не се вдигна този отвратителен шум и разправия в принадлежащия ми трети номер. Само природната ми сдържаност и съзнанието, че съм Мозес…
— Да, да, разбира се — бързо го прекъснах. — Още един последен въпрос, господин Мозес.
— Последен! — каза той, като заплашително заклати показалеца си.
— Не забелязахте ли по кое време, примерно, госпожа Мозес напусна столовата?
Настъпи страшна пауза. Мозес посиняваше и ме гледаше с опулените си очи.
— Струва ми се, вие се осмелявате да предположите, че съпругата ми е замесена в убийството? — сподавено произнесе той. Аз отчаяно заклатих глава, но това не помогна. — И вие, струва ми се, се осмелявате да разчитате на това, че в тази ситуация Мозес ще започне да ви дава някакви показания? Или вие може би…
Затворих очи. В продължение на следващите пет минути чух маса най-чудовищни предположения относно моите намерения и моите замисли, насочени против честта, достойнството, имуществото, а също така и физическата безопасност на Мозес, господине, не някакъв пес, служещ за очевиден развъдник на бълхи, а Мозес, Албърт Мозес, господине, вие способни ли сте да разберете това или не?… После Мозес изведнъж спря, почака да си отворя очите и произнесе с неизразимо презрение:
— Впрочем, смешно е да приписвам на такава дребна личност толкова хитроумни замисли. Смешно и недостойно за Мозес. Аз приемам вашите извинения, господине, и имам честта да се сбогувам с вас. Това е малко. Като претеглим всички обстоятелства… Аз разбирам, че у вас няма да се намери достатъчно благородство да оставите на спокойствие моята жена и да я избавите от вашите нелепи въпроси. Затова аз ви разрешавам да зададете тези въпроси — не повече от два въпроса, господине! — в мое присъствие незабавно. Вървете след мен.
Ликувайки вътрешно, го последвах. Той почука на вратата на госпожа Мозес и когато тя се обади, скриптящо изгука:
— Може ли да дойдем при вас, скъпа? Аз не съм сам.
При скъпата можеше. Скъпата лежеше в същата поза под лампиона, сега вече напълно облечена. Тя ни посрещна със своята чаровна усмивка. Старият пръч заситни към нея и й целуна ръка — тук аз, кой знае защо си спомних как хотелиерът твърдеше, че той я бие с бич.
— Това е инспекторът, скъпа — изскърца Мозес, като се тръшна в креслото. — Спомняте си инспектора, нали?
— Но как ще забравя нашия мил господин Глебски? — откликна красавицата. — Седнете, инспекторе, бъдете така добър. Чудна нощ, не е ли истина? Колко поезия!
Седнах на стола. Всичко ми беше омръзнало. Достатъчно, помислих си аз. По дяволите…
— Госпожо — казах тихо. — Следствието установи, че примерно в осем и половина вчера вечерта вие сте напуснали столовата. Вие, разбира се, поддържате това?
Старикът негодуващо се размърда в креслото, но госпожа Мозес го изпревари.
— Ами, разбира се, потвърждавам — отговори тя. — За какво ми е да отричам? Наложи ми се да се отлъча и аз се отлъчих.
— Доколкото разбирам — продължих аз, — вие сте слезли тук, във вашия апартамент, а в десет и нещо сте се върнали в столовата. Така ли е?
— Да, разбира се. Наистина, не съм съвсем сигурна относно времето, не съм гледала часовник… Но най-вероятно да е било така.
— На мен ми се иска да си спомните, госпожо, видели ли сте някого по пътя от столовата и обратно към столовата.
— Да… струва ми се — каза госпожа Мозес. Тя намръщи чело, а аз целият се напрегнах. — Ама, разбира се! — възкликна тя. — Когато вече се връщах, видях в коридора една двойчица…
— Къде? — бързо попитах аз.
— Ами… веднага наляво от стълбищната площадка. Това беше нашият беден Олаф и онова забавно същество… аз не знам юноша ли е или девойка… Какво е, Мозес?
— Минутка — казах аз. — Вие уверена ли сте, че са стояли вляво от стълбищната площадка?
