недосдъвканото и се развика:
— Протестирам! Да не сте полудели, другарю Зъбко?! Незабавно вдигнете тези щори! Що за маниери са това да се ограждаме от народа и да хвърляме подозрителни сенки!
Възникна изключително неприятен инцидент и през цялото време, докато се разнищваше ужасното произшествие, докато Заврънкулкис беше унизяван, усукван и връзван на възел, докато си бършеха краката в него и го налагаха като тъпан, сякаш казвайки: „Горко на злонравните! Каквото си надробят, това ще сърбат!“, Избегало укорително клатеше глава и многозначително поглеждаше към мен. После пуснаха отъпкания, разкъсан, пребит и съсипан Заврънкулкис позорно да доизгние на мястото си, а самите те, запъхтени, сваляйки засуканите си ръкави, чистейки парчетата съдрана кожа изпод ноктите си, облизвайки окървавените си кучешки зъби и сегиз-тогиз неволно надавайки див рев, се пръснаха около масата и заявиха, че са готови да започнат сутрешното заседание.
— Гррмм — каза Лавър Федотович, като хвърли последен поглед към разпнатите останки. — Следващият! Докладвайте, другарю Зъбко.
Комендантът впи сгърчените си пръсти в разтворената папка, надзъртайки зад камарата от книжа, за сетен път се зазяпа с кръвясалите си очи в поваления враг, без да бърза, изрина със задните си лапи още малко пръст отгоре му, поклокочи с лигите си в гърлото и чак когато жадно вдиша с разперени ноздри сладостния аромат на разлагащия се труп, най-сетне се успокои.
— Дело-номер-седемдесет-и-второ — взе да бие барабана той. — Константин-Константинович- Константинов-двеста-и-тринайста-преди-новата-ера-Константиновград-от-планетата-на-Константиновците- край-звездата Антарес…
— Бих искал да замоля! — прекъсна го Головодов. — Абе ти какво ни четете? Да не би таковата, роман да ни четете? Или водевил? Ти, братче, уж анкетата взехте да ни зачетете, а пък то излиза водевил.
Лавър Федотович вдигна бинокъла и го насочи към коменданта. Комендантът се смали.
— Спомням си, в Сизран беше — продължаваше Головодов, — пратиха ме завеждащ курсовете за квалификация на средния персонал, та и там имаше един такъв — не искаше да мете улицата… Само че май не беше в Сизран, доколкото си спомням, а в Саратов… Ами да, точно така, в Саратов беше! Първо трябваше да укрепя там ръководството на училището за майстори мелничари, а после значи ме пратиха в тези курсове… Да в Саратов беше, през зимата на петдесет и втора. Помня, страшен студ беше свил тогава, като в Сибир… Не-е — каза той със съжаление, — не беше в Саратов. В Сибир си беше, ама в кой град — на, изхвръкна ми от главата. Довчера го помнех, ех, мислех си, добре щях да съм там, в този град…
Той мъчително занемя със зяпнала уста. Лавър Федотович почака малко, осведоми се има ли въпроси към докладчика, убеди се, че няма, и предложи на Головодов да продължи.
— Лавър Федотович — развълнувано рече Головодов. — Забравих кой град беше, нали разбирате. Ей на, щукна ми из ума и това е. Нека засега той продължи нататък, дордето се сетя… Ама желателно е да кара по формата — да назовава отделните точки и да не бърза толкова, че инак я какво безобразие се получава…
— Продължете да докладвате, другарю Зъбко — каза Лавър Федотович.
— Пета точка — боязливо зачете комендантът. — Националност…
Заврънкулкис си позволи леко да се размърда и тутакси замръзна от страх. Но Головодов долови плахия признак на живот и нареди на коменданта:
— Отначало. Отначало! Наново започнете!
— Точка първа — каза комендантът. — Име…
Докато той четеше наново, взех да разглеждам реморализатора на Едик. Беше плоска, блестяща стъклена кутийка, приличаща на детско автомобилче. Едик се оправяше невероятно сръчно с този прибор. Аз не бих могъл така. Пръстите му се движеха пъргаво като змийчета. Не можех да им се нагледам.
