—
— … професия в истинския смисъл на думата няма. В момента е ръководител-общественик. Ходил е в чужбина: в Италия, във Франция, и в двете Германии, в Унгария, в Англия… и така нататък, общо в четирийсет и две страни. Навсякъде се е биел в гърдите и е вземал подкупи. Характерът му се отличава с изключителната способност да оцелява и да се приспособява в обществото — черти, които се основават на факта, че е глупав по принцип и неизменно се стреми да бъде по-ортодоксален от ортодоксите.
— Така — каза Теофил. — Можете ли да добавите нещо, Рудолф Архипович?
— Съвсем не! — весело рече Головодов. — Само дето това… орто… доро… ортоксален… не ми е много ясно!
— Да бъдеш по-ортодоксален от ортодоксите означава примерно следното — каза козата. — Ако началството е недоволно от някой учен, вие се обявявате изобщо за враг на науката. Ако началството е недоволно от някой чужденец, вие сте готов да обявите война на всички, които са зад граничната бразда. Сега ясно ли е?
— Тъй вярно — каза Головодов. — Иначе няма как. Образованието ни е досадно малко и току виж не си попаднал в целта.
— Крал ли е? — небрежно попита Теофил.
— Не — рече козата. — Прибирал е само онова, което е падало от колата.
— Убивал ли е?
— Какво приказвате! — засмя се козата. — Лично — никога.
— Разкажете ни нещо — обърна се Теофил към Головодов.
— Грешки сме имали — бързо рече Головодов. — Че нали хората не са ангели. Всеки може да сгреши. Конят има четири крака и пак се препъва, та камо ли човек. Който не греши, той не яде… тоест не работи… ъъъ…
— Ясно, разбрах — каза Теофил. — А смятате ли занапред да грешите?
— Ни-ко-га! — твърдо каза Головодов.
— Благодаря ви — рече Теофил. Той погледна към Заврънкулкис.
— А този приятен на вид мъж?
— Това е Заврънкулкис — каза козата. — Никога никой не се е обръщал към него по име и презиме. Родил се е през деветстотин и шестнайста в Таганрог, има висше юридическо образование, чете на английски с речник. По професия е лектор. Има степен кандидат на историческите науки. В чужбина не е бил и не се натиска да ходи. Отличителните черти на характера му са предпазливостта и услужливостта, които понякога са свързани с риска да си навлече гнева на началството, но винаги му гарантират, че по-късно началството ще бъде благодарно…
— Нещата не стоят точно така — меко възрази Заврънкулкис. — До известна степен представяте фактите в погрешна светлина. Предпазливостта и услужливостта са черти на моя характер, които не зависят от началниците ми. Аз съм си такъв по природа, така е записано в хромозомите ми. Що се отнася до началниците, задължението ми е такова — да посочвам на вишестоящите юридическите рамки на тяхната компетенция.
— А ако те излизат извън тези рамки? — попита Теофил.
— Знаете ли — рече Заврънкулкис. — Личи си, че не сте юрист. Няма нищо по-гъвкаво и отстъпчиво от юридическите рамки. Човек може да се разпорежда с тях, но не бива да ги прекрачва.
— А как сте с лъжесвидетелствуването? — попита Теофил.
— Боя се, че този термин е малко остарял — отвърна Заврънкулкис. — Ние не го ползуваме.
— Как е, давал ли е лъжливи показания? — попита Теофил козата.
— Никога — рече тя. — Винаги свято е вярвал в това, за което е свидетелстувал.
