подчинените си…
Комендантът издърпа ризата от панталоните си и зяпна объркан.
— Ситуацията заплашва да ни подрони авторитета — съкрушен подметна Заврънкулкис. — Спи се нощем, а денем трябва да се работи.
Напълно отчаян, комендантът започна да се съблича. Наистина нямаше друг изход. Попитах го дали умее да плува. Стана ясно, че не умее, но му е все едно.
— Нищо — кръвожадно рече Головодов. — Кухият му авторитет ще го крепи над водата.
Внимателно изказах съмнение доколко целесъобразни са предприеманите действия. Безспорно комендантът ще започне да се дави, казах аз, и в такъв случай нужно ли е Тройката да се нагърбва с несвойствени за нея функции и защо трябва да върши работата на водната спасителна станция. Освен това, напомних аз, ако комендантът се удави, задачата така и ще си остане неизпълнена и логиката на събитията ни подсказва, че тогава ще се наложи да плуват или Заврънкулкис, или Головодов.
Заврънкулкис възрази, че призоваването на делата е функция и прерогатив на представителя на местната администрация, а ако такъв отсъствува, функцията се поема от научния консултант, така че той възприема думите ми като нападка и опит кривите дърва да се стоварят върху чужд гръб.
Заявих, че в дадения случай аз се явявам не толкова научен консултант, колкото водач на държавно превозно средство, който няма право да се отдалечава от него на повече от двайсет крачки.
— Би следвало да знаете приложението към Правилника за движение по улиците и пътищата — натякнах му аз, без нищо да рискувам. — Параграф двадесет и първи.
Настъпи неловко мълчание. Черната дръжка на чадър все така неподвижно си стърчеше на хоризонта. Всички с трепет следяха как главата на Лавър Федотович взе да се извръща бавно като трицевна оръдейна кула на линеен кораб. Ние всичките бяхме на един сал и на никой не му се искаше да проехти залп.
— В името на бога… — не издържа комендантът, падайки на колене, както беше останал само по бельо. — В името на спасителя наш, Исус Христос… Не се страхувам аз да плувам, пък и да се удавя не ме е страх!… Ама онуй там, на Лизка… Че то не е гърло, ами същинско метро! Какво ти мене, тя цяла крава може да глътне като семка! Ей тъй, както е сънена…
— Ама в края на краищата — взе леко да нервничи Заврънкулкис — защо трябва да я викаме? Нали без това и оттук се вижда, че тя не представлява никакъв интерес. Аз предлагам да я рационализираме и да я свалим от отчет като непотребна…
— Да се свали от отчет тая гад! — радостно го подкрепи Головодов. — Виж я ти нея, цяла крава можела да глътне! И това ми било сензация! Че крава и аз мога да глътна, а я се опитай ти от тая крава да добиеш… петнайсет прасенца, ха да те видя! Да добиеш, виж, това се казва работа!
Най-после Лавър Федотович развърна главния калибър. Но вместо орда враждуващи индивидууми, вместо кипящо гнездо от противоречиви страсти, вместо недисциплинирани, подронващи авторитета на Тройката, отровни паяци в стъкленица, той откри пред себе си, в обсега на прицела, сплотен работнически колектив, делови и изпълнени с ентусиазъм сътрудници, горящи от единия стремеж: да се свали от отчет тая гад, Лиза, и да се премине към следващия въпрос. Залп не последва. Оръдейната кула се завъртя в противоположната посока и чудовищните дула откриха на хоризонта нищо неподозиращата дръжка на чадър.
— Народът… — дочу се от бойната кабина. — Народът вижда далеч напред. На народа тези плезиозаври…
— Не са нужни! — изстреля снаряд от малкия калибър Головодов и не улучи.
Оказа се, че народът изпитва остра нужда от тези плезиозаври, че отделни членове на Тройката са загубили чувството си за перспектива, че отделни коменданти явно са забравили чий хляб ядат, че в отделни представители на славната ни научна интелигенция се забелязва склонност да гледат на света през черни очила и че накрая, докато бъде изяснено, дело номер осем трябва да се отложи и разглеждането му да се пренесе през един от зимните месеци, когато Тройката ще може да се добере до него по леда.
Други предложения нямаше, за въпроси към докладчика пък да не говорим. И с това приключихме.
— Преминаваме към следващия въпрос — обяви Лавър Федотович.
