В момента, когато успях да обърна колата, вече бях подпухнал. Имах чувството, че ушите ми са се превърнали в горещи палачинки, бузите ми — в самуни, а на челото ми са изникнали несметен брой рога.
— Напред! — крещяха ми от всички страни. — Назад! Дай газ! Абе накарайте го да се размърда! Под съд ще ви дам, другарю Привалов!
Моторът ревеше, кални шрапнели летяха на всички страни, колата подскачаше като кенгуру, но скоростта беше малка, отвратително малка, насреща ни от безбройните летища връхлитаха нови и нови ескадрили, ескадри и армади. Противникът имаше абсолютно превъзходство във въздуха. Всички освен мен настървено се занимаваха със самокритика, преминаваща в самоизтезание. Не можех да си откъсна ръцете от кормилото, не можех да се защищавам дори с крака, свободен ми беше само единият крак и с него бясно чешех всичко, до което можех да се докопам.
Най-после успяхме да се измъкнем от трепетликовата горичка и отново се озовахме на брега на езерото. Пътят стана по-хубав и пое към планината. Свеж вятър ме блъсна в лицето. Спрях колата. Поех си дъх и взех да се чеша.
Чешех се до опиянение, изобщо не можех да престана, а когато все пак спрях, открих, че Тройката доизяжда коменданта.
Той беше обвинен в подготовката и осъществяването на терористичен акт, търсеха му сметка за всяка капчица кръв, изсмукана от членовете на Тройката, и комендантът беше платил тази сметка напълно.
Онова, което беше останало от него в момента, когато отново си бях възвърнал способността да виждам, да чувам и да мисля, всъщност вече не можеше да се нарече комендант — два-три оглозгани кокала, един празен поглед и слабият брътвеж: „Господи, боже мой… Исусе, спасителю наш…“
— Другарю Зъбко — каза накрая Лавър Федотович. — Защо престанахте да четете делото? Продължавайте да докладвате.
С разтреперени ръце комендантът засъбира разпилените из колата листи.
— Прочетете направо кратката същност на необясненото явление — заповяда Лавър Федотович.
Като изхлипа за последен път, комендантът зачете на пресекулки:
— Обширно блато, от чиито недра от време на време се дочува охкане и ахкане.
— Е, и? — каза Головодов. — По-нататък?
— По-нататък няма нищо. Това е.
— Как така — това е? — плачливо изписка Головодов. — Убиха ме! Заклаха ме! За какво беше всичко това? Заради някакво си ахкане… Ти за какво ни доведе тука бе, терорист такъв? Ти да не ни доведе тука охкане да слушаме, а? За какво си проливахме кръвта бе? Я ме погледни — как ще се покажа сега в хотела? Че ти ми подрони авторитета за цял живот бе! Та аз така ще те наредя, че ще изгниеш и няма да можеш нито да ахнеш, нито да охнеш бе!
— Гррмм — каза Лавър Федотович и Головодов млъкна.
— Има предложение — продължи Лавър Федотович. — Пред вид на това, че дело номер тридесет и осмо, именуващо се „Кравешката млака“, само по себе си представлява изключителна опасност за народа, горепосоченото дело да се подложи на най-строга рационализация, а именно: горепосоченото необяснено явление да се признае за ирационално и трансцедентно, а следователно и реално несъществуващо, и като такова да се изтрие завинаги от паметта на народа, тоест от географските и топографските карти.
Головодов и Заврънкулкис бясно заръкопляскаха. Лавър Федотович измъкна изпод седалката своята огромна канцеларска чанта и я сложи на коленете си с плоската страна нагоре.
— Акт! — възвести той.
Актът за смъртно наказание легна върху чантата.
— Подписи!!
Подписите се стовариха върху акта.
— Печат!!!
