— По дяволите! Той мене не ме и забеляза. Нали там беше Кайса…
Тогава ми дойде на ум, че е време най-сетне да изясня момък ли е или девойка и хвърлих мрежата.
— Значи, вие бяхте в бюфетната? — попитах аз хитро.
— Да. А какво? Полицията не разрешава ли?
— Полицията иска да знае какво сте привили там.
— И научният свят също — добави Симоне. Струва ми се, същата мисъл дойде и в неговата глава.
— Полицията разрешава ли да се пие кафе? — осведоми се чедото.
— Да — отговорих аз. — А какво още правихте там? Ето сега… Не може да каже: „Огладняло бях.“
— Ами нищо — хладнокръвно каза чедото. — Кафе и пирожки с крем. Ето и всички мои занимания в бюфетната.
— Вредно е да се яде сладко преди обяда — с упрек каза Симоне. Той явно беше разочарован. Аз също.
— Е добре — измърморих. — Ще отида да се обръсна.
— Може би имате още въпроси? — попита чедото след нас.
— А, не, бог да ви пази — казах аз.
Хлопна се врата: чедото се беше прибрало в стаята си.
— Ще отида и аз да позакуся — каза Симоне, като се поспря на стълбищната площадка. — Да вървим, инспекторе, до обяда има повече от час…
Отказах и се разделихме. Симоне затропа с обущата по стъпалата, а аз се отправих към своята стая. В момента, когато минавах край стаята-музей, оттам се чу трясък, нещо с грохот се събори, строши се нещо стъклено и се разнесе недоволно мърморене. Надникнах в стаята и намерих там господин Мозес. Господин Мозес, високо вдигнал с едната си ръка края на килима, а в другата стиснал своята неизменна чаша, гледаше с отвращение обърнатото нощно шкафче и парчетата на разбитата ваза.
— Проклет вертеп! — изхриптя той, като ме видя. — Мръсна бърлога!
— Какво правите тук? — попитах аз.
Господин Мозес веднага се развълнува.
— Какво правя тук? — изрева той и с всичка сила дръпна килима към себе си. При това едва не загуби равновесие и събори креслото. — Аз търся мерзавеца, който се мота по коридора и наднича през прозорците на жена ми! За какъв дявол съм длъжен да се занимавам с всичко това аз, когато в къщата се мъдри полицай?
Той отхвърли килима и се обърна към мен. Аз дори се отдръпнах.
— Може би трябва да обявя награда? — продължаваше той, като се навиваше все повече и повече. — Моля, обявявам я. Колко ви е нужно, инспекторе? Петстотин? Хиляда? Моля: хиляда и петстотин крони на този, който намери изчезналия ми златен часовник! Две хиляди крони!
— Изчезнал ви е часовникът? — попитах аз намръщено. Шегите свършиха. Златен часовник — това не са плъстените пантофи и заетият душ.
— Да!
— Кога го видяхте за последен път?
— Днес рано сутринта. Оставил го бях на масата.
Аз размислях.
— Съветвам ви — казах накрая — да напишете формално заявление. Тогава ще извикам полицията.
Мозес се втренчи в мен и някое време ние мълчахме. После сръбна от чашата и каза:
— За кой дявол ви е заявлението и полицията? Аз съвсем не искам с моето име да си чешат езиците смрадливите вестникари. Защо не можете да се заемете с това сам? Аз обявих наградата. Искате капаро?
— Неудобно ми е да се намесвам в тази работа — възразих аз. — Аз не съм частен детектив, а държавен служител.
— Добре — каза той изведнъж. — Ще помисля… — Замълча. — Може би ще се намери. Иска ми се да вярвам, че това е поредната глупава шега. Но ако часовникът не се намери до утре сутринта ще напиша заявлението.
Съгласихме се с това решение. Мозес отиде в своята стая, аз — в моята.
