— Олаф… — повтори непознатият.
Хотелиерът излезе и аз седнах на неговото място. Чувствувах се като идиот. В същото време и доста ми олекна на сърцето: мрачната, при всичкото й изящество схема, която бях начертал, се разруши сама по себе си.
— Сам ли бяхте? — попитах отново.
— Сам… — простена непознатият. — Авария… Повикайте Олаф… Къде е Олаф Андварафорс?
— Тук е, тук е — казах аз. — Сега ще дойде.
Той затвори очи и притихна. Аз се облегнах на стола. Е добре. А къде все пак се е дянал Хинкус? И как стои работата с касата на собственика? В главата ми беше каша.
Собственикът се върна, веждите му бяха вдигнати високо, устните — стиснати. Той се наклони към ухото ми и прошепна:
— Странна работа, Петер. Олаф не се обажда. Вратата е заключена, отдолу вее студ. И резервните ми ключове са изчезнали някъде…
Мълчаливо измъкнах от джоба си връзката ключове, която бях отмъкнал от канцеларията, и му я подадох.
— Аха — каза собственикът. Взе ключовете. — Е, все едно. Знаете ли, Петер, да отидем заедно. Нещо тук не ми харесва.
— Олаф… — простена непознатият. — Къде е Олаф?
— Сега, сега — казах му аз. Чувствувах, че започна да потрепва бузата ми. Ние с хотелиера излязохме в коридора. — Ето какво, Алек — казах аз. — Извикайте тук Кайса. Нека седи около този момък и да не мърда от мястото си, докато не се върнем.
— Аха — рече собственикът, веждите му играеха. — Ето значи каква била работата… Точно такава е, виждам…
Той с тръст изтича към своята половина на етажа, а аз бавно се отправих към стълбището. Бях вече изкачил няколко стъпала, когато чух зад себе си собственикът да произнася строго:
— Ела тук, Лел. Стой тук… Да стоиш. Никого да не пускаш да влезе. И никой да не излиза.
Хотелиерът ме настигна в коридора на втория етаж и ние заедно приближихме стаята на Олаф. Аз почуках, и без да чакам отговор, взех от собственика връзката ключове.
— Кой е? — попитах аз.
Хотелиерът ми го показа. Пъхнах ключа в ключалката. Дявол да го вземе — вратата беше заключена отвътре и в ключалката имаше ключ. Докато се мъчех да го изблъскам, вратата на съседната стая се отвори и като завързваше колана на халата си, в коридора излезе дю Барнстокр, сънен, но с добродушен вид.
— Какво става, господа? — осведоми се той. — Защо не ни давате да спим?
— Хиляди извинения, господин дю Барнстокр — каза собственикът, — но тук у нас стават едни такива събития, които изискват решителни действия.
— Ах, така ли? — каза дю Барнстокр с интерес. — Надявам се, че няма да ви преча?
Разчистих пътя за своя ключ и се изправих. Изпод вратата духаше зимен студ и бях съвършено уверен, че стаята ще се окаже празна, както и стаята на Хинкус. Превъртях ключа и отворих вратата. Вълна студен въздух ме обля, но аз почти не я почувствувах. Стаята не беше празна. На пода лежеше човек. Светлината, която идеше от коридора, не беше достатъчна, за да го разпозная. Видях само огромните му подметки на прага на антрето. Влязох в антрето и запалих лампата.
На пода лежеше Олаф Андварафорс. Той беше явно и безнадеждно мъртъв.
Глава 8
Старателно затворих прозореца с всички райбери, взех куфара, внимателно прескочих тялото и излязох в коридора. Собственикът вече ме чакаше с лепило и ленти хартия. Дю Барнстокр не беше си отишъл, стоеше на същото място, облегнал рамене о стената и изглеждаше остарял с около двадесет години. Аристократическият му нос беше увиснал и жалко потреперваше.
— Какъв ужас!… — мънкаше той, като ме гледаше отчаяно. — Какъв кошмар!
Заключих вратата, запечатах я с пет ленти хартия и по два пъти се разписах на всяка от тях.
