— Аха — казах аз. — И последен въпрос. Вчера до обяд вие разговаряли ли сте с Хинкус?
— С Хинкус?… А, този дребничкия, жалкия… Почакайте, мой мили приятелю… Да, разбира се! Ние всички заедно стояхме пред банята, помните ли? Господин Хинкус беше раздразнен от чакането и аз го успокоих с някакъв малък фокус. Ах, да, шекерчетата! Той много забавно се смути тогава. Обожавам мистификациите.
— А след това не сте ли разговаряли с него?
Дю Барнстокр замислено сви устните си като кокоша трътка.
— Не — каза той. — Доколкото си спомням, не.
— И не сте се качвали на покрива?
— На покрива? Не, не. На покрива не съм се качвал. Аз станах.
— Благодаря ви, господин дю Барнстокр. Вие оказахте помощ на следствието. Сега ви съветвам да вземете приспивателно и да си лягате.
— Ще се опитам — каза с готовност дю Барнстокр.
Пожелах му лека нощ и излязох. Имах намерение да събудя чедото, но видях как в края на коридора бързо и безшумно се затвори открехнатата врата на Симоне. Веднага се обърнах и тръгнах натам.
Влязох, без да чукам, и разбрах, че съм постъпил правилно. През отворената врата на спалнята видях как умърлушеният палавник, подскачайки на един крак, сваля панталоните си. Това беше още по-глупаво, защото в двете стаи светеше.
— Не се мъчете, Симоне — казах унило. — Все едно няма да можете да си развържете връзката.
Симоне се отпусна обезсилено на леглото. Челюстта му се тресеше, очите му бяха изскочили. Влязох в спалнята и се спрях пред него, пъхнал ръце в джобовете си. Известно време мълчахме. Не казах повече нито дума, само го гледах, давайки му време да осъзнае, че е загубен. А той все повече клюмаше под моя поглед, главата му все повече потъваше между раменете, гърбавият му унил нос ставаше все по-тъжен. Накрая той не издържа.
— Ще говоря само в присъствието на адвоката си — обяви той с дрезгав глас.
— Оставете, Симоне — казах аз с отвращение. — На всичкото отгоре сте физик. За какъв дявол ви е адвокат!
Той изведнъж ме хвана за края на сакото, изгледа ме отдолу нагоре и каза пресипнало:
— Мислете какво искате, Петер, но аз ви се кълна: не съм я убивал.
Настъпи мой ред да приклекна. Напипах до себе си стол и седнах.
— Помислете сами, защо ми е това? — продължи със страст Симоне. — Нали трябва да има мотиви… Никой не убива просто така… Още повече пък такова зверство, такъв кошмар… Кълна ви се! Тя беше съвсем изстинала, когато я прегърнах!
Затворих очи за няколко секунди. Така. В къщата имаше още един труп. Но този път на жена.
— Вие отлично знаете — трескаво бърбореше Симоне, — че престъпление просто така не се върши. Необходим е мотив… Вие ме познавате, Петер! Погледнете ме — нима ви приличам на убиец?
— Стоп — казах аз. — Млъкнете за минутка. Помислете добре и ми разкажете всичко подред.
— Разбира се — отговори с готовност. — Но вие трябва да ми повярвате, Петер. Всичко, което ще разкажа, ще бъде чистата истина и само истината. Работата беше такава. Тя и по-рано ми даваше да разбера, но аз не се решавах. А този път вие ме бяхте напоили с бренди и се реших. И ето в единайсет часа, когато всичко утихна, излязох и тихичко се спуснах долу. Вие със собственика говорехте някакви глупости в залата с камината, нещо там за познаването на природата, обикновени щуротии… Тихичко минах покрай вас и се промъкнах към нейната стая. При стареца не светеше, при нея — също. Беше тъмно, могат да ти извадят очите, но аз различих силуета й. Тя седеше на кушетката срещу вратата. Тихичко я повиках, но тя не се обади. Тогава, сами разбирате, седнах редом до нея и, сами разбирате, я прегърнах… Бър-р-р-р! Дори не успях да я целуна. Тя беше съвършено мъртва. И тази озъбена уста… Не помня как излетях оттам. Според мен изпочупих мебелите… Кълна ви се, Петер, повярвайте на честния човек…
— Обуйте си панталоните — казах аз с тихо отчаяние. — Сложете в ред облеклото си и ме следвайте.
