се събрали тук, ще си позволя да ви съобщя една приятна новина. Отговаряйки на многобройните желания на гостите, администрацията на хотела взе решение да устрои днес празничен бал „Посрещане на Пролетта“. Обедът няма да има край! Танци, господа, вино, карти, весела беседа!
Симоне с трясък удари костеливите си длани. Госпожа Мозес също заръкопляска… Всички се оживиха и дори неотстъпчивият господин Мозес, който глътна огромна глътка от чашата си, промърмори: „Е, карти — това все пак се изтрайва…“ А детето чукаше с вилица по масата и ми показваше езика си. Такова едно розово езиче, съвсем приятно на вид. В самия разгар на този шум и оживление Хинкус изведнъж се премести към мен и ми зашепна в ухото:
— Слушайте, инспекторе, вие, казват, сте полицай… Какво да правя? Бръкнах току-що в пътния сандък… за лекарство. Предписано ми е да пия преди обеда някакъв сироп… А там си държа… е, дрешчица някаква топличка, кожена жилетка, чорапите ми са там… А ето че нищо не беше останало. Парцали някакви чужди, скъсано бельо… и книжки…
Внимателно поставих лъжицата на масата и го погледнах. Очите му бяха станали кръгли, десният клепач потрепваше, в очите му беше изписан страх. Големият гангстер. Маниак и садист.
— Е добре — казах аз през зъби. — А какво искате от мен?
Той изведнъж посърна и сгуши глава между раменете си.
— А, не… нищо… Аз само не разбирам това шега ли е или какво… Ако е кражба, то нали вие сте полицаи… А може би, разбира се, и шега да е, какво мислите?
— Да, Хинкус — казах аз, отместих погледа си от него и отново се заех със супата си. — Тук всички се шегуват. Смятайте, че е шега, Хинкус.
Глава 6
За мое немалко учудване, идеята с вечеринката се оказа сполучлива. Похапнахме набързо и никой не напусна столовата, освен Хинкус, който измънка някакви извинения и се помъкна към покрива да промива белите си дробове с планински кислород. Аз го изпратих с поглед, изпитвайки нещо като угризения на съвестта. Бегло си помислих, че за ходатай по делата, дори по делата на непълнолетни, Хинкус има прекалено беден речник. Отпъдих тази мисъл и старателно се закикотих заедно със Симоне над някаква негова поредна тъпа шега, която не бях чул. Изгълтах на екс половин чаша бренди и си налях още. В главата ми зашумя.
Между впрочем веселието започна. Кайса още не беше успяла да прибере мръсните съдове, а господин Мозес и дю Барнстокр, правейки си един на друг поканващи жестове, се отправиха към масата за игра на карти, покрита със зелено сукно, която се беше появила изведнъж в ъгъла на столовата. Стопанинът включи музиката с оглушителна сила. Олаф и Симоне едновременно се устремиха към госпожа Мозес и тъй като тя не намери сили да избере кавалер, започнаха да танцуват тримата. Чедото отново ми показа езика си. Правилно! Аз се измъкнах иззад масата и като се стараех да стъпвам по възможност твърдо, помъкнах към тази разбойница… към този разбойник бутилка и чаша.
— Танц, мадмоазел? — казах аз и се пльоснах на стола редом с чедото.
— Аз не танцувам, госпожо — лениво отговори чедото. — Престанете да дрънкате и ми дайте цигара.
Дадох му цигара, пийнах още бренди и започнах да обяснявам на това същество, че неговото поведение — по-ве-де-ни-е! — е аморално, че така не трябва. Че когато и да е аз ще го натупам, само да остана свободен. Или, добавих аз, след като помислих малко, ще го арестувам за носене на неподобаващи дрехи на места за обществено ползуване. За окачване на лозунги, казах аз. Не е хубаво. По вратите. Шокира и възмущава. Възмущава.
Чедото ми отвръщаше нещо, и то доста остроумно ту с пресипнал момчешки бас, ту с нежен девически алт. Главата ми се въртеше и скоро взе да ми се струва, че разговарям едновременно с двама събеседници. Някъде тук се намираше покварено, тръгнало по лош път момче, което през цялото време посръбваше от моето бренди и за което аз носех отговорност като работник в полицията и старши по чин. И пак някъде тук имаше една очарователна, пикантна девойка, която, слава богу, никак не приличаше на моята старица и към която аз, струва ми се, започнах да изпитвам чувства, повече нежни, отколкото бащински. Отблъсквайки през цялото време момчето, което се намесваше в разговора, аз изложих на девойката моите възгледи за брака, като доброволен съюз на две сърца, поели върху себе си определени морални задължения. И никакви велосипеди-мотоциклети, добавих аз строго. Да се уговорим за това още сега. Моята старица не понася такива неща. Ние се уговорихме, аз се облегнах на стола и огледах залата.
