— Така — казах аз. — Е, да тръгваме. Ще ви заключа в стаята. Можете да вземете бутилката със себе си.
— А вие? — прегракнало попита той.
— Какво аз?
— Вие ще си отидете ли?
— Естествено — казах аз.
— Слушайте — каза той. — Слушайте, инспекторе… — Очите му се въртяха, той искаше нещо да каже. — Вие… Нека да дойда с вас? Няма да избягам и… нищо… кълна ви се.
— Вие се страхувате да останете сам в стаята си? — попитах аз.
— Да — отговори той.
— Но нали ще ви заключа — казах. — И ключа ще взема със себе си…
Той махна ръка с някакво отчаяние.
— Това няма да помогне — измърмори той.
— Хайде, хайде, Хинкус — казах аз строго. — Бъдете мъж! Какво сте се разкиснали като баба?
Нищо не отговори, само по-силно притисна бутилката с две ръце към гърдите си. Заведох го в стаята му и като обещах да го навестя още веднъж, го заключих. Наистина измъкнах ключа и го пъхнах в джоба си. Чувствувах, че Хинкус е неразработена мина и че още ще ми се наложи да се занимавам с него. Не си отидох веднага. Постоях няколко минути до вратата, сложил ухо в ключалката. Чуваше се как клокочи течността, после изскърца леглото, след това се раздадоха чести, прекъслечни звуци. Не се досетих изведнъж какво е това, но после разбрах: Хинкус плачеше.
Оставих го насаме със съвестта му и се отправих към дю Барнстокр. Старецът ми отвори веднага. Той беше страшно възбуден. Дори не ми предложи да седна. Стаята беше пълна с цигарен дим.
— Скъпи мой инспекторе! — веднага започна той. — Мой уважаеми приятелю! Аз се чувствувам дяволски неловко, но работата отиде твърде далеч. Трябва да ви призная едно мое малко прегрешение…
— Че сте убили Олаф Андварафорс? — мрачно се пошегувах аз.
Той потрепери и плесна с ръце.
— О, боже мой! Не! През живота си никого не съм докоснал с пръст! Кел иде! Не! Искам само чистосърдечно да ви призная, че заблуждавах публиката в нашия хотел… — Той притисна ръце към гърдите си, поръсвайки халата си с пепел. — Повярвайте, разберете ме правилно, бяха просто шеги! Това е от професията, аз обожавам атмосферата на тайнственост, мистификациите, въобще недоумението… Но никакъв зъл умисъл, уверявам ви! Никаква корист…
— Какви именно шеги имате предвид? — попитах сухо.
— Ами… Тези малки разигравания по повод сянката на загиналия алпинист. Ами там чехлите, които сам си откраднах и пъхнах под кревата му… Шегата с душа…
— Масата ми пак вие ли направихте на нищо? — попитах аз.
— Масата? — той смутено ме погледна, след това огледа своята собствена маса.
— Да, масата. Залята е с лепило.
— Н-не — изплашено каза той. — С лепило… масата. Не-не, не съм аз, кълна ви се! — Отново притисна ръце към гърдите си. — Вие разберете, инспекторе, че всичко, което правех, беше съвършено невинно, никому не съм причинил ни най-малкия ущърб… на мен дори ми се струваше, че всичко това ви се харесва, а нашият скъп стопанин така прекрасно ми помагаше…
— Хотелиерът беше в заговор с вас?
— Не, какво говорите! — Той замаха с ръце. — Имам предвид, че той… че на него, общо взето, му се харесваше…
— Разбрано — казах аз. — А следите в коридора?
Лицето на дю Барнстокр стана сериозно.
— Не, не — каза той. — Не съм аз. Но зная за какво говорите. Видях ги веднъж. Това беше още преди вие да дойдете. Мокри следи от боси крака, които се спущаха по стълбищната площадка и водеха, колкото и да е глупаво, към стаята-музей.
— Добре — казах аз. — Да оставим това. Още един въпрос. Бележката, която уж са ви подхвърлили, също е ваша играчка, както разбирам?