— Къде? — попита ме той ужасен.
— В затвора! — креснах аз. — В карцера! В килията за мъчения, идиот такъв!
— Сега — каза той. — Една минутка. Просто не ви разбрах, Петер.
Ние слязохме в хола и собственикът ни погледна въпросително. Той седеше пред масата за вестници, сложил пред себе си тежък автоматичен винчестер. Заповядах му със знак да остане на мястото си и завих по коридора към половината на Мозес. Лел, който лежеше пред прага на стаята на непознатия, изръмжа нещо с явна неприязън. Симоне ситнеше след мен, като от време на време конвулсивно въздъхваше.
Блъснах решително вратата към стаята на госпожа Мозес и се вцепених. В стаята светеше розов лампион, а на дивана срещу вратата, в позата на мадам Рекамие се беше излегнала очарователната госпожа Мозес, облечена в копринена пижама, и четеше книга. Като ме видя, тя учудено повдигна вежди, но впрочем веднага много мило се усмихна. Зад гърба ми Симоне издаде странен звук — нещо като „а- ап!“
— Моля за извинение — преплитайки език, измърморих аз и с всичката възможна скорост затворих вратата. След това се обърнах към Симоне и бавно, с наслаждение, го хванах за връзката.
— Кълна се! — само с устни произнесе Симоне. Той беше на границата на припадъка. Пуснах го.
— Вие сте се излъгали, Симоне — сухо казах аз. — Да вървим.
В предишния ред ние се отправихме към моя апартамент. Влизайки, Симоне се хвърли в креслото, за секунда закри лицето си с длани, а след това започна да се удря по черепа с юмруци като пияно шимпанзе.
— Спасен съм! — бърбореше той с идиотска усмивка. — Ура! Отново живея! Няма да се спотайвам, няма да се крия! Ура!
След това той постави ръце на края на масата, вторачи в мен кръглите си очи и произнесе с шепот:
— Но нали тя беше мъртва, Петер! Кълна ви се! Тя беше убита и не стига това…
— Глупости — казах аз хладно. — Вие сте били пиян, сбъркали сте вратата…
— Не, не — възрази Симоне, като клатеше глава. — Аз бях пиян — това е вярно, но тук има нещо нечисто, тук нещо не е така, както трябва… По-скоро това беше кошмар, бълнуване. Аз място не си намерих през цялото време, ту се събличах, ту се обличах…
— Къде се намирахте през това време?
— В апартамента. Повече не излязох от него.
— В коя именно стая от вашия апартамент се намирахте?
— Ту в едната, ту в другата… Ако говорим честно, докато вие разпитвахте Олаф, аз се опитвах да подслушвам и стоях в спалнята… Изведнъж очите му отново изскочиха. — Почакайте — каза той. — Но ако тя е жива… — Известно време той мълча, гледаше ме с кръглите си очи и хапеше долната си устна. — Какво се е случило?
— Убит е Олаф — казах аз.
— Как така убит? Вие току-що бяхте в неговия апартамент… Аз самият чух как разговаряхте с него…
— Не разговарях с него — казах аз. — Олаф е мъртъв. Затова постарайте се по-точно да си спомните всичко, за което ще ви попитам. Кога се върнахте в своя апартамент?
Симоне изтри изпотеното си чело. Лицето му придоби нещастно изражение.
— Безумие някакво! — измърмори той. — Бълнуване на луд… Отначало онова, сега това…
Употребих стария изпитан начин. Като гледах съсредоточено Симоне, казах:
— Престанете да усуквате. Отговаряйте на въпросите ми.
Симоне мигновено усети, че е под подозрение, и всичките му емоции моментално изчезнаха. Той престана да мисли за госпожа Мозес. Престана да мисли за бедния Олаф. Сега мислеше само за себе си.
— Какво искате да кажете? — измърмори той. — Какво означава — „престанете да усуквате“…
— Означава това, че чакам отговор — казах аз.
Кога точно се върнахте въз вашия апартамент?
Симоне прекалено оскърбено повдигна рамене.
