но упорито си чуруликаше за небесните блага, за някаква божия роса и за пости и молитви.
Така пътувахме двайсетина минути. Когато според километража бяхме изминали петнайсет километра, Головодов усети, че нещо не е наред:
— Ама какво става тука? — каза той. — Я колко път бихме, а хълмът, където си беше, пак там си стои… Че понатиснете газта де, другарю водач, как караш бе, братче?
— Няма да стигнем до хълма — кротичко рече комендантът. — Той е омагьосан, колкото и да се пънем, пак няма да стигнем… Само дето на вятъра ще изгорим всичкия бензин.
След тези думи компанията се умълча и на километража се навъртяха още седем километра. Хълмът, както и преди, не се приближаваше нито на метър. Привлечени от шума на мотора, отначало кравите гледаха известно време към нас, но после загубиха всякакъв интерес и пак завряха глави в тревата. Възмущението на задната седалка нарастваше. Головодов и Заврънкулкис си подхвърляха тихи, делови и зловещи реплики.
— Вредителство — каза Головодов.
— Саботаж — възрази Заврънкулкис. — Но злостен.
После взеха да си шепнат и до мен долитаха само отделни думи: „На трупчета… ами да, колелетата се въртят, а колата… стоим на едно място. Комендантът, а?… Може би и ВРИД консултантът… бензинът… подкопаване на икономиката… после ще бракуват автомобила с голям пробег, а пък той си е новичък…“
Не обръщах внимание на тия зловещи папагали, но след малко внезапно се затръшна вратата и, обзет от ужас, Головодов закрещя със стремително отдалечаващ се глас. Натиснах с все сила спирачката. Лавър Федотович продължи по инерция напред и, като издрънча на дърво, залепна на предното стъкло, без да променя осанката си. От удара ми притъмня пред очите, а металните зъби на Заврънкулкис изтракаха над ухото ми. Автомобилът занесе.
Когато прашният облак се разпръсна, видях далеч назад другаря Головодов — той продължаваше да се търкаля подире ни, размахвайки всичките си крайници.
— Затруднение? — осведоми се Лавър Федотович с обичайния си глас. Изглежда, дори не беше забелязал удара. — Другарю Головодов, отстранете го.
Доста дълго отстранявахме затруднението. Наложи се да отидем да помогнем на Головодов, който лежеше на трийсетина метра назад, изподран, със сцепени панталони и искрено удивен. Стана ясно, че ни е заподозрял, двамата с коменданта, в заговор: уж незабелязано сме вдигнали колата на трупчета и с користни цели навиваме километража. Подтикван от чувството за дълг, решил да слезе от колата и да ни изкара кирливите ризи, като надникне под нея. Сега беше буквално смаян, че не е успял да стори това.
Двамата с коменданта го примъкнахме до колата и го положихме на земята така, че лично да се убеди колко се е заблуждавал, а ние отидохме да помогнем на Заврънкулкис, който търсеше, но така и не можеше да намери очилата и горната си челюст. Заврънкулкис тършуваше в колата, но комендантът ги откри далеч напред.
Недоразумението беше отстранено напълно, възраженията на Головодов се оказаха доста повърхностни и Лавър Федотович, чак сега осъзнал, че току-що издоено мляко няма, няма да има и изобщо не би могло да има, внесе предложение да не хабим напразно бензина, принадлежащ на народа, а да пристъпим към изпълнение на преките си задължения.
— Другарю Зъбко — каза той. — Докладвайте делото.
Както можеше да се очаква, дело номер двадесет и девето нямаше фамилия, име и презиме. Имаше само условното наименование „Омайник“. Неговата година на раждане се губеше в дълбините на вековете, месторождението му се определяше от координати с точност до минута. По националност Омайник беше руснак, образование нямаше, чужди езици не владееше, професията му беше хълм, а местоработата му също се определяше от споменатите по-горе координати. Омайник никога не беше ходил в чужбина, най- близкият му роднина беше майката-земя. Постоянното местожителство и адресът му се определяха от все същите тези координати, със същата точност. Що се отнася до кратката същност на необясненото явление, без много-много да го усуква, Избегало я беше изразил пределно кратко: „Първо, не можеш да минеш, второ, не можеш да преминеш.“
Комендантът сияеше. Делото уверено вървеше към рационализиране. Головодов беше доволен от анкетата. Заврънкулкис се възхищаваше от очевидната необясненост, която с нищо не заплашваше народа, и Лавър Федотович явно също не възразяваше. Във всеки случаи той доверително ни съобщи, че на народа са нужни хълмове, а също равнини, дерета, долини, елбруси и казбеци.
