господин Мозес, който в същото време, изглежда, разглеждаше апартамента на своята съпруга и се бе нахвърлил върху мен изотзад…
— Кукла — казах замислено.
— Зомби — меко ме поправи собственикът.
— Кукла… — повторих аз, без да му обръщам внимание. — Какъв багаж имаше?
— Няколко обикновени куфара — каза собственикът. — И гигантски, обкован с желязо, старинен пътен сандък. Той доведе със себе си четирима носачи и бедните се измъчиха, влачейки този сандък вътре. Разкъртиха касата на вратата…
— Е, какво — казах аз, след като помислих малко. — В края на краищата, това е негова лична работа. Чувах за един милионер, който навсякъде мъкнел след себе си колекция от нощни гърнета… Ако на човека му харесва да си има манекен на своята съпруга в естествена големина… Между впрочем, напълно възможно е той да е забелязал попълзновенията на нашия Симоне и да му е подхвърлил вместо жена си тази същата кукла… Дявол да го вземе, може би той влачи със себе си куклата именно за такива случаи! — Аз си представих себе си на мястото на Симоне и изтръпнах. — Ей богу, славна шега казах аз.
— А, ето че вие обяснихте всичко — каза собственикът.
Тонът му не ми хареса. Известно време се гледахме един друг. Той все още ми беше симпатичен. Но, дявол да го вземе, защо му е необходимо това — да ми пълни главата, да ми размътва мозъка с цялата тази африканска глупост? Аз все пак не съм репортьор и да работя за рекламата на това заведение нямам намерение… Не, стига толкова. Повече няма да разговарям на тези теми с господин Алек Сневър. Ако той има за цел да ме извади от релси, няма да му се удаде.
— Ето какво — казах. — Вие ми пречите, Алек. Стойте тук, а аз ще отида при камината. Трябва хубавичко да размисля.
— Вече е пет без четвърт — напомни собственикът.
— Е и какво? Днес явно няма да успея да спя. Имайте предвид, Алек, съвсем нямам впечатление, че събитията са приключили. Затова останете тук, в хола и бъдете готов.
— Е, какво, щом трябва — трябва — каза хотелиерът.
Отидох при камината (Лел пак изръмжа срещу мен), взех машата и се заех да разбърквам тлеещите въглени. И така, произшествието със Симоне повече или по-малко се изясни и него можех вече да изхвърля от главата си.
Или напротив, не бива да го изхвърлям в никакъв случай, защото ако в единадесет часа вечерта в апартамента на госпожа Мозес е била куклата, то къде е била самата госпожа Мозес? Шега, разбира се, славна… но в кея има нещо прекомерно тромаво… Шега ли? Може би опит да се сдобие с алиби?… А, не, какво, по дяволите, алиби — нощ, тъмна, това алиби може да се установи само слепешком, а при пипане се получава не алиби, а шега… Собствено какво ме смущава тук? Само едно: стаята на Симоне се намира редом със стаята на Олаф. Може да се предположи например следното: на Мозесите е било необходимо стаята на Симоне от единадесет часа и в продължение на известно време да бъде празна. Ето какво ме смущава. Но за да се отвлече Симоне съвсем не е била необходима кукла, достатъчна е самата госпожа Мозес. Това би бил най-естественият и сигурен способ. И изведнъж прибягват до такъв неестествен и ненадежден способ като куклата, значи било е необходимо госпожа Мозес да се намира някъде на друго място. Госпожа Мозес… крехката, изнежената, до кретенизъм светската госпожа Мозес… Не, това доникъде няма да ме доведе. Да изхвърля окончателно от главата си тази славна шега не си струва, но и ползата от тази история засега не се вижда…
Тоест, изключително мерзка ситуация: всичките нишки водят до никъде. Първо, няма нито един заподозрян. Второ, главното е непонятно. Убиеца, остави го него! Обяснете ми как е убил! Как? Прозорецът е отворен, но няма никакви следи на перваза, никакви следи на снега, на корниза. Нито отдолу, нито отдясно, нито отляво можеш да се промъкнеш до прозореца. Остава едно — отгоре. От покрива по въженце. Но тогава би имало следи на края на покрива. Може, разбира се, да отида и да погледна отново, но добре помня: снегът беше разрит само около шезлонга на Хинкус. Сега вече нищо друго не остава, освен Карлсон с перката на гърба си. Влетял, извил на съотечественика си врата и излетял… Така че в запас имам само две нищо и никакви предположенийца. Първото — за разни потайни входове, замаскирани врати и двойни стени. А второто — някакъв гений е изобретил някакво ново техническо приспособление, можещо да превърта ключа отвън, без да оставя никакви следи по него…
Двете предположения насочват направо към собственика на хотела и механика-изобретател. Така. Е, а как изглежда алибито на този човек? До осем и половина той непрекъснато стои до масата за игра на карти. Начиная примерно от десет без пет и до момента на намирането на трупа, той фактически е бил или пред очите ми, или някъде в близост. Остават му за убийството примерно двайсет — двайсет и пет минути, когато не го вижда никой или го вижда само Кайса, която той, по неговите думи, наказва. По този начин теоретически той може да бъде убиец, ако знае таен вход или владее средство да превърта ключа отвън, без да оставя следи. Непонятни са мотивите (не за реклама пък!), психологически съвършено неоправдано е цялото му поведение, но, повтарям, теоретически той би могъл да убие. Да запомним това и да продължим по-нататък.
