еволюция над някакви мрачни, полуразрушени кули, проблясквайки с опознавателните си светлини.
— Какви са тези развалини? — попита Едик.
— Това е Соловеевата крепост — отвърна Федя.
— Какво говорите! — изуми се Едик. — Онази същата ли? Дето е била край Муром?
— Да. От дванадесети век.
— А защо кулите са само две? — попита Едик.
Федя му обясни, че преди обсадата са били четири: Кикимора, Йокотевица, Отровна плюнка и Злодейница. Годзилата прогорила стената между Йокотевица и Злодейница, вмъкнала се в двора и се появила в тила на защитниците. Ама била много тъпа, според слуховете — най-грамадната и най-глупавата от четириглавите дракони. И хабер си нямала от тактика, пък и изобщо не се интересувала от такива работи, така че вместо със съсредоточени удари да срине кулите една след друга, се нахвърлила срещу четирите едновременно, нали си имала достатъчно глави. Обсадената крепост била пълна с видяла и патила, самоотвержена сган: Братята Разбойници били там — Соловей Одихмантиевич и Лягва Одихмантиевич, — с тях било и Злото Еднооко, а също и съюзният зъл дух Кончар по прякор Цирея. И Годзилата естествено пострадала заради тъпотията и алчността си. Наистина отначало й провървяло и надвила Кончар, страдащ него ден от вирусен грип, и тоз час в Отровната плюнка нахълтал, пламнал от алчност, лакеят на Годзилата, Вампира Боевулф5, който впрочем тутакси прекратил военните действия и се отдал на пиянство и грабежи. Но това бил първият и единствен успех на Годзилата по време на цялата кампания. Соловей Одихмантиевич се биел весело и яростно на прага на Йокотевица. Като малолетен Лягва Одихмантиевич отстъпил първия етаж на Кикимора, но се закрепил на втория, разклатил силно кулата и се срутил заедно с нея върху атакуващата го глава в същия миг, когато хитрото и хладнокръвно Зло Еднооко подмамило дяснофланговата глава в пълните със селитра мази на Злодейница и вдигнало във въздуха кулата, заедно с всичко, което било вътре в нея. Щом се лишила от половината си глави, и без това тъпоумната Годзила съвсем оглупяла, взела да се мята насам-натам из крепостта, като правела на пихтия и свои, и чужди, и ритайки на всички страни, хукнала да бяга. Това бил краят на битката. Соловей Одихмантиевич пречукал пияния Боевулф с акустичен удар, след което той самият издъхнал от множеството изгаряния.
Оцелелите вещици, таласъми, водни духове, самовили, кикимори и домашни духове избили деморализираните върколаци, троли, гномове, сатири, наяди и дриади, но сетне, тъй като вече били без предводители, стремглаво се разбягали из околните гори. Що се отнася до глупавата Годзила, нея вятърът я завял в голямото блато, дето сега се нарича Кравешката млака, и там тя бързо-бързо издъхнала от газова гангрена.
— Интересна история — рече Едик, вперил поглед в тъмнините, обрасли с мъх скални отломки на Йокотевица и Отровната плюнка. — А входът там свободен ли е?
— Свободен е — каза Федя. — Срещу петаче.
Чудесна разходка се получи. Федя ни обясни устройството на Вселената и пътьом стана ясно, че той с просто око вижда Пръстена на Сатурн и Червеното петно на Юпитер. Завистливата Дървеница страстно взе да му доказва, че това са врели-некипели, за които плащат добре, а в действителност Вселената има формата на пружина за матрак. Наоколо през цялото време се въртеше срамежливият Кътинчо, птеродактил обикновен. Всъщност в тъмнината така и не можахме да го разгледаме. Кътинчо ситно трополеше някъде напред, чувахме го да изкряква, докато шумно си проправяше път през храстите около нас, а понякога внезапно излиташе, закривайки луната с разперените си криле. Викахме го, обещавахме му лакомства и приятелство, но той така и не посмя да се приближи.
