Имаше нещо жалко в него и аз омекнах.
— Да, разбира се — казах. — Извинете.
Той обърна третата чашка и изведнъж рече:
— Слушайте, а вие не искате ли да се попечете на покрива?
— А, не, благодаря — отговорих аз. — Страх ме е да не изгоря. Кожата ми е чувствителна.
Той помисли, взе бутилката и завинти капачката и.
— Въздухът там е хубав — каза той. — И изгледът е прекрасен. Цялата долина като на длан… Планини…
— Елате да поиграем билярд — предложих аз. — Вие играете ли?
Той за пръв път ме погледна право в лицето с мъничките си болни очи.
— Не — каза. — По-добре да подишам въздух.
След това отново отвинти капачката и си наля четвърта чаша. Доядох ростбифа, изпих кафето и се наканих да се прибирам. Хинкус тъпо разглеждаше своята чаша бренди.
— Гледайте да не паднете от покрива — казах му аз. Той се усмихна криво и нищо не отговори. Отново се качих на втория етаж. Шум от билярдни топки не се чу ваше и аз почуках на вратата на Симоне. Никой не отговори. Зад вратата на съседната стая се чуваха неразбрани звукове и аз почуках там. Симоне и там го нямаше. Дю Барнстокр и Олаф седяха около масата и играеха карти. Те бяха много увлечени.
Извиних се и затворих вратата. Добре, ще поиграя сам. Отправих се към билярдната и по пътя изпитах малък шок. По таванската стълба, придържайки с два пръста полата на разкошната си дълга рокля, се спускаше госпожа Мозес. Като ме видя, тя се усмихна безкрайно очарователно.
— Вие също ли се печете? — изтърсих аз объркано.
— Да се пека? Аз? Що за странна мисъл? — Тя пресече площадката и се приближи към мен. — Какви странни предположения изказвате, инспекторе!
— Не ме наричайте, моля ви, инспекторе — помолих аз. — На мен до такава степен ми е омръзнало да слушам това на работа…
— Аз о-бо-жавам полицията — произнесе госпожа Мозес, засенчвайки прекрасните си очи. — Тези герои, тези смелчаци… Вие нали сте смелчак, не е ли истина?
Някак от само себе си се получи, че й предложих ръката си и я поведох към билярдната. Ръката й беше бяла, твърда и удивително студена.
— Госпожо — казах аз. — Ами вие съвсем сте измръзнали…
— Ни най-малко, инспекторе — отговори тя и изведнъж се сепна: — Извинете, но как да ви наричам?
— Може би Петер? — предложих аз.
— Това би било прекрасно. Аз имам приятел Петер, барон фон Готескнехт. Вие познавате ли се?… Обаче тогава ще се наложи вие да ми казвате Олга. А ако чуе Мозес?
Ние минавахме през столовата и се озовахме в билярдната. Симоне беше в билярдната. Неизвестно защо той лежеше на пода в недълбоката, но широка ниша. Лицето му беше червено, косите — разрошени.
— Симон! — възкликна госпожа Мозес и сложи длан на бузата му. — Какво ви е?
В отговор Симоне изкряка и като се опираше с ръце и крака в нишата, запълзя към тавана.
— Боже мой, ще се убиете! — закрещя госпожа Мозес.
— Наистина, Симоне — казах аз с досада. — Ще си счупите врата.
Обаче палавникът и не мислеше да се убива и да си чупи врата. Той се добра до тавана, повися там, като все повече се наливаше с кръв, след това меко скочи долу и ни отдаде чест. Госпожа Мозес заръкопляска.
— Вие сте просто чудо, Симон — каза тя. — Като муха!
— Е какво, инспекторе — подхвана Симоне малко задъхано. — Ще се сражаваме ли за слава на прекрасната дама? — Той взе щеката и направи нападение като фехтовчик. — Аз ви предизвиквам, инспектор Глебски!
С тези думи той се обърна към билярдната маса и без да се цели, с такъв трясък залепи осмица в ъгъла през цялата маса, че ми притъмня пред очите. Обаче нямаше накъде да се отстъпва. Аз мрачно взех щеката.