— Наистина, що е лъжа? — каза Заврънкулкис. — Лъжата е отричане или изопачаване на факт. Но що е факт? Може ли изобщо в условията на нашата невероятно усложнена действителност да се говори за факт? Фактът е явление или деяние, засвидетелствувано от очевидци. Обаче очевидците могат да бъдат пристрастни, да търсят изгода или просто да са невежи, фактът е деяние или явление, засвидетелствувано в документи. Но документите могат да бъдат подправени или изфабрикувани. Накрая, фактът е деяние или явление, фиксирано лично от мен. Обаче моите чувства могат да бъдат притъпени или дори заблудени от допълнителни, странични обстоятелства. Следователно се оказва, че фактът като такъв е нещо твърде ефимерно, извратливо, недостоверно и възниква естествената потребност изобщо да се откажем от това понятие, но в такъв случай лъжата и истината автоматично стават изначални, основни понятия, които не могат да се определят чрез каквито и да било по-общи категории… Съществуват Голямата истина и нейният антипод — Голямата лъжа. Голямата истина е толкова велика и нейната правдивост е толкова очевидна за всеки нормален човек, какъвто съм и аз, че да се опровергава тя или да се изопачава, тоест да се лъже, става абсолютно безсмислено. Ето затова никога не лъжа и, разбира се, никога не лъжесвидетелствувам.
— Тънка работа — каза Теофил. — Много тънко изпипана. Естествено след Заврънкулкис ще остане неговата философия на факта, нали?
— Не — рече козата усмихната. — Тоест философията ще остане, но Заврънкулкис няма нищо общо с това. Не той е измислил тази философия. Той изобщо нищо не е измислял освен дисертацията си, така че от него ще остане само тази дисертация — като образец на трудовете от подобен род.
Теофил се замисли.
— Правилно ли съм разбрал — каза Заврънкулкис, обръщайки се към Теофил, — че всичко вече свърши и можем да продължим своите занимания?
— Още не — отвърна Теофил, отърсвайки се от мислите си. — Бих искал да задам още няколко въпроса ей на този гражданин…
— Какво?! — извика смаяният Заврънкулкис. — На Лавър Федотович?
— Обществеността… — продума Лавър Федотович, загледал се нанякъде с бинокъла.
— Ще задавате въпроси на Лавър Федотович? — роптаеше потресеният Заврънкулкис.
— Да — потвърди козата. — Вуняков, Лавър Федотович, роден през…
— Край — прошепна Едик. — Енергията не стигна. Този Лавър е като бъчва без дъно…
— Ама какво става тук! — взе да вие от отчаяние Заврънкулкис. — Другари! Не виждате ли, че пак преминахме всякакви граници? Докъде я докарахме…
— Правилно — каза Головодов. — Не е за нас тая работа. Нека милицията да се оправя.
— Гррмм — каза Лавър Федотович. — Други предложения има ли? Някакви въпроси към докладчика? Изразявайки общото мнение, предлагам дело номер двадесет и девето да се рационализира като необяснено явление, представляващо интерес за Министерството на хранително-вкусовата промишленост и Министерството на финансите. С оглед на първичното утилизиране предлагам дело номер двадесет и девето, именуващо се „Омайник“, да се предаде в прокуратурата на Гмежскорпионския район.
Погледнах към билото на хълма. Опрян тежко на тоягата, горският пазач Теофил стоеше на своята веранда и, заслонил с длан очи, оглеждаше околността. Козата се шляеше из зеленчуковата градина. Махнах им за сбогом с баретата. Злочестата въздишка на невидимия Едик прозвуча над ухото ми едновременно със злокобния удар на Големия кръгъл печат.
Епилог
На другата сутрин още със събуждането си почувствувах колко отвратително и безнадеждно е всичко. Едик, само по шорти, седеше на масата, подпрял с ръце разчорлената си глава, а на един вестник пред него проблясваха детайлите на разглобения до последното винтче реморализатор. Веднага си личеше, че и на него всичко му изглежда гадно и безутешно.
Като отметнах одеялото, свалих краката си на пода, измъкнах от джоба на якето цигарите и запалих. При други обстоятелства тази нездравословна постъпка щеше да предизвика незабавната и еднозначна реакция на Едик, който не търпеше никаква разпуснатост и замърсен въздух. При други обстоятелства и аз самият не бих се решил да пуша на гладно пред Едик. Но днес ни беше все едно. Бяхме разгромени, бяхме увиснали над пропастта.
