потънало до веждите в шубата си, човече, което устрои скандал за пет крони. (Хинкус, ходатай по дела на непълнолетни, в отпуск по болест.) И не срещнах никого освен санбернара Лел, който с доброжелателно безразличие гледаше как закрепвам ските, и утрото, ясното небе, златното слънце, пухкавата бяла долина — всичко това се падна само на мен.
Когато, свършил пробега от десет мили до реката и обратно, се върнах в хотела да позакуся, животът там вече кипеше.
В бюфетната не без труд разбрах от Кайса, че в хотела само на първия етаж работи душ и побързах за чисто бельо и кърпа. Но колкото и да бързах, все пак, бях закъснял. Душът беше вече зает, зад вратата се чуваше плясък на струи и неразбрано пеене. Пред вратата чакаше Симоне, също с кърпа през рамо. Застанах зад него, а зад мен веднага се нареди дю Барнстокр. Запушихме. Симоне, като се давеше от смях и се оглеждаше, захвана да разказва анекдота за ергена, който отишъл да живее при вдовица с три дъщери. С първата дъщеря той се справил бързо, а за останалите, за щастие, нищо не узнахме, защото в хола се появи госпожа Мозес, която ни попита не е ли минавал оттук господин Мозес, нейният съпруг и повелител. Господин дю Барнстокр галантно отговори, че, уви, не е. Симоне се облизваше, впил в госпожа Мозес томителен взор, а аз се вслушах в гласа, идващ от банята и изказах предположение, че господин Мозес се намира там. Госпожа Мозес посрещна това предположение с явно недоверие. Тя се усмихна, поклати глава и ни съобщи, че в къщата на рю дьо Шанел те имат две вани — едната златна, а другата платинена, и като не намерихме какво да отговорим на това, съобщи, че ще отиде да търси Мозес на друго място. Симоне, кикотейки се, веднага й предложи да я съпроводи и ние с дю Барнстокр останахме двамата, но не задълго, защото към нас веднага се присъедини господин Хинкус, ходатаят, който тутакси започна да се дразни в този смисъл, че ето пари смъкват за два, а пък работи само един душ. Господин дю Барнстокр го успокои: измъкна от кърпата си две шекерени петленца на клечица. Хинкус тутакси млъкна и бедният, дори промени цвета на лицето си. Той взе петлетата, пъхна ги в устата си и се втренчи във великия фокусник с ужас и недоверие. Господин дю Барнстокр, доволен от произведения ефект, се впусна да ни развлича с умножение и деление наум на многоцифрени числа.
А в банята все така шумяха струите и само пеенето се прекрати, смени се с неразбрано бърборене. От горния етаж, пристъпвайки тежко, се спуснаха под ръка господин Мозес и светлорусият викинг Олаф. Господин Мозес, посръбвайки пътем, отнесе своята чаша зад завесата, а викингът, без да каже дума, застана в строя. Погледнах часовника. Чакахме вече десет минути.
Хлопна се външната врата. Покрай нас, без да се спира, прелетя нагоре с безшумни скокове чедото и остави след себе си миризма на бензин, пот и парфюм. И тогава до моето съзнание достигна мисълта, че от кухнята се чуват гласовете на хотелиера и Кайса и някакво странно съмнение ме осени за пръв път. Аз се спрях нерешително пред вратата на банята. Изведнъж Хинкус измърмори нещо неразбрано и като бутна Олаф с рамо, се устреми към хола.
— Слушайте — казах аз. — Някой да е пристигнал тази сутрин?
— Само ето тези господа — каза дю Барнстокр. — Господин Андварафорс и господин… е-е… този дребният господин, който току-що излезе…
— Ние пристигнахме снощи — възрази Олаф.
И сам знаех кога са пристигнали. За секунда във въображението ми изникна видение — скелет, който си тананика песничка под горещите струи и се мие под мишниците. Аз се разсърдих и блъснах вратата. В банята нямаше никого. Шумеше пуснатата до край гореща вода, парата се издигаше като стълб, на закачалката висеше познатата брезентова винтяга на загиналия алпинист, на дъбовата скамейка под нея бърбореше и просвирваше старичък транзистор.
— Ке диабл! — възкликна дю Барнстокр. — Господин Сневър!
