Неочаквано за себе си — вече много се бях отчаял и уморил — разказах му за Хинкус. Той слушаше, кимайки с плешивата си глава.
— Да — каза той. — Ето виждате ли, и Хинкус също…
И като изтърва тази тайнствена забележка, той обстоятелствено и без всякаква принуда разказа какво е правил, след като свършила играта на карти. Впрочем, той знаеше много малко. Беше видял Олаф за последен път примерно тогава, когато и аз. В девет и половина той слязъл долу заедно с Мозесите, нахранил Лел, пуснал го да се разходи, цапнал Кайса да не се тутка и тогава съм се появил аз. Възниквала идеята да поседим край камината с чашка горещ портвайн. Дал нареждане на Кайса и се отправил към столовата, за да изключи музиката и светлината.
— Доколкото си спомням, всичко беше в ред. Всички врати на горния етаж бяха затворени и беше тихо. Аз се върнах в бюфетната, налях си чаша портвайн и в тази минута стана срутването. Ако помните, донесох ви портвайна, а сам помислих: ще ида да позвъня в Мюр. И тогава в мен се появи усещането, че работата е спукана. След като позвъних, се върнах при вас до камината и повече не сме се разделяли.
Аз го разглеждах през полузатворените клепачи. Да, той беше силен мъж. И вероятно биха му стигнали силите да извие шията на Олаф, особено ако Олаф е бил предварително отровен. И той, собственикът на хотела, повече от всички нас притежава възможността да отрови когото иска. Още повече, че той би могъл да има запасен ключ за апартамента на Олаф. Трети ключ… Всичко това той би могъл да стори. Но това- онова не би могъл да направи. Не би могъл да излезе от апартамента през вратата и да я заключи отвътре. Не би могъл да изскочи през прозореца, без да остави следи на перваза и без да остави следи — много дълбоки и много забележими следи — долу под прозореца… между впрочем, това никой не би могъл да направи…
— Ще ми разрешите ли да полюбопитствувам — каза собственикът, — защо вие със Симоне ходихте при госпожа Мозес?
— А, глупости — рекох. — Физикът препил и му се сторило бог знае какво…
— Ще ми кажете ли какво именно?
— Ами, празна работа! — казах аз с досада, опитвайки се да хвана за опашката някаква любопитна мисъл, която се беше мярнала в съзнанието ми няколко секунди преди това. — Вие ме объркахте, Алек. Е добре, после ще си спомня… Сега относно Хинкус. Опитайте се да си спомните кой е излизал от столовата между осем и половина и девет.
— Аз, разбира се, мога да се опитам — меко каза собственикът, — но нали вие сам ми обърнахте внимание на факта, че Хинкус е безумно изплашен от това, да кажем, същество, което го е вързало.
— Не мога сега да се занимавам с мистика, фантазии и прочие философии — отговорих раздразнено. — Просто Хинкус нещо такова… — И се почуках по темето.
— Е добре, добре — каза собственикът примирително. — Няма да спорим за това. И така, кой е излизал от залата между осем и половина и девет? Първо; Кайса. Тя влезе и излезе. Второ, Олаф. Той също влезе и излезе. Трето, детето на дю Барнстокр… Впрочем, не. Детето изчезна по-късно, заедно с Олаф…
— Кога беше това? — бързо попитах аз.
— Точното време, естествено, не помня, но добре помня, че тогава ние играехме и продължавахме да играем още известно време, след като те излязоха.
— Това е много интересно — казах аз. — Но за него после. Така. Кой още излезе?
— Да, собствено, остава само госпожа Мозес… Хм… — Започна да чеше с нокът огромната си буза. — Не — каза той решително. — Не помня. Добре си спомням, че госпожа Мозес танцуваше с детето и добре си спомням, че после тя приседна при нас и дори игра. Но излиза ли тя… Не, не съм я видял. За съжаление.
— Е, какво, благодаря и за това — казах аз разсеяно. Вече мислех за друго. — А детето и Олаф, така ли беше, излязоха заедно и повече не са се връщали?
