ви слушам. Първо, не обичам, когато с помощта на хитра казуистика се опровергават очевидни неща, и второ, все пак и аз съм човек.
— Вие сте снежен човек. Вие сте недостигащото звено. От вас няма какво да се вземе — на босия цървулите. Вие, ако искате да знаете, дори за ядене не ставате. Ама я ми кажете, защо не ми възразяват, така да се каже, хомо сапиенсите? Защо те не се застъпват за честта на своя вид, на своя клас, на своя тип? Ще ви обясня: защото няма какво да ми възразят.
Възпитаният Едик не обърна внимание на това предизвикателство. Аз имах какво да възразя — това дрънкало ужасно ме дразнеше, — но се въздържах, защото не забравях, че в момента Фьодор Симеонович гледа в магическия кристал и вижда всичко.
— Не-не, нека аз да кажа — рече Федя. — Да, аз съм снежен човек. Да, прието е да ни оскърбяват, нас ни оскърбяват дори хората, най-близките ни роднини, нашата надежда, символът на нашата вяра в бъдещето. Не-не, позволете ми, Едик, да кажа всичко, което мисля. Оскърбяват ни най-невежите и изостанали слоеве от човешкия род, като ни дават гнусния прякор „йети“, който, както е известно, е съзвучен със суифтовския „яху“, и прякора „явански гълъб“, който всъщност означава нещо като „огромна маймуна“ или „отвратителен снежен човек“. Оскърбяват ни и най-напредничавите представители на човечеството, като ни наричат „недостигащото звено“, „човекомаймуни“ и ни дават и други, звучащи научно, но опозоряващи ни прякори. Може би наистина заслужаваме известно пренебрежение. Бавно схващаме, твърде непретенциозни сме, у нас слабо е развит стремежът към по-хубавото, разумът ни все още дреме. Но аз вярвам, аз знам, че това е човешки разум, който намира най-висшата наслада в преобразяването на природата, отначало на заобикалящата го, а в бъдеще и на своята собствена природа. Вие, Бърборане, все пак сте паразит. Извинете ме, но използувам този термин в научния му смисъл. Не искам да ви обиждам, но вие сте паразит и не можете да разберете какво върховно удоволствие е да преобразяваш природата. И колко перспективно е това удоволствие — та нали природата е безгранична и човек може да я преобразява безкрайно дълго време. Ето затова наричат човека цар на природата. Защото той не само я изучава, не само изпитва висша, ала пасивна наслада от единението с нея, но и я преобразява, човекът моделира природата според своите нужди, според желанията си, а после ще я моделира и според капризите си…
— Е, да! — каза Дървеницата. — А засега той, човекът, прегръща някой си Фьодор за широките космати рамене, извежда го на сцената и предлага на някой си Фьодор да изобрази процеса на очовечаване на маймуната пред тълпа еснафи, чоплещи семки. Внимание! — внезапно изрева той. — Днес в клуба ще има лекция на кандидата на науките Вялобуйнов-Франкенщайн, озаглавена „Дарвинизмът срещу религията“, като нагледно ще бъде демонстриран процесът на очовечаването на маймуната! Първо действие: „Маймуна“. Фьодор се реди под масата в краката на лектора и талантливо се пощи под мишниците, а изпълнените му с носталгия очи шарят насам-натам. Второ действие: „Човекомаймуна“. Фьодор се разхожда по сцената с дръжка от метла в ръката и търси да убие нещо. Трето действие: „Маймуночовек“. Наблюдаван и ръководен от един пожарникар, Фьодор пали в метален леген малък огън, като при това по лицето му се изписва едновременно ужас и възторг. Четвърто действие: „Трудът създаде човека“. Сграбчил с две ръце бракуван миньорски чук-къртач, Фьодор играе ролята на първобитен ковач. Пето действие: „Апотеоз“. Фьодор сяда зад пианото и изсвирва „Турския марш“… Лекцията започва в шест часа, след нея ще бъде показан чуждестранният филм „На брега“4, и накрая ще има танци!
Изключително поласкан, Федя срамежливо се усмихна.
— Ами, разбира се, Бърборане — трогнат рече той. — Знаех си аз, че между нас няма никакви сериозни разногласия. Естествено, тъкмо по този начин, малко по малко, лека-полека, разумът започва да сътворява благодетелните си чудеса, като обещава в бъдеще да се родят архимедовци, нютоновци и айнщайновци. Само че не биваше да преувеличавате толкова ролята ми в това културно мероприятие, макар да ви разбирам — просто искахте да ми доставите удоволствие.
Дървеницата го изгледа, побеснял от яд и изумление, а пък аз злорадо се изхилих. Федя се разтревожи.
— Да не би да съм казал нещо не на място? — попита той.