Вдигна се шум. Тропайки с тежките си обувки, дотича собственикът. Изскочи, сякаш от земята, Симоне. Прескочи през перилата чедото с фас, залепен на долната му устна. От хола предпазливо надничаше Хинкус.
— Това е невероятно! — възбудено говореше дю Барнстокр. — Ние стоим тук и чакаме не по-малко от четвърт час!…
— А на мен пак някой ми се е търкалял на леглото — съобщи отгоре чедото. — И кърпата ми е мокра.
В очите на Симоне бе изписана дяволска веселба.
— Господа, господа… — повтаряше собственикът, като правеше успокоителни жестове. Той погледна в банята и най-напред спря водата. След това сне от закачалката винтягата, взе приемника и се обърна към нас. Лицето му беше тържествено. — Господа! — произнесе той с глух глас — Аз мога само да освидетелствувам фактите. Това е
Мълчаливо отстраних хотелиера, влязох в банята и заключих вратата. Когато вече бях свалил дрехите си, съобразих, че редът, собствено, не е мой, а на Симоне, но не почувствувах никакви угризения на съвестта. Той е устроил това, мислех си със злоба. Нека сега постои. Колко вода е изхабена…
Когато излязох от банята, публиката в хола продължаваше да обсъжда произшествието. Нищо ново впрочем не се казваше и аз си тръгнах. На стълбата минах край чедото, както по-рано висящо на перилата. „Лудница!“ — каза ми то предизвикателно. Замълчах и си отидох направо в стаята.
Под влияние на душа и на приятната умора злобата ми съвършено изчезна. Аз примъкнах креслото към прозореца, избрах най-дебелата и най-сериозна книга и се разположих добре, вдигайки крака върху масата. Още на първата страница задремах и се събудих вероятно след час и половина — слънцето беше се преместило доста и сянката на хотела лежеше сега под моя прозорец. Съдейки по сянката, на покрива седеше човек и аз през сън си помислих кой ли е този, сигурно умърлушеният палавник Симоне — скача там от комин на комин и подвиква. Заспах отново, после книгата падна на земята, трепнах и се събудих окончателно. Сега на покрива ясно се виждаха сенките на двама души — единият, както изглежда, седеше, другият стоеше прав. Добиват тен, помислих аз и отидох да се измия. Докато се миех, мина ми през ума, че не би било лошо да изпия чашка кафе за ободряване. Запалих цигара и излязох на коридора. Беше вече някъде към три часа.
На стълбищната площадка се срещнах с Хинкус. Той се спускаше по таванската стълба и видът му беше някак странен. Беше гол до кръста и лъскаше от пот, лицето му беше бяло до зеленикаво, очите му не мигаха, с двете си ръце стискаше към гърдите смачканите на топка дрехи. Като ме видя, той трепна и се поспря.
— Тен ли добивате? — попитах го аз от учтивост. — Гледайте да не изгорите. Видът ви не е добър.
И като проявих по този начин грижа за ближния, без да дочакам отговор, тръгнах надолу. Хинкус потропваше по стълбите след мен.
— Прииска ми се да пийна — каза той дрезгаво.
— И все пак да бяхте се облекли — посъветвах го аз. — Ами ако дойде госпожа Мозес…
— Да — каза той. — Естествено. Съвсем забравих.
Той се спря и започна набързо да намъква ризата и винтягата си, а аз отидох в бюфетната и получих от Кайса чинийка със студен ростбиф, хляб и кафе. Хинкус, вече облечен и не толкова зелен, се приближи към мен и поиска нещо по-силно…
— И Симоне ли е там? — попитах аз. Дойде ми на ум да убия времето си с билярд.
— Къде? — отривисто попита Хинкус, като внимателно поднасяше към устата си пълната чаша.
— На покрива.
Ръката на Хинкус трепна, брендито потече по пръстите му. Той бързо го изпи, вдъхна през носа си въздух и като изтри с длан устата си, каза:
— Не. Там няма никого.
Погледнах го учудено. Устните му бяха свити, той си наливаше втора чаша.
— Странно — казах. — На мен не знам защо ми се привидя, че Симоне е също там, на покрива.
— А вие се прекръстете, за да не ви се привижда — грубо отговори ходатаят по делата, изпи чашата си и си наля отново.
— Какво ви е? — попитах.
Известно време той мълчаливо гледаше пълната си чаша.
— Така — каза накрая, — неприятности. Не може ли човек да има неприятности?
