дреболийка със седефена дръжка — по-точно казано, не можеше да мине за оръжие… Безсмислица, всичко това е безсмислица. Гангстерите не се обременяват с такава глупост. Но дори и дотам да се стигне, гангстерите не крадат часовници, дори такива тежки и масивни. Истинските гангстери, с име и репутация.
Така, така, така… Хайде сега бързичко да обобщим. Никакви доказателства, че Хинкус е опасен гангстер, маниак и садист, и колкото щеш доказателства, че на някого много се иска да го представи за гангстер. Наистина фалшивият багаж…
Аз отново се ослушах. В столовата прозвънваха съдовете — Кайса вече нареждаше масата. Някой мина покрай вратата. Гласът на Симоне звучно се осведоми: „А къде е инспекторът? Къде е той, нашият храбрец?“ Пронизително изпищя Кайса, вледеняващ кикот разтресе етажа. Време беше да се измъквам. Бързо изпразних пълнителя, пъхнах патроните в джоба си, а пистолета и часовника върнах на дъното на сандъка. Едва успях да изскоча и да превъртя ключа, когато в другия край на коридора се появи дю Барнстокр.
— Скъпи инспекторе! — провъзгласи той. — Победа, слава, богатство! Такава е обикновената участ на дю Барнстокрови.
Тръгнах срещу него и ние се приближихме един към друг до вратата на неговата стая.
— Олаф ли обрахте? — казах аз.
— Представете си, да! — каза той, като се усмихваше щастливо. — Нашият мил Олаф е прекалено методичен. Играе като машина, никаква фантазия. Дори е скучно… Впрочем, мили инспекторе, знаете ли каква нова шега е устроил нашият скъп покойник? Да влезем за минутка при мен…
Той ме вмъкна в стаята си, бутна ме в креслото и ми предложи цигара.
— Къде ли пък е? — измърмори той, като се потупваше по джоба. — Аха! Бъдете така добър да погледнете какво получих днес — Той ми подаде смачкано късче хартия.
Беше пак бележка. С разкривени печатни букви, с правописни грешки там беше написано: „Ние ви намерихме. Аз Ви държа на мушка. Не се опитвайте да бягате и не правете глупости. Ще стрелям без предупреждение. Ф.“ Стиснах цигарата в зъбите си и препрочетох това послание два пъти, три пъти…
— Прелестно, нали? — каза дю Барнстокр, който се докарваше пред огледалото.
— Как попадна у вас?
— Подхвърлиха я в стаята на Олаф, докато ние играехме. Олаф беше отишъл в бюфета за спирт, а аз пушех цигара. Някой почука на вратата, казах: „Да, да, влезте“ — но никой не влезе. Аз се учудих и изведнъж видях, че под вратата лежи тази бележка. Явно, бяха я пъхнали под вратата.
— Вие, разбира се, погледнахте в коридора и, разбира се, никого не видяхте — казах аз.
— Остави се, трябваше доста дълго да се измъквам от креслото — каза дю Барнстокр. — Да вървим ли? Откровено казано, доста изгладнях.
Сложих бележката в джоба си и се отправихме към столовата, като по пътя взехме със себе си и чедото.
Струва ми се, всички бяха налице. Госпожа Мозес обслужваше господин Мозес, Симоне и Олаф тъпчеха на едно място около масата със закуски, собственикът разливаше настойката. Дю Барнстокр и чедото се отправиха към своите места, а аз се присъединих към мъжете. Симоне разказваше на Олаф със зловещ глас за въздействието на еделвайсовата настойка върху човешките вътрешности. Олаф добродушно се покашляше и похапваше хайвер. По това време влезе Кайса и започна да трополи, обръщайки се към хотелиера:
— Те не желаят да дойдат, те казаха, щом не са се събрали всички, и те няма да дойдат. А когато се съберат всички, тогава и те ще дойдат. Те така и казаха… И две празни бутилки…
— Тогава иди и кажи, че всички са се събрали — заповяда собственикът.
— Те не ми вярват, аз така и казах, че всички са се събрали, а те ми…
— За кого става дума? — отривисто попита господин Мозес.