— Точно така.
— Благодаря — казах аз и станах. — Ще вървя. Да, още един въпрос. Виждали ли сте Хинкус след обяда?
— След обяда? Не.
— А, да, вие играехте… А преди обяд?
— Преди обяд го виждах няколко пъти. Видях го сутринта, когато закусваше… После от моята канцелария той подаде телеграма за Мюр, после… Да! После ме попита как да отиде на покрива и каза, че ще се пече… Е, това е, струва ми се. Не, още веднъж го видях през деня в бюфетната, забавляваше се с бутилка бренди.
Тук ми се стори, че сякаш хванах изплъзнала ми се мисъл.
— Слушайте, Алек, съвсем забравих — казах аз. — Как се записа при вас Олаф?
— Олаф Андварафорс, държавен служител, в отпуск за десет дни, сам.
Не, това не беше същата мисъл.
— Благодаря ви, Алек — казах аз и отново седнах. — Сега се заемете с вашите работи, а аз ще седя и ще мисля.
Обхванах главата си с ръце и започнах да мисля. Какво съм установил? Малко, дяволски малко. Узнах, че Олаф е излязъл от столовата между девет и девет и половина и повече не се е връщал в залата и че заедно с Олаф е излязло детето. По такъв начин, доколкото можеше засега да се разсъждава, детето беше последният човек, който е видял Олаф жив. Значи Олаф е убит между десет и един. Не е малко интервалчето. Впрочем. Симоне твърди, че в десет без пет от стаята на Олаф се чувало някакво движение, а примерно в десет и десет някой в стаята е отговорил на чукането на дю Барнстокр. Но това още нищо не означава, Олаф би могъл през това време да излезе. Аз с досада се дръпнах за косите. Въобще могли са да убият Олаф и в друга стая. Не, рано е, рано е да правя изводи. Да се заемем с чедото. Сънени, хората говорят понякога интересни неща.
Наложи ми се да чукам дълго и силно на вратата на чедото. След това зад вратата зашляпаха боси крака и сърдит пресипнал глас се осведоми: за какъв дявол?
— Отворете, Брюн, аз съм, Глебски — казах.
Последва кратко мълчание. След това гласът изплашено попита:
— Вие какво, да не сте се побъркали? Три часа през нощта е!
— Отворете, на вас говоря! — викнах аз.
— Какво се е случило?
— Вашият чичо не е добре — казах аз наслуки.
— Наистина ли?… Почакайте, нека си обуя панталоните…
Шляпането на босите крака се отдалечи. Аз чаках. След това ключът в ключалката се завъртя, вратата се отвори и чедото прекрачи прага.
— Не бързайте — казах аз, като го придържах за рамото. — Хайде да отидем в стаята…
Чедото явно не беше се събудило съвсем и затова не проявяваше особена опърничавост. То позволи да го върна в апартамента му и да го сложа да седне на разхвърляното легло. Седнах на креслото срещу него. Няколко секунди чедото ме гледаше през своите огромни черни очила и изведнъж пълничките му розови устни затрепериха.
— Толкова ли е зле? — с шепот попита то. — Ама не мълчете, кажете нещо най-после!
С известно учудване бях принуден да призная, че това диво същество, както изглежда, обича своя чичо и се страхува за него. Извадих цигара и казах, запалвайки я:
— Не, чичо ви е жив и здрав. Става дума за друго.
— Но вие казахте…
— Нищо не съм казал, на вас ви се е присънило. Ето какво: бързо и незабавно говорете. Кога се разделихте с Олаф? Хайде, живо!
— С какъв Олаф? Какво искате от мене?
— Кога и къде за последен път видяхте Олаф?
Чедото завъртя глава.
— Нищо не разбирам. Какво намесвате тук Олаф? Какво се е случило с чичо?
— Чичо ви спи. Чичо ви е жив и здрав. Кога и къде за последен път сте видели Олаф?
— Ами какво сте заповтаряли едно и също? — възмути се чедото. То постепенно идваше на себе си. — И