В Колонията се запознахме и с пришълеца Константин. На Константин никак не му беше провървяло. Преди около година се наложило летящата му чиния принудително да се приземи. По време на кацането корабът се повредил окончателно и Константин така и не успял да изключи защитното силово поле, което се създавало автоматично в момента на приземяването. Това поле било настроено така, че не пропускало нищо земно. Самият Константин, заедно с дрехите си и детайлите от двигателя можел съвсем безпрепятствено да преминава в двете посоки през бледолилавата ципа. Но семейството полски мишки, което случайно се оказало на мястото на кацането, така и си беше останало там и Константин бил принуден да го изхранва от своите доста намалели хранителни запаси, тъй като не можел да пренесе под защитния похлупак земна храна дори в стомаха си. Под похлупака се бяха озовали и чифт пантофи, забравени от някого на алеята в парка, и това било единственото земно благо, от което Константин имал поне някаква полза. Освен пантофите и мишките в защитното поле бяха затворени: два храста свински ягоди, част от кошмарна градинска пейка, изпъстрена с всевъзможни дълбоко издълбани надписи, и четвърт акър влажна, неизсъхваща почва.
На Константин работата му беше спукана. Звездолетът не искал да се оправи. В местните работилници, естествено, нямало нито подходящи резервни части, нито специална апаратура. Някои неща можело да се доставят от научните центрове по света, но се изисквала препоръката на Тройката и вече месеци наред той с нетърпение очаквал да го повикат. Константин възлагаше известни надежди на помощта от страна на земляните — надяваше се поне да успее да изключи проклетото защитно поле и най-после да доведе на кораба някой голям учен, — но общо взето, беше настроен по-скоро песимистично и психически беше подготвен, че земната наука ще бъде в състояние да му помогне едва след двеста години.
Сияейки като гигантска луминесцентна лампа, летящата чиния на Константин стоеше недалеч от пътя. Под нея стърчаха краката на Константин, обути в пантофите-бързоходки, номер четиридесет и четвърти. Краката току подритваха мишето семейство, което упорито искаше да вечеря. Федя почука по защитното поле и, щом ни видя, Константин се измъкна изпод чинията, подвикна на мишките и дойде при нас. Прословутите пантофи, разбира се, останаха вътре и мишките тутакси се настаниха във временната си обител.
Представихме се, изказахме съчувствието си и го попитахме докъде е стигнал. Константин бодро ни съобщи, че изглежда нещата са потръгнали и ни изброи двайсетина непознати прибора, които му били нужни.
Той се оказа много общително и дружелюбно разумно същество. А може би самотата го измъчваше отдавна и просто жадуваше да размени две думи с някого.
Разпитвахме го и той на драго сърце ни отговаряше. Но не изглеждаше много добре и му казахме, че е вредно да работи толкова, а по-добре ще е малко да поспи. След десетина минути успяхме да му обясним какво значи „да поспи“. Тогава Константин си призна, че тази работа никак не му е интересна и по-добре ще бъде да не се занимава със „спане“. Освен това вече наближавало времето да храни мишките. Той ни стисна ръцете и отново се пъхна под чинията.
Сбогувахме се с Федя и Дървеницата и тръгнахме към хотела. Вече беше късно, градът заспиваше и само някъде в далечината свиреше хармоника и чисти момински гласове ни уведомяваха:
Дело № 72. Пришълецът Константин
Измъкнало се иззад ъгъла, утринното слънце нахлу като топъл поток през отворените прозорци в стаята за заседания тъкмо когато на прага се появи каменоликият Лавър Федотович и незабавно предложи да се спуснат щорите. „Това не е нужно на народа“ — обясни той. Веднага след него се зададе Головодов, побутвайки пред себе си Избегало. Като размахваше чантата си, Избегало разпалено му разясняваше нещо на френски, а Головодов току повтаряше: „Добре де, стига! Ама че си се разфучал рано-рано…“
Когато комендантът спусна щорите, на прага изникна Заврънкулкис. Той дъвчеше нещо и се бършеше. Извинявайки се в неясна скоропоговорка за закъснението, Заврънкулкис преглътна наведнъж
