Приказка за Тройката

— Такова… — каза той и поглади брадата си. — Другарят Головодов правилно заостря тук въпроса и вярно поставя акцентите. Народът обича стиховете — се ла мен сюр льо кьор ке жьо ву льо реди6. Но всякакви стихове ли са нужни на народа? Жьо ву дьо манд анпьо7, всякакви ли? Ние с вас, другари, знаем, че далеч не всякакви са нужни. Затова сме длъжни много строго да следваме… определен значи курс, без да губим от погледа си ориентирите и… такова… льо вин етире или фольо боар8. Моето лично мнение значи е такова: еде-тоа е дьо тедера9. Но аз бих предложил да бъде изслушан още и присъствуващият тук представител отдолу, другарят Привалов, да го призовем, така да се каже, като свидетел…

Лавър Федотович отмести бинокъла към мен. Головодов каза:

— Какво пък, давай. И без това той постоянно се вре, дето не му е работата, все не може да се стърпи, ето сега нека да изясни туй нещо, щом е толкова чевръст…

— Воала — огорчен рече Избегало, — ледукасиьон кон дон о жьоном дапрезан!10

— И аз това казвам: давай — повтори Головодов.

— Там, при тях има твърде много поети — обясних аз. — Всички пишат стихове и всеки поет естествено иска да има свой читател. А пък читателят е неорганизирано същество, той тази толкова проста потребност не я разбира. С удоволствие чете само хубавите стихове и дори ги научава наизуст, а лошите не ще и да ги види. Възниква едно такова несправедливо положение, поражда се неравенство, и тъй като жителите там са много деликатни и се стремят на всеки да му е хубаво, създадена е специална професия — читател. Едни се специализират в ямба, други — в хорея, а Константин Константинович е голям специалист по амфибрахия и сега усвоява александрийския стих, придобива втора специалност. Този занаят естествено е вреден и на читателите се полагат не само силна храна, но и чести краткосрочни отпуски.

— Всичко това го разбирам! — искрено развълнуван извика Головодов. — Разните му там ямбове, александрити… Едно нещо обаче не разбирам: за какво му дават пари? Значи, седи си той, и да речем, чете. Вредно е, знам! Ама четенето е скрита работа, вътрешна, как ще го провериш чете ли или си подремва, кръшкачът му с кръшкач? Помня, когато завеждах отдел в Карантинната инспекция за защита на растенията, при мен имаше един… Седи на заседанията и ужким слуша, даже си записва нещо в бележника, а фактически спи, хубостникът му! Сега из службите много народ се научи да спи с отворени очи… Та затуй не разбирам де: а с нашия човек как е работата? Да не би пък да лъже, а? Че то не трябва да има такава професия, дето е невъзможно да се упражни контрол — работи ли човекът или, напротив, спи?

— Тази работа не е толкова проста — намеси се Едик, откъсвайки се от настройването на реморализатора. — Та той не само чете: изпращат му всички стихове, написани в амфибрахий. И е длъжен всичките да ги прочете, да ги разбере, да намери нещо, на което да се наслади с цялата си душа, да ги обикне и естествено да открие някакви недостатъци. За тези свои чувства и разсъждения трябва да пише редовно на авторите, да взема думата на творческите вечери на същите тези автори, на читателските конференции, и да се изказва така, че авторите да бъдат доволни и да чувствуват, че са необходими… Това е много, много тежка професия — обобщи той накрая — и Константин Константинович всъщност е истински герой на труда.

— Да — каза Головодов. — Сега всичко ми стана ясно. Полезна професия. И системата ми харесва. Хубава система, справедлива.

— Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко — обяви Лавър Федотович.

Комендантът отново се втренчи в папката.

— Девета точка. Бил ли е в чужбина: бил е. Във връзка с неизправността на двигателя останал четири часа на остров Рапа Нуи.

Заврънкулкис измънка нещо с писклив глас и Головодов тутакси отново взе инициативата.

— Сега туй чия територия е? — обърна се той към Избегало.

Усмихвайки се добродушно, с широк, снизходителен жест професор Избегало го препрати към мен.

