да се накаже.
Головодов ревниво попита:
— А може пък той да е планинец, вие откъде знаете?
— Но моля ви! — изкрещя Заврънкулкис — Дори планинците…
— Няма да позволя — каза Головодов. — Няма да ви позволя да подценявате достиженията на нашите славни планинци! Ако искате да знаете, максимално възможната възраст на нашите планинци няма граници! — и той победоносно погледна Лавър Федотович.
— Народът… — каза Лавър Федотович. — Народът е вечен. Пришълците идват и си отиват, а народът, нашият велик народ ще пребъде во веки веков.
Заврънкулкис и Головодов се замислиха, мъчейки се да схванат в подкрепа на кого се изказа председателят. Но нито единият, нито другият искаше да рискува. Единият беше на гребена на вълната и не желаеше заради някакъв си келяв пришълец да се срине от този гребен. Другият, паднал ниско, висеше над пропастта, но пък на него току-що му беше подхвърлено тънко спасително въженце. А в това време Лавър Федотович рече:
— Свършихте ли, другарю Зъбко? Въпроси има ли? Няма ли въпроси? Има предложение да извикаме делото, именуващо се Константин Константинов. Други предложения има ли? Нека делото да влезе.
Комендантът прехапа устни, извади от джоба си едно седефено топче, замижа и силно го стисна между пръстите си. Чу се пукот, сякаш изскочи тапа от бутилка и край демонстрационната маса се появи Константин. Явно повикването го беше заварило по време на работа: беше с комбинезон, оплескан с фосфоресцираща грес, на предните си ръце беше надянал метални работни ръкавици, а задните припряно взе да бърше в гърба си. И четирите му очи все още бяха запазили угрижения си, делови израз. В стаята се разнесе силният мирис на Голямата химия.
— Здравейте — зарадван рече Константин, когато накрая все пак се досети къде е попаднал. — Най- сетне ме извикахте. Наистина, то, моето, е дребна работа, дори ми е неудобно да ви безпокоя, но съм в безизходица и не ми остава нищо друго, освен да ви помоля за помощ. За да не ви занимавам надълго с моите грижи, ето какво ми е нужно — той взе да сгъва пръстите на дясната си предна ръка. — Лазерна пробивна машина, но най-мощната, която имате. Плазмена горелка — знам, че вече имате такива. Два инкубатора с капацитет по хиляда яйца всеки. В началото това ми стига, макар че добре би било да ми помага квалифициран инженер и да ми разрешите да работя в лабораториите на ФИАН11…
— Че какъв пришълец е той? — слисан и искрено възмутен рече Головодов. — Питам аз, какъв пришълец е той, след като всеки ден го виждам в ресторанта? Вие, гражданино, фактически кой сте и как попаднахте тука?
— Аз съм Константин от планетната система на Антарес — Константин се смути. — Мислех, че вече всичко ви е известно… Нали ме разпитваха. И анкета попълних… — Той забеляза Избегало и приветливо му се усмихна. — Ето вие ме разпитвахте, нали така?
Головодов също се извърна към Избегало.
— Значи това според вас е пришълец, а? — злъчно попита той.
— Такова… — с достойнство каза Избегало. — Съвременната наука, значи, не отрича възможността да пристигнат пришълци, другарю Головодов, длъжен сте да бъдете в течение. Това е официалното мнение, не моето, а на много по-отговорни научни работници… Джордано Бруно например се е изказал по този въпрос съвсем официално… Академик Левон Алфредович Космянис също… такова… писателите, Уелс например или, да речем, Чугунец…
— Ама странни някакви работи стават — недоверчиво рече Головодов. — Пришълци някакви много странни се навъдиха…
— Ето на, гледам снимката в делото — обади се Заврънкулкис — и виждам, че най-обща прилика има, но другарят на снимката е с две ръце, а пък този неизвестен гражданин има четири. Как може да бъде обяснено това от гледна точка на науката?
Избегало тутакси избълва дълъг и предълъг цитат на френски, чийто най-общ смисъл беше, че някой си Артур обичал да ходи сутрин на морския бряг, като предварително изпивал чаша шоколад. Прекъснах го и казах:
— Костя, станете, ако обичате, и се обърнете с лице към другаря Заврънкулкис.