— Какъв ужас!… — мънкаше дю Барнстокр зад гърба ми. — И сега нито реванш… нито нищо…
— Идете си в стаята — казах му аз. — Заключете се и стойте там, докато не ви повикам… Алек, вземам двата ключа от тази стая. Други ключове няма ли? Добре. Имам една молба, Алек. Засега не съобщавайте нищо на този… едноръкия. Излъжете го нещо, ако започне много да се безпокои. Погледнете в гаража дали всички коли са на мястото си… А сега ето какво… Ако видите Хинкус, задръжте го, па макар и със сила. Засега толкова. Аз ще си бъда в стаята.
Собственикът кимна и без да каже нито дума, тръгна надолу.
В стаята си сложих куфара на Олаф върху изцапаната маса и го отворих. Вътре също имаше не каквото трябва. Още по-лошо, отколкото фалшивия багаж на Хинкус. Там все пак имаше парцали и книжки. А тук, в този плосък елегантен куфар, заемайки целия му обем, беше разположен някакъв прибор — черна метална кутия с грапава повърхност, някакви разноцветни копчета, стъклени прозорчета, никелирани нониуси… Нито бельо, нито пижама, нито сапуниерка… Затворих куфара, тръшнах се в креслото и запуших.
Добре. В нула часа и двайсет и четири минути на трети март тази година от мен, полицейския инспектор Глебски, в присъствието на честните граждани Алек Сневър и дю Барнстокр, бе намерен трупът на някой си Олаф Андварафорс. Трупът се намираше в стаята на упоменатия Андварафорс, която стая беше затворена отвътре, но един прозорец беше изцяло отворен. Тялото лежеше по корем, изпънато на пода. Главата на мъртвия беше зверски и по неестествен начин обърната на сто и осемдесет градуса, така че макар тялото да лежеше по корем, лицето беше обърнато към тавана. Ръцете на мъртвия бяха протегнати и почти се допираха до малък куфар, който куфар беше единственият багаж на убития. В дясната си ръка убитият стискаше огърлица от дървени мъниста, принадлежаща, както е добре известно, на честната гражданка Кайса. Чертите на лицето на убития бяха разкривени, очите му широко отворени, устата — озъбена. В близост до устата му се усещаше слаб, но добре различим мирис на някакво отровно химическо вещество, може би карболова киселина, може би формалин. В стаята отсъствуват определени и недвусмислени следи от борба. Кувертюрата на оправеното легло е смачкана, вратичките на стенния шкаф са открехнати, доста изместено е тежкото кресло, предназначено да стои до масата в такива стаи. Не успях да намеря следи по перваза и по покрития със сняг корниз. Следи по езичето на ключа… (Извадих ключа от джоба си и още веднъж внимателно го огледах)… следи по езичето на ключа при визуален оглед също не се забелязват. Предвид липсата на специалисти, инструменти и лаборатория, медицинско, дактилоскопично и всякакво друго специално изследване не е възможно (и няма да бъде). Съдейки по всичко, смъртта е последвала в резултат на това, че на Олаф Андварафорс с чудовищна сила и жестокост са извили врата.
Непонятен е странният мирис от устата, непонятно е и каква гигантска сила е трябвало да притежава убиецът, за да извие врата на този великан без дълга, шумна и оставяща много следи борба. Впрочем два минуса, както е известно, понякога дават плюс. Може да се предположи, че Олаф е бил отначало отровен, доведен до безпомощно състояние с някаква отрова, след което са го довършили по такъв злодейски начин, който, между впрочем, също изисква немалко сила…
Не, така няма да тръгне. Ех, защо не е фалшив лотариен билет или подправена счетоводна книга! С тях бързо ще се оправя…
Някой почука на вратата. Влезе хотелиерът, носейки на поднос чаша с горещо кафе и сандвичи.
— Всички коли са по местата си — обяви той, като поставяше подноса пред мене. — Ските също. Никъде не можах да намеря Хинкус. На покрива се търкалят шубата и шапката му, но тях навярно сте ги видели.
— Да, видях ги — проговорих аз, посръбвайки от кафето. — А как е едноръкият?
— Спи — каза собственикът. Той стисна устни и попипа с пръсти изсъхналото вече лепило на масата. — Н-да…
— Благодаря ви, Алек — казах аз. — Идете си сега и нека бъде тихо. Нека всички спят.
Собственикът кимна с глава.
— Няма да може. Мозес вече е станал, при него свети… Добре, ще отида. А Кайса ще затворя… макар че тя още нищо не знае.