Но в този момент вратата на къщичката се отвори и като се подпираше на закривената си тояга, на верандата се появи старец с валенки и дълга риза до коленете, препасана на кръста. Той запристъпва на прага от крак на крак, вдигна ръка над очите си и погледна към слънцето, махна с гегата на козата да слезе от покрива и приседна на стъпалата.
— Свидетел! — каза Заврънкулкис. — Дали пък да не призовем свидетеля?
— Че какво като е свидетел… — с отпаднал глас рече комендантът. — Мигар има нещо неясно? Ако ще има въпроси, то аз мога…
— Не! — каза Заврънкулкис, като го погледна с подозрение. — Не, защо пък вие? Вие ехе къде живеете, а той е тукашен.
— Да се призове, да се призове! — викна Головодов. — Нека да донесе мляко.
— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Другарю Зъбко, призовете свидетеля по дело номер двадесет и девето.
— Еех! — възкликна комендантът и тупна сламената си шапка в земята. Работата се разваляше пред очите му. — Че ако той можеше да дойде тука, мигар щеше да седи там? Той горе, така да се каже, е като в затвор! Не може да излезе оттам! Откакто се е залостил, тъй си е останал там…
И напълно отчаян, под подозрително втренчените погледи на Тройката, предчувствувайки новите неприятности, комендантът изведнъж стана необичайно приказлив и ни заразказва китежградското предание за омагьосания горски пазач Теофил. Как си живеел той мирно и тихо в къщичката с жена си, съвсем млад бил още тогава, як като камък; как веднъж зелена мълния ударила хълма и започнали да стават страшни произшествия. Жената на Теофил тъкмо по това време прескочила до града; върнала се — и не може да се изкачи на хълма, до дома си да стигне. И Теофил хукнал презглава към нея. Две денонощия тичал, без да си поеме дъх, надолу по хълма — и не може да се добере до нея. Така и си останал там. Той — там, а жена му-тука… После естествено се успокоил, нали все някак трябва да се живее. Та и досега си живее така. Какво да прави, свикнал…
Като изслуша тази страшна история и зададе няколко заплетени въпроса, Головодов изведнъж направи важно откритие: Теофил не е могъл да бъде регистриран, не е бил подлаган на възпитателна работа и напълно е възможно да е останал кулак и народен изедник.
— Две крави има — каза Головодов. — Ей на, и теле. Коза. А данъци не плаща. — Очите му изведнъж се ококориха. — Щом има теле, значи и бик има скрит някъде при него!
— Има бик, така е — тъжно си призна комендантът. — Той сигур си пасе там, от другата страна…
— Ех, братче, какво става тука бе — зловещо рече Головодов. — Знаех си аз, усещах, че си мошеник ти и подкупи вземаш, но тая работа дори от тебе не съм я очаквал. На кулаците подлога да станеш, кулак да прикриваш, народен изедник…
Комендантът си пое дълбоко въздух и захленчи:
— В името на Светата дева Мария… и Дванайсетте първоапостоли…
— Внимание! — прошепна ми невидимият Едик. Горският пазач Теофил неочаквано вдигна глава, заслони с длан очите си от слънцето и погледна към нас. После стана, захвърли тоягата и без да бърза, заслиза по хълма, като от време на време се подхлъзваше във високата трева. Бялата окаляна коза го следваше като кученце. Теофил се приближи до нас и седна, като си подпря замислено брадата с кафявата костелива ръка, а козата приседна до него и вторачи в нас жълтите си дяволски очи.
— Хора като хора — каза Теофил. — Чудна работа…
Козата ни огледа набързо и си избра Головодов.
— Ето този е Головодов — каза тя. — Рудолф Архипович. Родил се е в деветстотин и десета в село Хохлома, родителите му взели това име от един роман за висшето общество, по образование е ученик от седми клас, срамува се от произхода на родителите си, изучавал е много чужди езици, но не знае нито един…
