Приказка за Тройката

Първо, не можахме да се наспим като хората. Това първо, както би се изразил Модест Матвеевич. До три часа през нощта се въртяхме навъсени в леглата, правейки горчива равносметка, отваряхме прозорците, затваряхме прозорците, пихме вода, а аз дори хапах възглавницата.

Не само че се оказахме безсилни пред тези каналджии. Това още нищо не беше. В края на краищата никой никога не беше ни учил как да се отнасяме към тях. Бяхме още възслабички, пък май и зелени.

Че всичките ни надежди да получим поне нашата Черна кутия и нашия Бърборан се изпариха яко дим след вчерашната историческа беседа пред входа на хотела — това както и да е. В края на краищата противникът притежаваше такова мощно оръжие като Големия кръгъл печат, а ние нямахме какво да му противопоставим. Но сега вече ставаше дума за по-нататъшната ни съдба изобщо.

Историческият разговор пред входа протече приблизително по следния начин. Тъкмо бях докарал потъналия в прах автомобил пред хотела, когато внезапно на стълбището от нищото изникна Едик с необичайно сурова физиономия.

Едик: Извинете, Лавър Федотович. Бихте ли могли да ми отделите няколко минути?

Лавър Федотович: (Сумти, ближе отоците от ухапвания на комарите по ръцете си, чака да му отворят вратата на автомобила.)

Головодов (свадливо): Вече не приемаме.

Едик (повдигайки вежди): Бих искал да разбера кога ще бъдат изпълнени нашите заявки.

Лавър Федотович (към Заврънкулкис): Пиво — то произхожда от думата пия.

Головодов (ревниво): Точно така! Обществеността обича пивото.

Всички: (Слизат от автомобила.)

Комендантът (към Едик): Ама вий не се тревожете толкова, догодина ще разгледаме и вашите заявчици…

Едик (внезапно озверял): Настоявам да престанете с това разтакаване! (Застава на вратата и им пречи да минат.)

Лавър Федотович: Гррмм… Затруднение? Другарю Головодов, отстранете го.

Едик (отивайки твърде далеч): Искам незабавно да удовлетворите нашите заявки!

Аз (паднал духом): Престани, само си губиш времето…

Комендантът (уплашено): За бога… В името на пресветата Гмежскорпионска богородица… Моля ви…

(Отвратителна сцена.)

Головодов застава пред Едик и го измерва с очи от главата до петите. Едик бърза да изпусне излишъка от яростта си във вид на малки кълбовидни мълнии. Наоколо се струпват любознателни. От един отворен прозорец някой се провиква: „Цапни го! Какво го гледаш? По кратуната!“ Заврънкулкис припряно шепне нещо на Лавър Федотович.

Лавър Федотович: Гррмм… Има мнение, че следва да се помисли за издигането на нашата талантлива младеж. Предлага се: другарят Привалов да се утвърди на длъжността шофьор към Тройката, а другарят Амперян да се назначи за ВРИД на заболелия другар Избегало, като му се изплаща разликата до по-високата заплата. Другарю Заврънкулкис, подгответе проекта на заповедта. Копие от нея изпратете долу. (Тръгва към Едик.)

Вродената учтивост на Едик взема връх над всичко друго. Той му прави път и дори отваря вратата пред възрастния човек. Аз съм като цапнат с мокър парцал — всичко ми се върти пред очите, а ушите ми бучат.

Комендантът (стиска радостно ръката ми): Да ви е честито повишението, другарю Привалов. Ето на, всичко се уреди…

Лавър Федотович (задържайки се на вратата): Другарю Зъбко!

Комендантът: Слушам.

Лавър Федотович (шегува се): Нали днес бяхте готов да рискувате и да се изкъпете, другарю Зъбко? Ами че идете най-сетне днес да се изкъпете!

Разнася се гръмкият зловещ смях на отдалечаващата се Тройка. Завеса.

Щом си спомних тази сцена, щом се сетих, че отсега нататък и задълго ми е отредено да бъда шофьор на Тройката, смачках угарката и рекох дрезгаво:

— Трябва да офейкваме.