Вратата на сейфа се разтвори с трясък, отвътре ни облъхна тежък канцеларски въздух и пред Лавър Федотович изникна Големият кръгъл печат. Лавър Федотович го грабна с две ръце, издигна го над акта и го заби с все сила. Мрачна сянка се плъзна по небето и автомобилът приклекна на ресорите си Лавър Федотович прибра чантата под седалката и продължи:
— За безотговорно държане в колонията и покровителствуване на ирационалното, трансцедентното и следователно реално несъществуващото блато „Кравешката млака“, за необезпечаване на безопасната работа на Тройката, а също така и за проявения при това героизъм на коменданта на колонията, другаря Зъбко, да се обяви благодарност с вписване в личното досие. Има ли други предложения?
— Следващият — каза Лавър Федотович. — Какво имаме още за днес, другарю Зъбко?
— Омагьосаното землище — рече окриленият комендант. — Тука наблизо е, има-няма пет километра.
— Комари? — осведоми се Лавър Федотович.
— В името на бога… — усърдно каза комендантът, — в името на спасителя наш… Няма там комари. Най-много мравки да има…
— Добре — констатира Лавър Федотович. — Ами оси? Пчели? — продължи той, проявявайки висша прозорливост и неуморна грижа за народа.
— И помен няма, боже мой — каза комендантът.
Лавър Федотович дълго мълча.
— Ами бесни бикове? — попита той накрая. Комендантът го увери, че в околностите и дума не може да става за никакви бикове.
— А вълци да има? — подозрително попита Головодов.
Но в околностите нямаше и вълци, както и мечки, за които овреме си спомни Заврънкулкис. Докато те се упражняваха по зоология, разгледах картата, за да открия най-краткия път до омагьосаното землище. Смъртното наказание вече й се беше отразило. На картата се виждаше Гмежскорпион и река Скорпионка личеше, и Звериното езеро си беше там, и някакви си Репеи имаше, но блатото „Кравешката млака“, което по-рано се простираше между Звериното езеро и Репеите, вече го нямаше. Вместо него се беше появило анонимно бяло петно, каквото човек можеше да види на старите карти на мястото на Антарктида.
Получих указание да продължа напред и потеглихме. Подминахме овесеното поле, промъкнахме се през стадото крави, заобиколихме Кръглата горичка, форсирахме Ледения ручей и след половин час се озовахме пред Омагьосаното землище.
Беше хълм. Гол хълм. Само от едната му страна се кипреше горичка. Навярно преди тук, наоколо, е имало гъста гора, която се е простирала чак до Китежград, но я бяха изсекли и това, което беше останало от нея, сега стърчеше като кичур на хълма.
Горе, на билото, се виждаше почерняла дървена къщичка; по склона пред нас бродеха две крави и теленце, охранявани от голямо омърлушено куче. Около верандата ровеха пръстта няколко кокошки, а на покрива се мъдреше коза.
— Че защо спряхте? — попита ме Заврънкулкис. — Давайте по-близо, няма да ходим пеша я…
— Тъй като гледам, и мляко трябва да имат… — добави Головодов. — Ех, как бих си пийнал млекце сега. Нали разбираш, когато се натровиш с гъби, много е полезно да се пие мляко. Хайде, давай нататък де, какво се заковахме тука!
Комендантът се опита да им обясни, че няма да можем да стигнем по-близо до хълма, но заразен от мисълта за целебните свойства на току-що издоеното, още топло мляко, Лавър Федотович посрещна обясненията му с такова ледено учудване, а пък Заврънкулкис така ридаеше: „Сметана! От избата!“, че той се отказа да спори. Да си призная, и аз не можах да разбера какво искаше да каже комендантът, но взе да ми става интересно.
Запалих двигателя и лимузината весело се заклатушка към хълма. Километражът започна да отчита изминатия път, гумите шумоляха по острата като четина трева, Лавър Федотович неизменно гледаше напред, а предвкусвайки удоволствието от млякото и сметаната, задната седалка подхвана спор — с какво се хранят комарите в блатата.
Като се осланяше на собствения си опит, Головодов издигна тезата, че комарите се хранят изключително с отговорни работници, извършващи инспекционни обиколки. Представяйки желаното за действителност, Заврънкулкис от своя страна твърдеше, че комарите се самоизяждат. А комендантът кротко,