Не зная какво ново намери Мозес в стаята си. При мен беше пълно с изненади. Първо, на вратата накриво висеше лозунг „Когато чуя думата култура, аз викам своята полиция“. Разбира се, скъсах лозунга, но това беше само началото. Масата в моята стая беше залята с вече засъхнала гума арабика — поливали бяха направо от бутилката, бутилката се търкаляше наблизо — и в центъра на тази засъхнала локва се открояваше лист хартия. Бележка. Съвършено глупашка бележка. С разкривени печатни букви беше написано: „На господин инспектора Глебски известяваме, че в хотела се намира понастоящем под името Хинкус опасен гангстер, маниак и садист, известен в престъпните кръгове с прякора Филий. Той е въоръжен и заплашва със смърт един от клиентите на хотела. Настойчиво молим господин инспектора да вземе някакви мерки.“
Бях до такава степен побеснял и слисан, че прочетох два пъти бележката, за да разбера съдържанието й. След това запалих цигара и огледах стаята. Следи, разбира се, не забелязах никакви. Оправих смачкания лозунг и го сравних с бележката. Буквите на лозунга бяха също печатни, също разкривени, но бяха написани с молив. Впрочем, за лозунга всичко беше ясно — това е, разбира се, работа на чедото. Просто шега. Един от тези глупашки лозунги, които френските студенти пишат по стените на Сорбоната. С бележката работата стоеше значително по-зле. Мистификаторът би могъл да подпъхне бележката под вратата, да я пъхне в дупката на ключалката, просто да я сложи на масата и да я натисне например с пепелницата. Трябва да бъдеш кретен или истински дивак, та заради глупашката шега да похабиш такава хубава маса. Тук е пълно с кретени, така е… но не чак до такава степен! Още веднъж прочетох бележката, поех дъх с все сила издълбоко и се приближих до прозореца. Ето ти тебе отпуск, помислих си аз. Ето ти тебе и дългоочакваната свобода…
Слънцето вече беше слязло съвсем ниско, сянката се протягаше най-малко на стотина метра. На покрива, отметнал глава и засмукал бутилката, както и по-рано стърчеше опасният гангстер, маниак и садист Хинкус. Беше сам.
Глава 5
Спрях се пред стаята на Хинкус и внимателно се огледах. Коридорът както винаги беше пуст. От билярдната се чуваше трясъкът на топките — там беше Симоне. Дю Барнстокр и Олаф бяха в стаята на Олаф. Чедото се возеше на мотоциклет. Мозесите се бяха прибрали. Хинкус седеше на покрива. Пет минути преди това той се беше спуснал в бюфетната, беше си взел още една бутилка, беше си отишъл в стаята, навлякъл си беше шубата и сега беше с намерение вероятно да диша чист въздух най-малко до обеда. А аз стоях пред неговата стая, пробвах в ключалката ключовете от връзката, която бях задигнал от кантонерката на собственика, и се готвех да извърша служебно престъпление.
Петият или шестият ключ меко изщрака и аз се шмугнах в стаята. Направих това така, както обикновено го правят героите на шпионските филми — други способи не знаех. Слънцето вече почти беше залязло зад хребета, но в стаята беше достатъчно светло. Стаята имаше необитаем вид, леглото непобутнато, пепелницата празна и чиста, а двата пътни сандъка стояха точно посред стаята.
Съдържанието на първия, по-тежкия сандък веднага ме накара да застана нащрек. Типичен фалшив багаж: някакви парцали, скъсани чаршафи и калъфки за възглавници и пакет книги, подбрани по най-нелеп начин. Истинският багаж беше в другия сандък. Тук имаше три смени бельо, пижама, несесер, комплект писалки, пачка пари — солидна пачка, по-дебела от моята — и две дузини носни кърпи. Имаше още и малка сребърна манерка — празна, калъф с черни очила и бутилка с чуждестранен етикет — пълна. А на самото дъно на куфара, под бельото, намерих масивен златен часовник и малък дамски броунинг.
Седнах на пода и се ослушах. Засега наоколо беше тихо, но ми оставаше крайно малко време за размишление. Разгледах часовника. На капака беше гравиран някакъв сложен монограм, златото беше чисто, висококаратно, с червеникав отблясък, циферблатът — украсен със знаците на зодиака. Това беше несъмнено изчезналият часовник на господин Мозес. След това разгледах пистолета. Никелирана
