обезпечете изпълнението. — С тези думи Лавър Федотович тежко се отпусна в креслото.
Всички се засуетиха. Комендантът хукна да извика автомобила, Головодов взе да пои Лавър Федотович с газирана вода, а Заврънкулкис се завря в сейфа да търси съответните дела.
Тихомълком докопах Бърборан за краката и го изхвърлих навън. Той не оказа съпротива: толкова беше потресен от преживяното, че сигурно дълго време щеше да бъде извън релсите.
В това време лимузината беше докарана пред входа. Изведоха Лавър Федотович под ръка и внимателно го качиха на предната седалка. Като се бутаха и се зъбеха един на друг, Головодов, Заврънкулкис и комендантът окупираха местата отзад. „Та този автомобил е петместен — обезпокоен рече Едик. — Нас няма да ни вземат.“ Отвърнах му, че не виждам нищо лошо в това, днес се наприказвах за цял месец напред. И всичките ни мъки са на халос. Никога няма да се справим с тях. Добре, че поне спасихме тоя глупак, Бърборан, а сега да вървим да се къпем. Но Едик каза, че той няма желание да се къпе. Незабелязано ще проследи автомобила и ще проведе още един сеанс — под открито небе. В края на краищата там може пък да има по-голям успех…
Тогава в автомобила се вдигна врява. Счепкаха се Заврънкулкис и Головодов. От миризмата на бензин на Головодов му беше прилошало и той настояваше да потеглят незабавно. При това крещеше, че народът обича бързото каране. А пък Заврънкулкис, чувствувайки, че в автомобила той единствен е делово настроен и носи отговорност за всичко, доказваше, че присъствието на шофьора — външен и непроверен човек — превръща закритото заседание в открито и освен това съгласно инструкцията заседанията не могат да се провеждат в отсъствие на научния консултант, а ако въпреки това се проведат, то в бъдеще се признават за недействителни. „Затруднение? — осведоми се Лавър Федотович с поукрепнал глас. — Другарю Заврънкулкис, отстранете го.“
Насърченият Заврънкулкис пламенно се захвана да го отстранява. Докато се усетих, вече бях кооптиран като ВРИД научен консултант, шофьорът беше освободен и аз седях на неговото място. „Хайде! Дръж се! — шепнеше ми на ухото невидимият Едик. — Може би ще ми потрябва и твоята помощ…“ Нервничех и се озъртах. Около колата се беше насъбрала тълпа хлапетии. Едно е да седиш с цялата тази компания в затворено помещение, а съвсем друго е да се показваш пред очите на хората.
— Да бяхме тръгнали… — примираше вече Головодов. — Да беше ни подухнал ветрецът…
— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Има предложение да тръгваме. Други предложения има ли?… Шофьор, потегляйте.
Запалих мотора и внимателно се измъкнах на улицата, като си пробивах път сред навалицата от хлапетии. Отначало Заврънкулкис страшно ми дотягаше с напътствията си. Ту ме съветваше да спра там, където спирането беше забранено; ту ме поучаваше да намаля скоростта, като ми напомняше колко ценен е животът на Лавър Федотович; ту настояваше да карам по-бързо, защото насрещният вятър недостатъчно енергично облъхвал челото на Лавър Федотович; ту изискваше да не обръщам внимание на червената светлина на светофарите, защото това подронвало авторитета на Тройката… Обаче, когато подминахме белите Гмежскорпионски Песъкини и излязохме извън града, когато пред очите ни се ширнаха зелените ливади, а в далечината взе да се синее езерото, когато автомобилът заподскача по настръхналата като чесало настилка от чакъл, в колата настана умиротворителна тишина. Всички подложиха лицата си на насрещния вятър, всички замижаха срещу слънцето и на всички им беше хубаво. Лавър Федотович запали първата за днес „Херцеговина Флор“, Головодов тихичко запя някаква файтонджийска песен, комендантът задряма, притискайки до гърдите си папката с делата, и само Заврънкулкис след кратка вътрешна борба намери сили да се справи с гальовното омайване. Той разгърна картата на Гмежскорпион с неговите околности и усърдно набеляза маршрута, който всъщност не струваше и пет пари, защото Заврънкулкис беше забравил, че се движим с автомобил, а не с вертолет. Предложих му свой вариант: езерото-блатото- хълмът. Край езерото трябваше да разгледаме делото на плезиозавъра; при блатото щяхме да рационализираме и утилизираме фигуриращото там буботещо място, а на хълма ни предстоеше да разследваме така нареченото омагьосано землище.