— Да дадем думата на младежта — каза той.

— Островът принадлежи на Чили — обясних аз.

— Чили, Чили… — взе да мърмори под носа си Головодов, хвърляйки тревожни погледи към Лавър Федотович. Лавър Федотович хладнокръвно пушеше. — Е, щом е Чили, карай тогава — реши Головодов. — И само четири часа… Добре. Какво пише нататък?

— Протестирам! — безумно смело прошепна Заврънкулкис, но комендантът вече четеше нататък:

— Десета точка. Кратка същност на необясненото явление: разумно същество от звездата Антарес. Летец на космически кораб, наричан летяща чиния…

Лавър Федотович не възразяваше. Следейки го с очи, Головодов одобрително кимна и комендантът продължи:

— Единадесета точка. Данни за най-близките роднини… Тука следва дълъг списък.

— Четете, четете — каза Головодов.

— Седемстотин деветдесет и три лица са — предупреди комендантът.

— И не се препирайте. Твоята работа е да четете, тъй че четете. И по-ясно.

Комендантът въздъхна и започна:

— Родители: А, Бъ, Въ, Гъ, Дъ, Е, Жъ…

— К’во правиш, бе? Я, спри… Ще ти дам аз на тебе… — викна Головодов, изгубил от изумление вродената си дарба да бъде вежлив. — Ти какво, да не си на училище? Ние какви сме тука, да не сме ти деца?

— Каквото е написано, това чета — озъби му се комендантът и продължи, повишавайки глас: — Зъ, И, И-кратко, Къ…

— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има въпрос към докладчика. Бащата на дело номер седемдесет и второ. Име, презиме, фамилия.

— Един момент — намесих се аз. — Константин Константинович има деветдесет и четирима родители от пет различни пола, деветдесет и шестима съжителствуващи в брак с него от четири различни пола, двеста и седем деца от пет различни пола и триста деветдесети шест съутробници от пет различни пола.

Ефектът от съобщението ми надмина всички очаквания. В слисването си Лавър Федотович грабна бинокъла и го поднесе към устата си. Головодов непрестанно се облизваше. Заврънкулкис яростно разлистваше бележника си. Нямаше смисъл да се надявам на Избегало, така че взех да се подготвям за генерално сражение — задълбах окопите, докато окончателно се оформят профилите им, минирах онези участъци, на които можех да очаквам масирани танкови удари, наситих с техника преградните позиции. Складовете пращяха, препълнени с боеприпаси, артилеристите бяха замрели до оръдията си, на пехотинците беше раздадена по чаша водка. Тишината се разтегна, взе да набъбва като буря, заредена с електричество, и вече държах ръката си на телефонната слушалка — бях готов да издам заповед за изпреварващ атомен удар, — но цялото това трепетно очакване на вой, грохот и тътен се оказа нищо и никаква работа. Внезапно Головодов се ухили до ушите, наведе се към Лавър Федотович и взе да му шепне нещо, а лъсналите му очи зашариха по ъглите. Лавър Федотович свали олигавения бинокъл, прикри с длан лицето си и каза с потръпващ глас:

— Продължавайте да докладвате, другарю Зъбко.

Комендантът с готовност прескочи списъка на роднините и продължи да чете:

— Дванадесета точка. Постоянно местожителство и адрес: Галактиката, звездата Антарес, планетата на Константиновците, държавата Константиния. Константиновград, код за повикване четиристотин петдесет и седем, дробна черта, четиринайсет, тире, девет. Това е.

— Протестирам — каза Заврънкулкис с поукрепнал глас.

Лавър Федотович го погледна благосклонно. Вече не беше в немилост и от щастие очите на Заврънкулкис се напълниха със сълзи. Той затрака като картечница:

— Протестирам! В описанието на възрастта е допусната явна безсмислица. Срещу датата на раждане в анкетата е посочена двеста и тринадесета година преди новата ера. Ако това беше вярно, дело номер седемдесет и второ сега би трябвало да бъде на повече от две хиляди години, което с цели две хиляди години превишава максималната възраст, известна на науката. Настоявам датата да се уточни и виновният