— Сражавайте се, господа, сражавайте се — каза госпожа Мозес. — Прекрасната дама остава залог за победителя. — Тя хвърли на средата на масата дантелена кърпичка. — А аз съм принудена да ви оставя. — Тя ни изпрати въздушна целувка и се отдалечи.
— Дяволски съблазнителна жена — заяви Симоне. — Можеш да полудееш. — Той закачи с щеката кърпичката, заби нос в дантелите и полузатвори очи. — Прелест… Вие, както виждам, също не можете да се похвалите с успех, инспекторе?
— Вие да бяхте още повече се мотали в краката ми — мрачно казах аз, събирайки топките в триъгълник. — Кой ви е молил да стърчите тук, в билярдната?
— А защо вие, гулия такава, сте я повели в билярдната? — резонно възрази Симоне, разбивайки пирамидата.
— Да не трябваше да я водя в бюфета — измърморих аз и заобиколих масата, избирайки по-лека топка.
— Гледайте — каза Симоне. Той стоеше до прозореца и се беше загледал някъде встрани. — Някакъв глупак седи на покрива… Пардон! Двама глупаци. Единият стои прав, аз го помислих за комин.
— Това е Хинкус — измърморих аз, нагласявайки се по-удобно за удар.
— Хинкус — оня дребничкият, дето през цялото време мрънка — каза Симоне. — Нищо и никакъв човечец. Олаф, той — да. Истински потомък на древните конунги, ще ви кажа, инспектор Глебски.
Аз най-накрая измътих удара си. И не улучих. Съвсем проста топка. Обидно. Разгледах края на щеката, попипах накрайника. Накрайникът беше в ред.
— Няма, няма какво да гледате — каза Симоне, като се приближаваше към масата. — Нямате никакви оправдания.
Той удари. После още веднъж удари. Рязко, с трясък, със звън. Аз простенах и отидох до прозореца, за да не гледам всичко това. Симоне удари още веднъж и каза:
— Пардон. Действувайте, инспекторе.
Сянката на седящия човек отметна глава и надигна бутилката. Разбрах, че това е Хинкус. Сега ще гаврътне както трябва и ще подаде бутилката на стоящия. А кой е този, собствено, който стои прав?
— Вие ще удряте ли или не? — попита Симоне. — Какво има там?
— Хинкус се натрясква — казах. — Ох, ще падне той днес от покрива…
Хинкус смукна доста, а след това зае предишната си поза. Не почерпи стоящия. Кой ли пък е той? А, навярно това е чедото… Аз се върнах към масата, избрах лесна топка и пак не улучих.
— Вие чели ли сте мемоарите на Кориолис за билярдната игра? — попита Симоне.
— Не — казах аз мрачно. — И не се каня.
— А пък аз съм ги чел — каза Симоне. Той с два удара свърши партията и накрая избухна в своя ужасяващ кикот. Аз поставих щеката напреки на масата.
— Вие останахте без партньор, Симоне — казах отмъстително. — Можете сега да се секнете в своята награда в пълна самота.
Симоне взе кърпичката и тържествено я пъхна в горния си джоб.
— Прекрасно — каза той. — Сега с какво ще се заемем? Аз се замислих.
— Ще отида да се обръсна. Наближава обед.
Ние излязохме в коридора и веднага се натъкнахме на чедото на любимия брат на господин дю Барнстокр. Чедото ни прегради пътя и като проблясваше нахално с облещените си черни окуляри, ни поиска цигара.
— Как е там Хинкус? — попитах аз, като му подавах пакета. — Здравата ли се е натряскал?
— Хинкус? Ах, този… — Чедото запуши, сви устните си на колелце и изпусна дим. — Е, за натряскване чак не се е натряскал, но се е заредил солидно и взе още една бутилка.
— А вие зареждахте ли се с него? — попита Симоне с интерес.
Чедото изпръхтя пренебрежително.