— Браво на вас, Федя — казах. — Толкова здраво го насолихте, че заприлича на вейка. Не го ли виждате, от безсилие изпадна до там, че взе да яде пълнени домати…
— Да, Бърборане, слушах ви с интерес — рече Едик. — Естествено, изобщо нямам намерение да споря с вас, защото се надявам, че на нас двамата ни предстои да разискваме още много и то доста по-сериозни въпроси. Бих искал само да отбележа, че за съжаление човешкото във вашите разсъждения е прекалено много, а оригиналното, присъщо само на психологията на цимес лектуария, — твърде малко.
— Добре, добре — раздразнено извика Дървеницата. — Всичко това е чудесно. Но може би поне един представител на хомо сапиенс ще благоволи без каквото и да било лицемерие да отговори на съображенията, които ми позволихте да изкажа тук? Или, пак повтарям, всъщност той няма основания да ми възрази? А може би така нареченият разумен човек има дотолкова отношение към разума, колкото очилатата змия към широко разпространеното оптично приспособление? Или пък той няма аргументи, които могат да бъдат разбрани от същество, притежаващо само примитивни инстинкти?
И тогава не издържах. Имах аргумент, който лесно можеше да бъде разбран, и с удоволствие го използувах. Безцеремонно тикнах под носа на Бърборан показалеца си, а после го свих под палеца и чукнах с него по масата, сякаш отстранявах случайно паднала капка.
— Много остроумно — каза Дървеницата, побледнявайки. — Този довод наистина е на равнището на висшия разум…
Федя свенливо помоли да му обясним смисъла на разиграната от мен пантомима, но Бърборан заяви, че това са глупости.
— Омръзна ми да седя тук — прекалено високо заяви той на всеослушание, оглеждайки се по господарски. — Хайде да си вървим.
Платих сметката и излязохме на улицата, където се спряхме да решим какво ще правим по-нататък. Едик предложи да отидем до хотела и да опитаме да се настаним, но Федя ни обясни, че в Гмежскорпион това не е проблем: в целия хотел живеят само членовете на Тройката, а останалите стаи са празни. Погледнах изпадналия в потиснато настроение Бърборан, почувствувах угризения на съвестта и предложих да се разходим по огрения от луната бряг на Скорпионка. Федя ме подкрепи, но Дървеницата Бърборан взе да протестира, че бил уморен, тия безкрайни разговори вече му били омръзнали, в края на краищата той бил гладен и най-добре щяло да бъде да отиде на кино. Съвсем ми дожаля за него — толкова беше потресен и шокиран от моя жест, който май наистина беше малко нетактичен — и тъкмо щяхме да тръгнем към киното, когато от бирарията срещу нас изскочи дядката Еделвайс. В едната си ръка стискаше халба бира, а с другата се беше вкопчил в агрегата си. С надебелял език той доста заплетено ни обясни колко е предан на науката и лично на мен и поиска бюджетни надбавки, високопланински, а също и пари за непредвидени разходи, за да купи в брой някакви специални щепсели. Дадох му една рубла и дядката отново се устреми към бирарията.
По пътя към киното Бърборан така и не можа да се успокои. Перчеше се, задяваше минувачите, сипеше наляво и надясно блестящи афоризми и парадокси, но явно личеше, че все още е ужасно притеснен. За да му възвърне душевното равновесие, Едик му разказа какъв огромен принос се очаква да внесе той, Дървеницата Бърборан, в теорията на Линейното щастие и недвусмислено му намекна за очакващата го световна слава и за неизбежните продължителни командировки в чужбина, включително и в екзотичните страни.
Душевното равновесие на Дървеницата беше възстановено напълно, Бърборан очевидно си възвърна присъствието на духа, стана някак по-сериозен, по-представителен и щом угасна светлината в киносалона, тутакси се завря между редовете да хапе, така че двамата с Едик не изпитахме никакво удоволствие от филма: Едик се страхуваше, че някой тихичко ще размаже с пръст Бърборан, а пък аз очаквах всеки миг да избухне грандиозен скандал. Освен това в залата беше задушно, даваха някакъв филм, от който можеше да ти се повдигне, така че, когато всичко свърши, въздъхнахме с облекчение.
Луната светеше, от Скорпионка се носеше прохлада. Федя с виновен глас ни съобщи, че спазва режим и вече му е време да си ляга. Решихме да го изпратим до Колонията. Тръгнахме покрай брега. Долу под ската древната Скорпионка величествено пренасяше в кристалните си бързеи отровни отпадни води. Откъм нашата страна под лунната светлина на воля се бяха ширнали ливади, залети от придошлата река. На хоризонта тъмнееха назъбените очертания на далечна гора. Малка летяща чиния завършваше своята