— Не е моя — каза дю Барнстокр с достойнство. — Предавайки ви тази бележка, аз говорех чистата истина.
— Минутка — казах. — Значи работата стои така. Олаф е излязъл, а вие сте останали. Някой е почукал на вратата, после сте погледнали и сте видели на пода до вратата бележката. Така ли?
— Така.
— Минутка — повторих. Усещах приближаването на нова мисъл. — Разрешете, господин дю Барнстокр, а защо, собствено, сте решили, че бележката е адресирана именно до вас?
— Съвършено съм съгласен с вас — каза дю Барнстокр. — Но нали този, който почука, е чул моя глас, тоест, знаел е, че аз съм тук… Разбирате ли ме? Във всеки случай, когато нашият беден Олаф се върна, веднага му показах тази бележка…
— Така — казах аз. — И Олаф какво?
— Прочете я, сви рамене и пак продължихме да играем. Той остана съвършено спокоен, флегматичен и повече не си спомни за тази бележка… А вие предполагате, че бележката действително…
— Всичко може да е — казах аз. Замълчахме. — А сега разкажете какво сте правили, започвайки от този момент, когато Мозесите си отидоха да спят.
— Добре — каза дю Барнстокр. — Аз очаквах този въпрос и специално се опитах да възстановя в паметта си цялата последователност на своите действия. Работата беше такава. Когато всички се разотидоха, а това беше примерно в девет и половина…
— Една минутка — прекъснах го аз. — Първо ми кажете кои бяха в столовата между осем и половина и девет и половина?
Дю Барнстокр се хвана за челото с дългите си бели пръсти.
— М-м-м… — произнесе той. — Това ще бъде по-сложно. Нали бях зает с играта… Е, естествено, Мозес, собственикът… От време на време госпожа Мозес вземаше картите… Това при нас, на масата… Брюн и Олаф танцуваха, а после… не, пардон, след това… танцуваха госпожа Мозес и Брюн… Но вие разбирате, скъпи ми инспекторе, не съм в състояние да определя кога е било — в осем и половина, в девет… О! Часовникът изби девет и аз, спомням си, огледах залата и си помислих колко малко хора са останали. Музиката свиреше, но залата беше пуста, танцуваха само Брюн и Олаф… Знаете ли, това е наистина единственото ясно впечатление, което ми е останало в паметта.
— Така — казах аз. — А собственикът и господин Мозес веднага ли станаха от масата?
— Не — каза той уверено. — Двамата се оказаха извънредно запалени партньори.
— Добре — рекох. — Сега да се върнем към вас. И така, след като всички се разотидоха, вие постояхте още известно време на масата, упражнявайки се във фокуси с карти…
— Да се упражнявам във фокуси? А, напълно е възможно. Понякога, като се замисля, давам воля на пръстите си, това става несъзнателно. Да. След това реших да запаля цигара и се упътих към стаята си. Запалих цигара, седнах в креслото и, да си призная, задремах. Събудих се, сякаш от някакъв тласък — и изведнъж си спомних, че в десет часа бях обещал реванш на бедния Олаф. Погледнах часовника. Точното време не помня, но беше десет и нещо и с облекчение разбрах, че не съм закъснял много. В коридора, инспекторе, беше пусто, това си спомням. Почуках на вратата на Олаф — никой не се обади и ми стана ясно, че господин Олаф също е забравил за реванша. Аз честно го почаках до единадесет, четейки ето тази книга, а в единадесет си легнах. И ето какво е интересното, инспекторе. Малко преди вие с хотелиера да започнете да шумите и да тракате по коридора, ме разбуди чукане по моята врата. Отворих, но нямаше никого. Легнах си отново и повече не можах да заспя.
— Аха — казах аз. — Разбрано. Значи, до единадесет часа, когато сте си легнали да спите, не се е случило нищо съществено… нямало е никакъв шум, движение?
— Не — каза дю Барнстокр. — Нищо.
— А къде бяхте вие? Тук или в спалнята?
— Тук, седях в това кресло.
