гражданино Константинов! Ще видим ние с какво се е занимавала тая ваша орда от родители, какви родители са били… Виж го ти него, събрал роднини — цяло учреждение…
— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има предложение да се прекратят пренията и да се направи равносметка. Има ли други предложения?
Настъпи тишина. Без да се крие много, Заврънкулкис тържествуваше, Головодов се бършеше с носната си кърпа, а Константин внимателно се взираше в Лавър Федотович, като явно се мъчеше да прочете неговите мисли или поне да надзърне в душата му, но цялото му старание очевидно отиваше на вятъра, и виждах как на четириокото му безносо лице все по-ясно се изписва разочарованието на опитния иманяр, който е отместил заветния камък, пъхнал е ръката си чак до рамото в древното скривалище, ала не може да напипа там нищо, освен нежна прах, лепкава паяжина и някакви неясни дреболийки.
— Тъй като други предложения не постъпват — заяви Лавър Федотович, — пристъпваме към разследване на делото. Думата се дава… — Той направи мъчителна пауза, по време на която Головодов едва не получи удар. — На другаря Заврънкулкис.
Озовал се на дъното на зловонна пропаст, с обезумели очи Головодов следеше полета на лешояда, който описваше кръг след кръг във вече недостъпната ведомствена синева. А пък Заврънкулкис не бързаше да започне. Той направи още два кръга, обливайки Головодов с изпражнения, после се настани на билото, почисти си перата, като се кипреше и хвърляше кокетни погледи към Лавър Федотович, и най-сетне подхвана:
— Вие твърдите, другарю Константинов, че сте пришълец от друга планета. С какви документи бихте могли да докажете верността на това ваше заявление?
— Бих могъл да ви покажа корабния дневник — каза Константин. — Но, първо, той не е преносим и, второ, не бих искал да си създавам нови грижи, пък и вас да затруднявам с каквито и да било доказателства. Та нали съм дошъл тук да ви моля за помощ. Всяка планета, включена в космическата конвенция, е длъжна да съдействува на претърпелите авария. Вече казах, че просто се нуждая от помощ и сега очаквам вашия отговор. Може би не сте компетентни да ми окажете тази помощ, тогава ще бъде по-добре да ми го съобщите направо, в това няма нищо срамно…
— Един момент — прекъсна го Заврънкулкис. — Нека засега оставим настрана въпроса за компетентността на настоящата комисия по отношение оказването на помощ на представители на други планети. Нашата задача сега е да ви идентифицираме, другарю Константинов, като такъв представител… Един момент, още не съм свършил. Вие споменахте корабния дневник и заявихте, че за съжаление той не е преносим. Но може би на Тройката ще бъде предоставена възможност да разгледа споменатия дневник непосредствено на борда на вашия кораб?
— Не, и това не е възможно — въздъхна Константин. Той внимателно изучаваше Заврънкулкис.
— Е, какво пък, сигурно имате законни основания — каза Заврънкулкис. — Но в такъв случай може би ще ни предоставите някаква друга документация, която би могла да послужи за удостоверяване на вашия произход?
— Изглежда — леко учуден каза Константин, — наистина искате да се убедите, че съм пришълец. Трябва да призная, че не мога добре да схвана мотивите ви… Но да не говорим за това. Що се отнася до доказателствата, нима външният ми вид не е достатъчен да стигнете до верни умозаключения?
Заврънкулкис със съжаление поклати глава.
— Уви — каза той, — всичко не е толкова просто. Науката не ни дава напълно ясна представа какво нещо е човекът. Това е естествено. Ако например науката определяше хората като същества с две очи и две ръце, то значителни слоеве от населението, притежаващи само по една ръка, или съвсем безръки биха се оказали в измамно положение. От друга страна, в наше време медицината върши чудеса. С очите си съм виждал по телевизията куче с две глави и с шест лапи и нямам никакви основания…
— Тогава може би видът на моя кораб… Та той е достатъчно необичаен за вашата земна техника…
Заврънкулкис отново поклати глава.
— Трябва да разберете — меко каза той, — че в нашия атомен век членът на отговорен орган, имаш право на специален достъп, трудно може да бъде смаян от каквото и да било техническо съоръжение.