— Не бива — каза Едик. — Срамота е.

— А да останем не е ли срамота?

— Срамота е — съгласи се Едик. — Но ние сме разузнавачи. И никой не ни е освобождавал от задълженията ни. Трябва да изтърпим и нетърпимото. Трябва, Саша! Трябва да се измием, да се облечем и да отидем на заседанието.

Простенах, но не намерих какво да му отвърна.

Измихме се, облякохме се и дори закусихме. Излязохме в града, където всички хора бяха заети с някаква нужна и полезна работа. А пък ние мрачно мълчахме, ние бяхме жалки.

Пред входа на колонията иззад ъгъла внезапно ме нападна старчето Еделвайс. Едик извади една рубла, но жестът му нямаше обичайното въздействие. Старчето вече не се интересуваше от материалните блага, той жадуваше за духовни блага. Искаше да се включа като ръководител в работата по усъвършенствуването на неговия евристичен агрегат и на първо време да разработя разгърнат план за съвместната ни работа, обхващащ времето, докато той, старчето, завърши своята редовна аспирантура.

След пет минути задушевен разговор с него съвсем ми притъмня пред очите, вече се канех да изрека тежки думи и почти бях готов да осъществя страшните си намерения. В последния момент от отчаяние взех да дрънкам някакви глупости за самообучаващите се машини. Старчето ме слушаше със зяпнала уста и попиваше всеки звук — според мен той запомни дума по дума всичките врели-некипели, които му надрънках. После ме осени щастлива мисъл. Като опитен провокатор попитах достатъчно сложна машина ли е агрегатът на Машкин? Той тутакси разпалено взе да ме уверява, че агрегатът е невъобразимо сложен и че понякога самият той, Еделвайс, не разбира какво става вътре и какво ще последва. „Чудесно — казах аз. — Известно е, че всяка достатъчно сложна електронна машина притежава способността да се самообучава и да се самовъзпроизвежда. Самовъзпроизводството засега не ни е нужно, но виж, да обучим агрегата на Машкин самостоятелно да печата текстове без посредничеството на човек ние просто сме длъжни, и то във възможно най-кратки срокове. Как ще направим това? Ще приложим добре известния и многократно изпитан метод на продължителната тренировка. («Методът Монте Карло» — вметна малко живналият Едик.) Да, Монте Карло. Предимството на този метод е в неговата простота. Трябва да се вземе достатъчно обемист текст, да речем — «Животът на животните» от Брем. Машкин сяда пред своя агрегат и започва да печата дума по дума, ред след ред, страница след страница. В това време анализаторът на агрегата ще анализира… («Мислителят ще мисли» — вметна Едик.) Да, именно ще мисли… По този начин нашият агрегат ще започне да се обучава. Няма да успеете и гък да кажете, когато той ще започне сам да печата. Ето ви една рубла като високопланинска надбавка и вървете в библиотеката за Брем…“

Еделвайс препусна към библиотеката, а ние, поободрени донякъде от тази малка победа над местните стихии — първата ни победа на седемдесет и шестия етаж, — поехме своя път, зарадвани, че с Еделвайс вече е свършено завинаги, че дебелоглавото старче повече няма да ми се мотае в краката и да ме тормози с глупостта си, а мирно и тихо ще си седи пред „Ремингтъна“, ще чука по клавишите и с изплезен език ще изписва на ръка латинските букви. Ще има дълго да чука и да изографисва буквите, а когато свършим с шестте тома на Брем, без никакво прекъсване ще продължим с трийсетте тома на Чарлз Дикенс, а сетне, ако е рекъл господ, ще се заемем с деветдесеттомното издание на събраните съчинения на Лев Николаевич с всичките писма, статии, бележки и коментари…

Когато влязохме в стаята за заседания, комендантът четеше нещо на глас, а каналджиите заедно с Избегало слушаха и кимаха. Тихичко си седнахме на местата, стегнахме се и също се заслушахме. Известно