— Става дума за господин Хинкус — отговори собственикът. — Той все още се намира на покрива, а аз…
— Откъде-накъде на покрива! — с пресипнал бас каза чедото. — Ето го Хинкус! — И то показа с вилицата си Олаф.
— Дете мое, вие се заблуждавате — меко произнесе тези думи дю Барнстокр, а Олаф добродушно се ухили и пробоботи:
— Олаф Андварафорс, детко. Може просто Олаф.
— А защо тогава той?… — Вилицата се насочи към мене.
— За какъв дявол да чакаме, Сневър?! — каза Мозес. — Не иска да идва — нека стърчи на студа.
— Уважаеми господин Мозес — каза стопанинът с достойнство. — Именно сега е твърде желателно всички да бъдем налице. Имам да съобщя на моите уважаеми гости особено приятна новина… Кайса, бързо!
— Ами те не идват…
Аз поставих чинията със закуската на масичката.
— Почакайте — казах. — Ей сега ще го доведа.
Излизайки от стаята, чух как Симоне каза: „Правилно! Нека полицията се заеме със своята работа“ — и после се заля с гробищен кикот, който ме съпровождаше чак до таванската стълба.
Изкачих се по стълбата, бутнах грубата дървена врата и се озовах в кръгло, добре остъклено павилионче с тесни скамейки за почивка по дължината на стените. Тук беше хладно, миришеше странно на сняг и прах, като планина се възвишаваха натрупаните шезлонги.
Шперплатовата врата, която водеше към покрива, беше открехната.
Плоският покрив беше покрит с дебел слой сняг, около павилиончето снегът беше отъпкан, а по-нататък, към наклонената антена, водеше пътечка и в края на тази пътечка неподвижно седеше в шезлонга увитият Хинкус. С лявата си ръка придържаше на коленете си бутилката, а дясната криеше в пазвата си, сигурно я топлеше. Лицето му почти не се виждаше, то беше закрито от яката на шубата и козирката на кожената шапка, само неспокойните му очи проблясваха оттам, сякаш тарантул гледаше от дупката си.
— Да вървим, Хинкус — казах аз. — Всички се събраха. Вас чакат.
— Всички ли? — с пресипнал глас попита той.
Аз кимнах и се огледах. Слънцето се беше скрило зад хребета, снегът в долината изглеждаше лилав, в тъмнеещото небе се издигаше бледата луна. С крайчеца на очите си забелязах, че Хинкус внимателно ме наблюдава.
— А какво ще ме чакат? — попита той. — Да бяха започнали…
— Собственикът иска да ни направи някакъв сюрприз.
— Сюрприз… — каза Хинкус и с поокашля. — Болен съм от туберкулоза — съобщи той изведнъж. — Докторите казват, че ми трябва през цялото време чист въздух… и месо от черна кокошка…
Стана ми жал за него.
— Дявол да го вземе — казах аз искрено. — Съчувствувам ви. Но все пак трябва да се обядва…
— Трябва, разбира се — съгласи се той и стана. — Ще похапна и пак ще се върна тук. — Той постави бутилката в снега. — Как мислите, лъжат ли докторите или не? По отношение на чистия въздух…
— Хайде, хайде, Хинкус — казах аз. — Туберкулозата сега се лекува. Това не ви е деветнайсетият век.
— Да, навярно — вяло се съгласи той. Ние свърнахме в коридора. В столовата прозвънваха съдовете, боботеха гласове. — Вие вървете, аз ще си съблека шубата — каза той, като се спря пред своята врата.
Кимнах и отидох в столовата.
— А къде е арестуваният? — гръмогласно попита Симоне.
— Всичко е наред — казах аз. — Сега ще дойде.
Дю Барнстокр започна да разказва за магията на числата. Госпожа Мозес ахкаше. Симоне отривисто се кикотеше. „Оставете, Бардл, Дюбр… — боботеше Мозес. — Всичко това са средновековни глупости.“ Аз си налях голяма порция супа и тогава се появи Хинкус. Устните му трепереха и пак беше някак си зеленикав. Посрещна го взрив от приветствия, а той припряно огледа масата и някак неуверено се отправи към своето място между мене и Олаф. В това време стопанинът почука с нож по чинията.
— Господа! — тържествено провъзгласи той. — Моля за минутка внимание! Сега, когато ние всички сме