— Мога да чета мисли — заяви Константин. На него явно взе да му става интересно.
— Телепатията е антинаучна — добродушно рече Заврънкулкис. — Ние не вярваме в нея.
— Така ли? — учуди се Константин. — Странно… Чуйте тогава какво ще ви кажа. Ето сега вие например имате намерение да ми разкажете за казуса с „Наутилус“, а пък гражданинът Головодов…
— Клевета! — дрезгаво изрева Головодов и Константин млъкна.
— Разберете ни правилно — развълнуван рече Заврънкулкис, слагайки ръка на едрата си гръд. — Та ние не твърдим, че телепатията не съществува. Ние само твърдим, че телепатията е антинаучна и не вярваме в нея. Споменахте за казуса с подводницата „Наутилус“, но нали е добре известно, че това е чисто и просто буржоазна измислица, изфабрикувана, за да отвлече вниманието на народите от насъщните проблеми на днешния ден. Така че вашите телепатични способности, независимо дали са истински или въображаеми, си остават само един факт от личната ви биография, която в този момент се явява обект на нашето разследване. Чувствувате ли, че кръгът се затваря?
— Чувствувам — съгласи се Константин. — Но ако, да речем, ей сега тук, пред вас полетя малко?
— Би било интересно, разбира се. Но за съжаление сега сме на работа и не бива да се отдаваме на зрелища, дори те да са изключително завладяващи.
Константин ни погледна въпросително. Положението ми изглеждаше безнадеждно, изобщо не ми беше до шеги: Константин явно не схващаше положението, но Големият кръгъл печат вече висеше над него като дамоклев меч. А Едик продължаваше да бърника своята играчка и аз не знаех какво да правя. Единственият изход беше да печелим време, така че казах:
— Хайде, Костя. Покажете им.
Костя им показа. Отначало им показваше някак вяло, внимаваше, страхуваше се да не счупи нещо, но постепенно се увлече и им демонстрира редица изключително ефектни екзерсиси с пространствено- временния континуум, с различни трансформации на живия колоид и с критичните състояния на органите на отражението. Когато спря, на мен ми се виеше свят, пулсът ми неистово биеше, ушите ми бучаха и едва- едва дочух уморения глас на Пришълеца:
— Времето минава, не мога повече да чакам. Казвайте какво решихте.
И пак никой не му отговори. Лавър Федотович замислено въртеше между дългите си пръсти малкия диктофон. Умното му лице беше спокойно и малко печално. Головодов не обръщаше внимание на нищо — или се правеше, че нищо не го интересува. Той надраска една бележка, предаде я на Зъбко, а комендантът внимателно я прочете и безшумно прокара пръсти по клавиатурата на информационната машина. Заврънкулкис прелистваше справочника, като се взираше с невиждащи очи в страниците. А Избегало се измъчваше. Хапеше си устните, мръщеше се и дори от време на време тихо изохкваше. Със сухо щракване машината изплю бяло картонче, Зъбко го улови и го подаде на Головодов.
Погледнах към Едик. Той държеше реморализатора на разтворената си длан и, вторачил едното си око в огледалното прозорче, внимателно въртеше дребничкото копче за фината настройка. Затаих дъх и станах целият слух и зрение.
— Скок през хилядолетията — тихо рече Избегало.
— Скок назад във времето — едва чуто промърмори Заврънкулкис. Той продължаваше да прелиства справочника.
— Не знам как ще работим сега — каза Избегало. — Надникнахме в края на сборника от задачи, където са отговорите.
— Но още не сте успели да разгледате отговорите — възрази Заврънкулкис. — Искате ли да ги видите?
— Не е ли все едно — отвърна Избегало, — след като знаем, че отговорите съществуват. Скучно е да търсиш нещо, когато абсолютно точно знаеш, че някой вече го е намерил.
Кръстосал ръце, Пришълецът чакаше. Чувствуваше се неудобно в креслото с ниската облегалка и затова седеше напрегнато изправен. Кръглите му немигащи очи с червеникав оттенък проблясваха неприятно. Головодов захвърли картончето, написа нова бележка и Зъбко отново се наведе над клавиатурата.
— Знам, че сме длъжни да откажем — рече Избегало. — И знам, че сто пъти ще се проклинаме за това решение.