Константин ме послуша.
— Така-така-така — рече Заврънкулкис. — Ориентирахме се по този въпрос… Длъжен съм да ви кажа, Лавър Федотович, че приликата на лицето от снимката с ей този другар е несъмнена. Ето на, виждам четири очи… да, четири са. Нос няма. Да… Устата е изкривена. Всичко е както трябва.
— Ами не знам — каза Головодов. — В пресата ясно писаха относно пришълците и там се твърдеше, че ако пришълците съществували, те щели да ни съобщят за себе си. А щом значи не ни се обаждат, то тогава ги няма и това са измислици на недобросъвестни лица… Вие пришълец ли сте? — сопна се той изведнъж на Константин.
— Да — каза Константин, отстъпвайки.
— Съобщили ли сте, че пристигате?
— Не съм — каза Константин. — Изобщо не се канех да се приземявам при вас. Пък и не това е важното, според мен…
— А, не така, любезни гражданино, я ти не ми ги приказвайте такива. Че то тъкмо това е важното. Съобщил ли си, че пристигаш — моля заповядайте, с хляб и сол ще те посрещнем, хапване, пийване, туй- онуй. А щом не си се обадил — съжалявам, ама извинявайте. Амфибрахият си е амфибрахий, ама и ние тука не си получаваме парите за тоя, дето духа. Ние тука работим и не можем да си губим времето с външни хора. Такова е значи мойто общо мнение.
— Гррмм — рече Лавър Федотович. — Кой още иска да се изкаже?
— Аз, ако ми разрешите — помоли Заврънкулкис. — Общо взето, другарят Головодов вярно разкри същността на въпроса. Но ми се струва, че макар да сме претоварени с работа, не бива да пренебрегваме другаря. Май все пак сме длъжни по-индивидуално да подходим към конкретния случай. Аз съм за провеждането на по-грижливо разследване. На никого не бива да се дава възможност да ни обвини в претупване, бюрократизъм и бездушие, от една страна, но също и в нехайство, сантименталничене и липса на бдителност, от друга страна. Ако Лавър Федотович разреши, бих предложил допълнително да разпитаме гражданина Константинов с цел да изясним неговата самоличност.
— Че откъде-накъде ще вършим работата на милицията? — каза Головодов, чувствувайки, че поваленият съперник отново неудържимо се катери по склона към върха.
— Моля за извинение! — каза Заврънкулкис. — Не да вършим работата на милицията, а да съдействуваме за изпълнението на духа и буквата на инструкцията, където в параграф девети, глава първа, част шеста по този повод е казано… — Гласът му се извиси и стана тържествуващо звънлив. — „В случай, че идентификацията, извършвана от научния консултант съвместно с представител на администрацията, познаващ добре местните условия, предизвиква съмнения у членовете на Тройката, следва да се проведе допълнително разследване на делото с цел да се уточни идентификацията съвместно с упълномощено от Тройката лице или на едно от заседанията на Тройката.“ Което и предлагам.
— Инструкцията, та инструкцията — гнусливо рече Головодов. — Ще я караме по инструкцията, а пък тоя тука ще ни баламосва, мошеникът му четириок… само ще ни губи времето. Народното време! — възкликна той като мъченик, поглеждайки под око Лавър Федотович.
— Откъде-накъде ще съм мошеник? — възмутен попита Константин. — Вие ме обиждате, гражданино Головодов. И изобщо виждам, че ви е абсолютно безразлично дали съм пришълец, или не, вие само се стараете да насадите гражданина Заврънкулкис на пачи яйца и да се издигнете в очите на гражданина Вуняков…
— Клевета! — закрещя Головодов, почервенял като рак. — Искат да ме злепоставят! Ама какво става тука, другари? Та аз двайсет и пет години винаги съм бил там, където ми наредят… И нито едно наказание нямам… Само повишения…
— Пак лъжете — хладнокръвно рече Константин. — Два пъти са ви изхвърляли без никакво повишение…
— Та това е чиста проба злословие! Лавър Федотович!… Другари!… Ще отговаряте за думите си,
