— Така да бъде — каза той. — Смешно, разбира се, и странно, но… заповядайте. Така да бъде. От билярдната излязох в десет без десет. С точност плюс-минус една минута. Влязох в спалнята, съблякох се… — Той изведнъж спря. — А знаете ли, Петер… По това време Олаф е бил още жив. Зад стената на спалнята някои местеше мебелите. Гласове не помня. Не чух гласове. Но нещо там се движеше. Спомням си, изплезих се към стената и помислих: ето какво, белокоси шмекеро, ти си приказваш приказчици, а аз ще отида при моята Олга… Или нещо в този дух. Следователно това беше примерно в десет без пет. Плюс- минус три минути.
— Така. По-нататък.
— По-нататък… По-нататък влязох в тоалетната, избръснах се, измих се до кръста… Накратко казано, следващия път погледнах часовника, когато излязох от тоалетната. Беше около десет и половина.
— Останахте ли в спалнята?
— Да, облякох се в спалнята. Но повече нищо не чух. А дори и да съм чул, не съм обърнал внимание. Като се облякох, влязох в гостната и зачаках. И твърдя под клетва, че след вечеринката не съм видял с очите си Олаф.
— Вярвам — казах аз. — Сега кажете: кога за последен път разговаряхте с Хинкус?
— Хм… Ами аз, струва ми се, въобще никога не съм разговарял с него. Нямам представа за какво бихме могли да разговаряме.
— А кога го видяхте за последен път? Симоне присви очи, мъчеше се да си спомни.
— Пред банята? — произнесе той с въпросителна интонация. — А, не, какво говоря! Той обядва заедно с всички, вие тогава го доведохте от покрива… А какво се е случило с него?
— Нищо особено — небрежно казах аз. — Още един въпрос. Кой според вас си прави всичките тези шегички с душа, с изчезналите чехли…
— Разбирам — каза Симоне. — Според мен започна дю Барнстокр, а го поддържаше всеки, който не го мързеше.
— И вие.
— И аз. Аз надничах в прозорците на госпожа Мозес. Обожавам такива шеги… — Той щеше да зацвили с гробищния си смях, но веднага се опомни и бързо направи сериозна физиономия.
— И повече нищо? — попитах аз.
— Но защо пък нищо? Аз звънях на Кайса от празните стаи, аз устройвах „посещенията на удавника“…
— Тоест?
— Тоест, тичах по коридора бос, с мокри крака…
— А часовникът на Мозес — това ваша работа ли е? — попитах аз.
— Какъв часовник на Мозес? Такъв един златен? Джобен?
Прииска ми се да го ударя.
— Да — казах аз. — Джобен. Вие ли го отмъкнахте?
— За какъв ме вземате? — възмути се Симоне. — Да не би да съм крадльо?
— Не, не, не крадльо — казах аз, сдържайки се. — Вие сте го задигнали на шега. Устроили сте „посещението на Багдатския крадец“.
— Слушайте, Петер — каза Симоне много сериозно. — Виждам, че с този часовник също нещо се е случило. Но аз не съм го пипал, но съм го виждал. Пък и всички, навярно, са го виждали…
— Добре — казах аз. — Да оставим това. Сега имам един въпрос към вас като към специалист. — Поставих пред него куфара и отворих капака. — Какво може да бъде това според вас?
Симоне бързо огледа прибора, внимателно го извади от куфара и като подсвиркваше през зъби, се зае да го оглежда от всички страни. После измери тежестта му с ръце и също така внимателно го постави обратно в куфара.
— Не е от моята област — каза той. — Но, ако съдя по това, колко компактно и доброкачествено е изработено, ще е или нещо военно, или космическо. Не зная. Откъде сте го взели? От Олаф?
— Да — казах аз.
— Не съм и помислял! — избърбори той. — От този дръвник… Впрочем, пардон. За кой дявол са тези нониуси тук? Много странен агрегат… Той ме погледна. — Ако искате, Петер, аз бих могъл да повъртя тези колелца и винтчета. Но имайте предвид, че това е твърде рисковано занятие.
— Не трябва — казах аз. — Дайте го насам. — И затворих куфара.
— Правилно — одобри Симоне, вдигайки се от креслото. — Това нещо трябва да се даде на експерт. Аз дори зная на кого… Между впрочем, защо не извикате специалисти?
Накратко му обясних за срутването.
— Злото не идва само — унило каза той. — Може ли да си вървя?
— Да — казах аз. — Идете си и си лягайте.
Той си отиде. Аз взех куфара и потърсих къде бих могъл да го скрия. Нямаше къде да го скрия. „Нещо военно или космическо — помислих си аз. — Само това ми липсваше. Политическо убийство, шпионаж, диверсия… Тфу, глупости! Ако убийството беше извършено заради този куфар, щяха да вземат куфара… Къде да го дяна сега?“ Тогава си спомних за касата на собственика и като сложих куфара под мишница, слязох долу.
Собственикът беше разположил на масичката книжа и сметачна машина. Винчестерът му беше под ръка — облегнат на стената редом с него.
— Нещо ново? — попитах аз.
— Ами нищо особено — отговори той с виновен вид.
Наложи се да обясня на Мозес какво е станало.
— Защо?
— Той с бясна сила се беше запътил нагоре при вас, съскаше, че никому няма да позволи да се вмъква посред нощ при жена му. Просто не знаех как да го опра и му обясних това-онова…
— Лошо — казах аз. — Но сам съм виновен. А той какво?
— А, нищо. Опули срещу мен очищата си, помълча половин минута, а после започна да крещи: кого съм заселил на неговата територия, как съм посмял…
— Е добре — казах аз. — Ето какво, Алек. Дайте ми ключа от вашата каса, аз ще скрия там ей този куфар, а ключа, извинете, ще взема в себе си. Второ, трябва да разпитам Кайса. И трето, много бих искал да пия кафе.
— Да вървим — каза собственикът.
Глава 9
Изпих чаша кафе и разпитах Кайса. Кафето беше чудесно, но от Кайса почти нищо не измъкнах. Тя през цялото време заспиваше на стола, а когато я будех, тутакси питаше: „Какво има?“ Удаде ми се обаче да изясня, че Олаф е измолил мънистата за спомен и че това е станало веднага след обяда, когато Кайса отнесла долу съдовете и ги миела. Изобщо, пратих я да спи, а аз влязох в хола и се заех със собственика.
— Какво мислите за всичко това, Алек? — попитах го аз.
Той с удоволствие отмести сметачната машина и изправи могъщите си рамене, които изпукаха.
— Мисля, Петер, че в най-скоро време ще ми се наложи да дам на хотела друго име.
— Така ли? — казах аз. — А какво ще бъде това име?
— Още не зная — каза собственикът. — И това малко ме безпокои. След няколко дни моята долина ще гъмжи от репортьори и дотогава трябва да бъда на всеоръжие. Разбира се, много ще зависи от това, до какви изводи ще стигне официалното следствие, но нали в личното мнение на собственика пресата не може да не се вслуша…
— Собственикът има вече лично мнение? — учудих се аз.
— Е, може би не е съвсем правилно да наричаме това мнение… Аз все пак съм механик-самоук, затова и усещанията ми като правило възникват вместо изводите. А вие сте полицейски инспектор. У вас усещанията възникват в резултат на изводите, когато изводите не ви удовлетворяват. Когато те ви обезкуражават. С една дума, задавайте ми въпроси.