И наистина така стана. Бутайки се, членовете на Тройката се устремиха към задната седалка. Комендантът припряно се заоблича, мърморейки си под носа: „Няма да ти се размине току тъй тая работа… Най-хубавите парчета ти давах… Като на родна дъщеря… Гадино водоплаваща…“
После продължихме нататък по междуселския път, лъкатушещ покрай брега на езерото. Пътят беше ужасен и аз взех да възхвалявам небесата, че лятото се случи сухо, иначе сигурно щяхме да си оставим кокалите тук. Но се оказа, че доста съм избързал да хваля небесата, защото колкото повече се приближавахме към блатото, толкова по-често пътят проявяваше тенденция да изчезва и да се превръща в обрасъл с острица и просмукан от влагата коловоз. Включих демултипликатора и взех да преценявам наум физическите възможности на спътниците си. Съвсем ясно беше, че от дебелия и мекушав Заврънкулкис няма да има кой знае каква полза. Головодов ми изглеждаше жилав селянин, но не знаех дали е укрепнал достатъчно след тежкия стомашен удар. Лавър Федотович едва ли изобщо щеше да слезе от автомобила. Така че, ако нещо се случеше, щеше да се наложи да се справяме двамата с коменданта, защото Едик навярно нямаше да се покаже само за да избута деветстотинкилограмовата лимузина от калта.
Песимистичните ми разсъждения бяха прекъснати от появата на гигантска черна локва пред нас. Това не беше някаква си там патриархална, пасторална локва от типа на новгородската, прецапвана от всеки и изтърпяла какво ли не. Не беше също и мътна, глинеста урбанистична локва, проснала се лениво и злорадо сред купчините боклук, зарязан от строителите. Това беше хладнокръвно и безчувствено, направо зловещо в спокойствието си, мрачно образувание, небрежно провряло се между два реда нагъсто израснали хилави трепетлики, загадъчно като окото на сфинкс, коварно като царица Тамара, навеждащо на кошмарната мисъл за бездна, натъпкана догоре със затънали камиони. Рязко натиснах спирачката и казах:
— Край, пристигнахме.
— Гррмм — рече Лавър Федотович. — Другарю Зъбко, докладвайте делото.
В настъпилата тишина се чуваше как комендантът се колебае. До блатото имаше още доста път, но комендантът също виждаше локвата и също не виждаше друг изход. Той покорно въздъхна и взе да шумоли с книжата.
— Дело номер тридесет и осмо — зачете той. — Фамилия: черта. Име: черта. Презиме: черта. Наименование: Кравешката млака.
— Един момент — разтревожен го прекъсна Заврънкулкис. — Я чуйте!
Той вдигна пръст и замря. Заслушахме се и чухме. Някъде далеч-далеч победоносно засвириха фанфари. Роящият се звук пулсираше, нарастваше и сякаш се приближаваше. Кръвта ни се смрази. Тръбяха комари и при това не всички, а засега само командирите на роти или дори само командирите на батальони и по-висшите от тях по ранг. И с тайнствения вътрешен усет на звяр, попаднал в капан, съзряхме около себе си хектари мочурлива тиня, обрасла с рядка острица, покрита с улегнали слоеве спарени листа, със стърчащи прогнили клони, и всичко това лежеше под сянката на болезнено тънките трепетлики, и всичките тези хектари, всеки квадратен сантиметър беше изпълнен с отряди от сухи и жилави, рижи канибали — зли, изгладнели и самоотвержени.
— Лавър Федотович! — промълви Головодов. — Комари!
— Има предложение! — нервно завика Заврънкулкис. — Разглеждането на това дело да се отложи до октомври… не, до декември месец!
— Гррмм — смаян каза Лавър Федотович. — На обществеността не е ясно…
Въздухът около нас внезапно се изпълни с движение. Головодов изпищя и с все сила се шамароса по физиономията. Заврънкулкис му отвърна със същото. Лавър Федотович започна бавно и изумено да се извръща и тогава се случи невъзможното: огромен риж пират се спусна точно, като на строеви преглед, върху челото на Лавър Федотович и без да се прицелва, го прониза с шпагата си между очите. Лавър Федотович се отдръпна. Той беше потресен, той не разбираше, той не вярваше.
И се започна.
Въртейки глава като кон и бранейки се с лакти, започнах да обръщам автомобила в тясното пространство между трепетликите. Вдясно от мен възмутено ревеше и се въртеше Лавър Федотович, а откъм задната седалка се дочуваше такава буря от аплодисменти, сякаш разгорещена компания от улани и лейбхусари се беше отдала на взаимно оскърбителни действия.
