на комплекса си за малоценност да измислят мита, че са царете на природата. Възниква въпросът: откъде се е взел този мит? Например ние, насекомите, съвсем справедливо се смятаме за царе на природата. Ние сме многобройни, вездесъщи, размножаваме се в изобилие и много от нас не губят скъпоценното си време в безсмислени грижи за потомството. Ние имаме осезателни органи, за които вие, хордовите, и понятие си нямате. Способни сме да изпадаме в анабиоза за цели векове, без това ни най-малко да ни вреди. Най- интелигентните представители на нашия клас са се прославили като изключителни математици, архитекти и социолози. Ние сме открили идеалното устройство на обществото, завладели сме огромни територии, проникваме навсякъде, където поискаме. Нека поставим въпроса така: кое е онова, което вие, хората — между впрочем, най-високоразвитите бозайници — умеете да правите, а ние бихме искали да умеем, но не бихме могли да го направим? Хвалите се наляво и надясно, че можете да изготвяте оръдия на труда и да ги ползувате. Извинете, но това е просто смешно. Напомняте ми инвалиди, които се хвалят с патериците си. Изнемогвате да си строите жилища с толкова труд, прибягвайки до такива противоестествени сили като огъня и парата, строите хиляди години и през цялото това време — по различен начин, и все не можете да намерите удобна и рационална форма на дома си. А жалките мравки, които искрено презирам за грубостта и привързаността им към култа на физическата сила, са решили този от прост по-прост проблем още преди сто