Зяпнах от изненада, когато Заврънкулкис не възрази. Стана ясно, че той напълно се доверява на шофьорската ми интуиция, нещо повече, изобщо винаги е имал много високо мнение за моите способности. На него ще му бъде много приятно да работи с мен в подкомисията за дървениците, той отдавна ме наблюдава и изобщо винаги следи внимателно израстването на нашата прекрасна, талантлива младеж. Винаги е бил от все сърце с младежта, но не си затваря очите пред нейните съществени недостатъци. Днешната младеж малко се бори, твърде малко внимание отделя на борбата, няма стремеж по-активно да се бори, да води борбата така, щото борбата наистина да стане главната първостепенна задача на цялата борба, а нали ако тя, нашата прекрасна, талантлива младеж, продължава все така малко да се бори, в тази борба наистина ще й останат твърде малко шансове да стане истинска бореща се младеж, винаги бореща се за това да бъде истински борец, който се бори така, щото борбата…
Плезиозавъра видяхме още отдалече — нещо, напомнящо дръжка на чадър, стърчеше над водата на два километра от брега. Закарах автомобила до плажа и спрях. Докато Заврънкулкис все още се бореше с граматиката в името на борбата за борещата се младеж, Головодов успя да изскочи като вихър от колата и да отвори вратата на Лавър Федотович. Но Лавър Федотович не пожела да слезе. Той погледна благосклонно Головодов и съобщи, че езерото е пълно с вода, че обявява сесията извън постоянното седалище на Тройката за открита и че думата се предоставя на другаря Зъбко.
Комисията се разположи на тревата край автомобила, настроението на всички беше едно такова, неработно. Заврънкулкис се разкопча, а пък аз направо си свалих ризата, за да използувам случая да се попека на слънце.
Непрекъснато нарушавайки инструкцията, комендантът се захвана набързо да опатка анкетата на плезиозавъра по прякор Лизавета, но никой не го слушаше: Лавър Федотович замислено разглеждаше езерото пред себе си, сякаш се мъчеше да определи дали то е потребно на народа, а Головодов тихичко разказваше на Заврънкулкис как е работел като председател на колхоза „Музикално-комедиен театър“ и е получавал по петнайсет прасенца от свинемайка. На двайсетина крачки от нас шумолеше овесът, по далечните ливади бродеха крави и фактът, че вниманието на всички беше отклонено към селскостопанската тематика, можеше напълно да бъде оправдан.
Когато комендантът взе да чете кратката същност на плезиозавъра, Головодов направи изключително ценната забележка, че вещерът е опасен вредител по добитъка и човек може само да се чуди, че той си плува тука на свобода. Известно време двамата със Заврънкулкис вяло му втълпявахме, че вещерът е едно, а гущерът — съвсем друго нещо. Головодов обаче настояваше, че е прав, като се позоваваше на списание „Огоньок“, където абсолютно точно и многократно се споменавал някакъв изкопаем вещер.
— Вий не се бийте чак толкоз в гърдите — заключи Головодов. — Аз съм начетен човек, макар да нямам висше образование.
Понеже не се чувствуваше достатъчно компетентен, Заврънкулкис отстъпи, но аз продължих да споря, докато Головодов не предложи да повикаме тука плезиозавъра и да попитаме самия него.
— Той не може да говори — съобщи комендантът, клякайки до нас.
— Нищо, ще се разберем — възрази Головодов. — И без това е редно да го извикаме, така поне ще има някаква полза.
— Гррмм — измуча Лавър Федотович. — Има ли въпроси към докладчикът? Няма въпроси? Призовете делото, другарю Зъбко.
Комендантът скочи и се разтича по брега. Отначало закрещя като луд: „Лизи! Лизи!“. Но тъй като плезиозавърът явно нищо не чуваше, той свали сакото си и взе да го размахва като корабокрушенец, зърнал платно на хоризонта. Лиза не проявяваше никакви признаци на живот.
— Спи — отчаян рече комендантът. — Натъпкала се е с костури и спи…
Той тича и маха още известно време, а после ме помоли да свирна с клаксона. Взех да свиркам. Провесен през борда, Лавър Федотович наблюдаваше плезиозавъра с бинокъла.
Свирках една-две минути, а после казах стига толкова, защото ще изтощя акумулатора за тоя, що духа — работата ми изглеждаше безнадеждна.
— Другарю Зъбко — каза Лавър Федотович, без да сваля бинокъла. — Защо призованият не реагира?
Комендантът пребледня и не намери какво да отговори.
— Куца при вас, в стопанството, дисциплината — обади се Головодов. — Много сте ги разпуснали