— Напълно съм уверена. Те стояха, държейки се за ръце, и много мило беседваха. Аз, разбира се, си дадох вид, че нищо не съм забелязала…
Ето я, паузата, Брюн, помислих си. Чедото си< спомни, че биха могли да ги видят пред вратата на Олаф, но не можа нищо да измисли, затова започна да лъже, надявайки се, че ще му се размине.
— Аз съм жена, инспекторе — продължаваше госпожа Мозес, — и никога не се намесвам в работата на околните. При други обстоятелства вие не бихте чули от мен нито дума, но сега, струва ми се, съм принудена да бъда напълно откровена… Не е ли истина, Мозес?
Мозес измърмори в креслото си нещо неопределено.
— И още — продължаваше госпожа Мозес. — Но това вече навярно няма особено значение… Когато се спусках по стълбата, се срещнах с този дребничък нещастен човечец…
— Хинкус — изсъсках аз и се окашлях. Нещо ми заседна в гърлото.
— Да, Финкус… На него, струва ми се, така му казват… Вие знаете ли, инспекторе, той е туберкулозен. А никога няма да се досетиш, нали?
— Моля за извинение — казах аз. — Когато го срещнахте, той се качваше по стълбата от хола, така ли?
— Дори на полицая трябва да му е ясно — раздразнено изрева Мозес. — Жена ми ясно ви каза, че тя е слизала по стълбата. Следователно, той се е качвал насреща й…
— Не се сърди, Мозес — рязко каза госпожа Мозес. — Инспекторът просто се интересува от подробности… Да, инспекторе, той се качваше срещу мен и, както изглежда, от хола именно. Ние се разминахме и всеки продължи по своя път.
— Как беше облечен?
— Ужасно! Някаква кошмарна шуба… От него дори, извинете, миришеше… на мокра вълна, на куче… Не зная как вие, инспекторе, но аз мисля: ако човек няма средства прилично да се облича, той трябва да си седи в къщи и да търси тези средства, а не да заминава за места, където има прилично общество.
— Аз бих посъветвал мнозина тук — изрева Мозес върху чашата си — да си стоят в къщи и да не заминавате за места, където има прилично общество. Е, какво, инспекторе, свършихте ли най-сетне?
— Не, не съвсем — казах аз бавно. — Още един въпрос… Като се върнахте в стаята си след свършването на бала, вие госпожо, навярно сте си легнали да спите и дълбоко сте заспали?
— Да заспя дълбоко?… Да, как да ви кажа… Така, дремнах малко…
— И вероятно нещо ви е разбудило? Нали когато по-късно така неловко влязох във вашия апартамент — аз ви поднасям дълбоките си извинения, — вие не спяхте…
— А, вие ето за какво… Не спях… Да, действително не спях, но не мога да кажа, инспекторе, какво ме е събудило. Просто чувствувах, че днес няма да мога да заспя бързо и реших да почета малко… Впрочем, ако искате да узнаете чула ли съм през нощта някакъв подозрителен шум, то мога твърдо да ви кажа: не, не съм чула.
— Никакъв шум? — учудих се аз.
Тя погледна Мозес с някакво, така ми се стори, смущение. Не я изпуснах от очи.
— Според мен, никакъв — каза тя неуверено. — А вие, Мозес?
— Абсолютно никакъв — решително каза Мозес. — Ако не се смятат отвратителните разправии, вдигнати от тези господа…
— И никой от вас не е чул дори шума от срутването?
— Какво срутване? — учуди се госпожа Мозес.
— Не се вълнувайте, скъпа — каза Мозес. — Нищо страшно. Недалеч оттук, в планината, е станало свличане, ще ти разкажа за него после… Е, какво, инспекторе? Сега вече може би е достатъчно?
— Да — казах аз. — Сега е достатъчно. — Станах. Още само един, последен въпрос. Днес през деня, малко преди обеда, вие сте се качвали на покрива, госпожо Мозес…
Тя се разсмя и ме прекъсна:
— Не, не съм се качвала на покрива. Аз се качвах от хола на втория етаж и от разсеяност, бях се замислила, тръгнах по-нататък по тази ужасна таванска стълба. Почувствувах се много глупаво, когато видях пред себе си врата, дъски… дори не можах изведнъж да разбера къде съм попаднала…