— Херсон! — внезапно изрева Головодов. — В Херсон, да, там беше… Ти, там давайте, продължавайте нататък — каза той на стресналия се комендант. — Аз само така, спомних си… — Головодов зарови глава в ухото на Лавър Федотович и, прималял от смях, взе да му шепне нещо, така че скоро започна да се очертава тенденция вдървените черти на лицето на Лавър Федотович да се смекчат и той беше принуден най-демократично да се скрие зад широката си длан.
— Шеста точка — нерешително зачете комендантът. — Образование: висше син… кри… кре… кретично.
Заврънкулкис трепна и извряка, но пак не посмя да се обади. Головодов ревниво се нахвърли:
— Какво? Какво образование има?
— Синкретично — повтори комендантът на един дъх.
— Аха — каза Головодов и погледна към Лавър Федотович.
— Това е хубаво — тежко рече Лавър Федотович. — Ние обичаме самокритиката. Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко.
— Седма точка. Владее ли чужди езици: всички, без да ползува речници.
— К’во-к’во? — рече Головодов.
— Всички — повтори комендантът. — Без да ползува речници.
— На ти една самокритика — каза Головодов. — Е, карай, ще я проверим тая работа.
— Осма точка. Професия и месторабота в настоящия момент: читател на поезия, амфибрахист, ползва краткосрочен отпуск. Девета точка…
— Я чакайте малко — каза Головодов. — Този значи къде работи?
— В настоящия момент е в отпуск — обясни комендантът. — В краткосрочен отпуск.
— Това вече го разбрах — възрази Головодов. — Питам: специалността му каква е?
Комендантът приближи папката към очите си.
— Читател… — каза той. — Явно чете стихове.
Головодов тупна с длан по масата.
— Не ти разправям, че съм глух бе — каза той. — Че чете, това вече го чух. Чете си и нека да си чете в извънработно време. Питам те каква му е специалността! Къде работи, като какъв?
Избегало си мълчеше и аз не се стърпях.
— Специалността му е да чете поезия — казах. — Специализирал се е в амфибрахия.
Головодов ме изгледа с подозрение.
— Не — каза той. — Туй за амфибрахия го разбирам. Амфибрахий… туй-онуй… Какво искам да изясня? Искам да изясня за какво му плащат заплата.
— При тях заплатата като такава не съществува — поясних аз.
— А! — зарадва се Головодов. — Безработен! — Но тутакси отново застана нащрек. — Не, пак не се получава!… Не се връзват нещата. Уж няма заплата, а пък е в отпуск. Нещо май го усуквате, извъртате я май тая работа…
— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има въпрос към докладчика, както и към научния консултант. Професията на дело номер седемдесет и второ.
— Читател на поезия — бързо рече Избегало. — И на това отгоре… такова… амфибрахист.
— Месторабота в настоящия момент — каза Лавър Федотович.
— Ползува краткосрочен отпуск. Почива си, значи, краткосрочно.
Без да извръща глава, Лавър Федотович премести погледа си към Головодов.
— Има ли още въпроси? — осведоми се той.
Головодов взе да се върти мъчително на мястото си. С просто око се виждаше как висшата доблест да бъде солидарен с мнението на началството се бори в него с не по-малко високото чувство за граждански дълг. Накрая гражданският дълг победи, макар това видимо да навреждаше на Головодов.
— Какво съм длъжен да кажа, Лавър Федотович — взе да се подмилква той. — Та ето какво съм длъжен да кажа! Амфибрахист — това е напълно разбираемо. Амфибрахий там… и туй-онуй… И по въпроса за поезията всичко е ясно. Пушкин значи, Михалков, Корнейчук… Но виж, читател. Ама нали в номенклатурата няма такава професия! И е напълно разбираемо защо няма. Че то иначе какво излиза? Чета си аз значи стихчета, и от туй нещо получавам облаги, отпуска ми дават… Ето това съм длъжен да изясня.
Лавър Федотович взе бинокъла и се втренчи в Избегало.
— Слушаме мнението на консултанта — заяви той.
Избегало стана.