Дю Барнстокр. Алиби няма. Но той е хилав старик, на него просто няма да му стигне силата да извие шията на човека. Симоне. Алиби няма. Може да извие шия — здрав момък е, при това леко не е на себе си. Непонятно е как е попаднал в стаята на Олаф. А ако е попаднал, то непонятно е как си е отишъл оттам. Теоретически, разбира се, би могъл случайно да намери прословутата тайна врата. Непонятни са мотивите, непонятно е поведението му след убийството. Нищо не е понятно. Хинкус… Двойникът на Хинкус… Добре би било да пийна още кафе. Добре би било да плюя на всичко и да си легна да спя…
Брюн. Да, това е единствената нишчица, която още не се е скъсала. Това дете ме излъга. Детето е видяло госпожа Мозес, а каза, че не я е видяло. Детето е любезничило с Олаф на вратата на неговата стая, но каза, че го е цапардосало на вратата на столовата… И тогава изведнъж си спомних. Седях ето тук, в това кресло. Подът трепна, чу се шума на свличането. Погледнах часовника си, беше десет и две минути и тогава горе гръмко блъснаха врата. Кой? Симоне в това време се е бръснал. Дю Барнстокр е спал и, възможно е, да се е събудил именно от този шум. Собственикът и Кайса бяха в кухнята. Мозесите бяха в стаите си. Значи, вратата са могли да хлопнат или Олаф, или Брюн, или убиецът. Например двойникът на Хинкус… Хвърлих машата и изтичах навън.
Стаята на чедото беше празна и аз почуках на дю Барнстокр. Подпряло с юмруци бузите си, чедото унило седеше до масата. Завил се с шотландското одеяло, дю Барнстокр клюмаше нос в креслото до прозореца. И двамата скочиха, когато влязох.
— Снемете очилата! — рязко заповядах на чедото и чедото незабавно се подчини.
Да, това беше девойка. И хубавичка, макар че очите й бяха подути и зачервени от сълзите. Седнах срещу нея и казах:
— Ето какво, Брюн. В девет часа и десет минути госпожа Мозес е видяла вас и Олаф до вратата на неговия апартамент. Вие не ми казахте истината. Вие сте се разделили с Олаф не пред вратата на столовата. Къде се разделихте с него? Къде, кога и при какви обстоятелства?
Известно време тя ме гледа, устните й трепереха, зачервените й очи отново се напълниха със сълзи. След това закри лицето си с длани.
— Ние бяхме в неговата стая — каза тя.
Дю Барнстокр жално застена.
— Няма какво да стенете, чичо! — каза Брюн, като освирепя моментално. — Нищо непоправимо не се е случило. Ние се целувахме и беше доста весело, само че студено, защото през цялото време прозорецът беше отворен. Той държеше някаква огърлица, някакви мъниста и все искаше да ми ги надене на врата, но в това време се разнесе грохот и аз казах „Слушайте — лавина!“ Той изведнъж ме пусна и се хвана за главата, сякаш нещо си беше спомнил… Знаете как хората се хващат за главата, когато нещо си спомнят, нещо важно… Това продължи само няколко секунди. Той се хвърли към прозореца, но веднага се върна, хвана ме за раменете и буквално ме изхвърли в коридора. Аз едва не паднах, а той веднага със сила захлопна след мен вратата. При това нищо не каза, само изруга шепнешком и още помня как превъртя ключа в ключалката. Повече не го видях, бясно се ядосах и веднага се прибрах в стаята…
— Така — казах аз. — Той се е хванал за главата, сякаш нещо си е спомнил и се е хвърлил към прозореца… Може би някой го е повикал?
