— И по-добре да не знае — казах аз.
Собственикът излезе. С наслаждение изпих кафето, преместих чинията със сандвичите и отново запуших. Кога бях видял Олаф за последен път? Аз играех билярд, той танцуваше с чедото. Това беше, преди да си отидат картоиграчите. А те си отидоха, когато изби половината на някакъв час. Веднага подир туй Мозес обяви, че му е време да спи. Е, няма да бъде трудно да се установи този час. Но ето, колко преди това видях Олаф за последен път? Наистина, възможно е да е било малко по-рано. Добре, ще установим. Сега така: огърлицата на Кайса, бележката на дю Барнстокр, чули ли са нещо съседите на Олаф — дю Барнстокр и Симоне…
Едва-едва бях започнал да усещам, че в мен се оформя някакъв план за разследване, когато изведнъж чух глухи, но достатъчно силни удари по стената на стаята-музей. Аз дори тихичко застенах от бяс. Хвърлих сакото си, запретнах ръкави и внимателно, на пръсти излязох на коридора. По мутрата, по зъбите — си помислих за миг. Ще му кажа аз как се правят шегички…
Разтворих широко вратата и като куршум влетях в стаята-музей. Там беше тъмно и аз бързо светнах лампата. Стаята беше празна и чукането изведнъж се прекрати, но чувствувах, че вътре има някой.
— Излизай! — ревнах яростно.
В отговор се раздаде глухо мучене. Клекнах и погледнах под масата. Там, затиснат между нощните шкафчета, в страшно неудобна поза, омотан с въже и с тапа в устата, стоеше, сгънат на три, опасният гангстер, маниак и садист Хинкус и блещеше срещу мен от тъмното сълзящите си мъченически очи.
Измъкнах го на средата на стаята и извадих тапата от устата му.
— Какво означава това? — попитах аз.
В отговор той започна да кашля. Кашля дълго, със задъхване, до прегракване, плюеше във всички посоки, охкаше и хъркаше. Надникнах в тоалетната, взех бръснача на загиналия алпинист и разрязах въжетата на Хинкус. Нещастникът така беше отекъл, че не можеше да вдигне ръка и да изтрие лицето си. Дадох му вода. Той пи жадно и накрая чух гласа му: дълго и мръсно изпсува. Помогнах му да стане и го настаних в креслото. Като мърмореше ругатни и мръщеше до плач лицето си, той започна да опипва шията си, китките, хълбоците.
— Какво се е случило с вас? — попитах аз.
— Какво се е случило… — измърмори той. — Сами виждате какво се е случило! Вързаха ме като овен и ме пъхнаха под масата…
— Кой?
— Откъде да зная? — каза мрачно и изведнъж целият потрепери. — Боже мой! — измърмори той. — Да бях пийнал… Имате ли нещо за пиене, инспекторе?
— Не — казах аз. — Но ще има. Щом като отговорите на въпросите ми.
Той с мъка вдигна лявата си ръка и запретна ръкава.
— А, дяволът, часовникът ми е строшил, негодник… — измърмори той. — Колко е часът, инспекторе?
— Един часа през нощта — отговорих аз.
— Един часа през нощта… — повтори той. — Един часа през нощта… — Очите му се втренчиха в нещо. — Не — каза той и се надигна. — Трябва да пийна. Ще отида на бюфета и ще пийна.
Ударих го леко по гърдите и го наместих отново в креслото.
— Има време — казах.
— Вие пък кой сте, та да заповядвате? — с пълен глас кресна той.
— Не крещете — казах. — Аз съм полицейски инспектор. Вие сте под подозрение, Хинкус.
— Под какво подозрение? — попита той, като веднага понижи тон.
— Слушайте, Хинкус — казах аз. — В хотела е извършено убийство. Така че по-добре отговаряйте на моите въпроси.
Отворил уста, известно време той ме гледа мълчаливо.
— Убийство… — повтори той някак разочаровано. — Ето ти тебе! А каква връзка имам аз с това? Мен самия едва не ме утрепаха… Аз си седях на покрива, дремех. Изведнъж усещам, душат ме, търкалят ме, а повече нищо не помня. Опомних се под тази келява маса, едва не полудях, мислех, че са ме зазидали жив. Започнах да чукам. Чукам, чукам, никой не идва. След това дойдохте вие. Това е всичко.
— Можете ли да кажете кога примерно ви нападнаха?
Той се замисли и известно време стоя мълчалив. След това изтри с длан челото си, погледна пръстите си, отново целият потрепери и обърса длан в панталоните си.
— Е? — казах аз.
Той ме погледна с мътни очи.
— Какво?
— Питам ви, кога примерно…
— А… Ами май около девет. Последният път, когато погледнах часовника, беше осем и четиридесет.
— Дайте тук часовника си — казах аз.
Той послушно откопча часовника и ми го подаде. Забелязах, че китката му беше покрита със синьо- червени петна.
— Строшен е — съобщи той.
Часовникът не беше строшен, той беше смачкан. Часовата стрелка беше отчупена, а минутната показваше четиридесет и три минути.
— Кой беше? — отново попитах аз.
— Откъде да знам? Нали ви казах, че бях задремал.
— И не се събудихте, когато ви нападнаха.
— Нападнаха ме изотзад — тъжно каза той. — Нямам очи на гърба си.
— Я вдигнете брадичката си!
Той мрачно ме гледаше изпод вежди и аз разбрах, че съм на верен път. Хванах с два пръста челюстта и грубо вдигнах главата му. Господ знае какво означаваха тези синини и драскотини на слабата му, жилеста шия, но аз уверено казах:
— Престанете да лъжете, Хинкус. Душили са ви отпред и вие сте видели кой. Кой беше?
Той мръдна глава и се освободи.
— Идете по дяволите — изхърка той. — По дяволите. Не е ваша кучешка работа. Някого тук са утрепали, аз към това нямам отношение, а на останалите плюя… И ми е необходимо да пийна! — закрещя той изведнъж. — Всичко ме боли, разбирате ли, полицейски тъпако?
Както изглежда, беше прав. Той в нищо не беше намесен, нямаше отношение към убийството, във всеки случай — пряко отношение.
— Добре — казах аз и се надигнах — Да вървим.
— Къде?
— Да пийнем — казах.
Излязохме в коридора. Той се олюляваше и вкопчваше в ръкава ми. Беше ми интересно как ще реагира, като види лепенките на вратата на Олаф, но той нищо не забеляза, явно не му беше до това. Заведох го в билярдната, намерих на перваза половин бутилка бренди, което бе останало от вчера, и му я подадох. Той жадно хвана бутилката и дълго време смука от гърлото й.
Аз го гледах. Можеше, разбира се, да се предположи, че е в заговор с убиеца, че всичко това е измислено, за да се хвърли прах в очите, още повече че той пристигна заедно с Олаф; можеше дори да се предположи, че той е убиецът и че съучастниците му после са го вързали за създаване на алиби, но чувствувах, че е прекалено сложно, за да бъде истина. Тоест, с него не всичко беше в ред, никакъв туберкулозно болен не беше, не беше, както изглежда, и ходатай по дела на непълнолетни и оставаше открит въпросът, за какво стърчеше на покрива… Изведнъж ме осени мисъл. Спомних си всичките онези истории с душа, с лулата, с тайнствената бележка и си спомних също така колко позеленял и изплашен беше днес Хинкус, когато слизаше от покрива.
— Слушайте, Хинкус — меко казах аз. — Този, който ви нападна… Нима не сте го виждали и по-рано, през деня?
Той ме погледна диво и отново се залепи за бутилката.