Всичко вървеше чудесно. Законите и моралните норми не се нарушаваха. Никой не окачваше лозунги, не пишеше бележки, не крадеше часовници. Музиката гърмеше. Дю Барнстокр, Мозес и собственикът играеха на карти без ограничение на залога. Госпожа Мозес буйно танцуваше със Симоне нещо съвършено съвременно. Кайса прибираше съдовете. Чинии, вилици и Олафи се въртяха около нея. Всички съдове на масата се намираха в движение — аз едва успях да хвана бягащата бутилка и залях панталоните си.
Това беше грешка. Девойката се обиди и изчезна някъде, а момчето остана и взе да нагрубява. Но неочаквано към мен приближи госпожа Мозес, покани ме на танц и аз с удоволствие се съгласих. Само след минута у мен се появи твърдата увереност, че съм дръвник, че трябва да свържа съдбата си с госпожа Мозес и само с нея. С моята Олга. Тя имаше божествено бели ръчички ни най-малко не бяха напукани, а съвсем гладички, и тя охотно разрешаваше да ги целувам, и тя имаше още прекрасни, добре различими очи, нескрит от никаква оптика, и от нея очарователно благоухаеше, и тя нямаше роднина-брат, груб, отракан юноша, който не ти дава дума да кажеш. Наистина наоколо през цялото време, кой знае защо, се появяваше Симоне, умърлушеният палавник, но с това напълно можех да се примиря, доколкото той не й беше роднина. После някак внезапно изтрезнях и открих, че се намирам с госпожа Мозес зад пердето на прозореца. Аз я държах за талията, а тя, склонила глава на рамото ми, говореше: — Гледай, какъв очарователен изглед!…
Това неочаквано преминаване на „ти“ ме смути и започнах тъпо да наблюдавам изгледа, размисляйки как по-деликатно да сваля ръката си от талията й, докато не са ни заварили така. Впрочем, изгледът съвсем не беше лишен от очарование. Луната навярно вече се беше издигнала високо, цялата долина изглеждаше синкава в нейната светлина, а близките планини сякаш висяха в неподвижния въздух. И тогава забелязах унилата сянка на нещастния Хинкус, сгърбил се на покрива, и измърморих:
— Нещастният Хинкус…
Госпожа Мозес леко се отстрани от мен и учудено ме погледна от долу нагоре.
— Нещастният? — попита тя. — Защо нещастният?
— Той е тежко болен — обясних аз. — Болен е от туберкулоза и много се страхува.
— Да, — подхвана тя. — Забелязахте ли още нещо? Той през цялото време се страхува. Един такъв подозрителен и много неприятен господин. И съвсем не е от нашия кръг…
Поклатих горестно глава и въздъхнах:
— Ето, че и вие натам клоните… — казах аз. — Нищо подозрително няма в него. Просто нещастен, самотен човечец. Жалък такъв. Вие да бяхте видели как от време на време позеленява и се покрива с пот.
Тогава завесата се раздвижи с трясък и пред нас изникна чедото. Без да ме гледа, то непохватно удари ток о ток, поклони се и прегракнало произнесе:
— Пермете ву…
— Битте, моето момче — очарователно усмихвайки се, се отзова госпожа Мозес, подари ми поредната очарователна усмивка и подхваната от чедото, се плъзна по паркета.
Въздъхнах и изтрих челото си с носна кърпа. Масата вече беше прибрана. Тройката картоиграчи в ъгъла продължаваха да чукат картите. В билярдната Симоне удряше топките, Олаф и Кайса се бяха изпарили. Музиката гърмеше с пълна сила, госпожа Мозес и Брюн демонстрираха необикновено майсторство. Внимателно ги заобиколих и се отправих към билярдната.
Симоне ме поздрави, като размаха щеката, и без да губи нито секунда от драгоценното време, ми предложи пет топки аванс. Снех сакото си, запретнах ръкави и играта започна. Загубих огромно количество партии и бях наказан за това с огромно количество анекдоти. Стана ми съвсем леко на душата. Смеех се на анекдотите, които почти не разбирах, тъй като в тях се разправяше за някакви пръжки, преживящи наляво
