Много ми се искаше да я попитам защо се е качвала на втория етаж. Нямах представа какво би могла да търси на втория етаж, макар да можеше да се предположи, че ставаше дума за амурче със Симоне, в което случайно съм се намесил. Но тогава погледнах старика и всичко това ми излетя от главата. Защото на коленете на Мозес лежеше бичът — мрачен, черен ловджийски камшик за кучета с дебела дръжка и множество извити опашчици, в които проблясваше метал. Ужасих се и преместих очи.
— Благодаря ви, госпожо — избърборих. — Вие оказахте голяма помощ на следствието, госпожо.
Чувствувайки се безнадеждно уморен, аз се домъкнах до хола и приседнах редом с хотелиера. Ужасното видение на камшика все още стоеше пред очите ми, разтърсих глава и с труд го прогоних. Това не е моя работа. Това е семейна работа, това не ме засяга… Очите ми глождеха като от пясък. Навярно трябваше да поспя час-два, но чувствувах, че сега няма да мога да заспя. По хотела бродят двойници на Хинкус. Чедото на дю Барнстокр лъже. Да, и с госпожа Мозес не всичко е както трябва. Или тя е спала мъртвешки сън и тогава е непонятно защо се е събудила и защо лъже, че почти не е спала. Или тя не е спала и тогава е непонятно защо не е чула срутването и разправиите в съседната стая. И съвсем непонятно е какво все пак се е случило със Симоне… Как би постъпил на мое място Згут? Той незабавно би отбрал всички, които имат сили да извият врата на двуметровия викинг, и би работил само с тях. А аз се измъчвам с това слабосилно чедо, с жалкия шизофреник Хинкус…
Погледнах собственика. Собственикът прилежно натискаше клавишите на сметачната машина и нещо записваше в счетоводната книга.
— Слушайте, Алек — казах аз. — Може ли във вашия хотел да се укрие, да остане незабелязан двойникът на Хинкус?
Хотелиерът вдигна глава и ме погледна.
— Именно двойник на Хинкус? — делово попита той.
— Да. Именно двойник на Хинкус. Във вашия хотел живее двойникът на Хинкус. Той не плаща за престоя, Алек. Той, изглежда, краде продукти, помислете върху това, Алек!
Собственикът помисли.
— Не зная — каза той. — Нищо такова не съм забелязал. Аз чувствувам само едно, Петер. Вие се заблуждавате. Вие изследвате алибита, вие събирате улики, вие търсите мотиви. А на мен ми се струва, че в тази работа обикновените понятия на вашето изкуство губят своя смисъл, както понятието за време при свръхзвуковите скорости…
— Това е ваше усещане? — тъжно попитах аз.
— Какво имате предвид?
— Ами цялата ви философия относно алибито при свръхзвукови скорости. На мен главата ми се наду, а вие дявол знае какви ги дрънкате. Донесете по-добре кафе.
Собственикът стана.
— Вие все таки още не сте съзрели, Петер — каза той. — А аз ще чакам, докато вие накрая съзреете.
— Защо ви трябва? Вече съм презрял, скоро ще окапя.
— Няма да окапете! — успокои ме собственикът. — И далеч още не сте съзрели. Искам да дочакам момента, когато моите думи ще ви се видят единственият ключ към разбирането на тези работи.
— Господи — измърморих аз. — Мога да си представя какви думи са това!
Собственикът се усмихна снизходително и се отправи към кухнята. На прага се спря и предложи:
— А искате ли да ви разкажа какво именно се е привидяло на нашия побъркан физик?
— Е, опитайте — казах аз.
— Нашият побъркан физик се е промъкнал в постелята на госпожа Мозес и е намерил там вместо жива жена бездиханен манекен. Кукла, Петер, студена кукла.
Глава 11
Той стоеше на прага и ме гледаше усмихнато.
— Хайде, елате тук — казах аз. — Разказвайте.
— А кафето?
— По дяволите кафето. Виждам, че вие знаете нещо. Не ми обърквайте главата, излагайте всичко, както е.
— Аз не зная, как е всичко — каза той. — Аз мога само да предполагам.
— Откъде знаете какво е намерил Симоне?
— Аха, значи съм отгатнал… — Той се настани удобно. — Съгласете се, излезе доста ефектно…
— Слушайте, Алек — казах аз. — Няма да крия: вие ми харесвате.
— И вие също — каза той.
— Млъкнете. Вие ми харесвате. Но това още нищо не значи. Аз не ви подозирам, Алек. За съжаление, нямам никакви основания да ви подозирам… Но ето, ако започнете да ми мътите главата, то ще започна да ви подозирам. Ще си имате неприятности, Алек. Аз съм много неопитен в този род дела и затова можете да си имате големи неприятности… не можете да си представите колко неприятности може да причини на честния гражданин неопитният полицай…
— Е, щом е така — каза той, — тогава, разбира се. Тогава ей сега ще ви донеса кафе и ще ви разкажа за някои свои усещания.
Докато той донесе кафето, аз лежах в креслото със затворени очи и мислех може ли временно да плюя на всичко това и да поспя три часа. После замириса на кафе и собственикът каза: „Моля.“ Взех чашата, отпих и го погледнах накриво. Той вече седеше в своето кресло и също държеше в ръката си димяща чаша — широка, здрава. Току-виж, заговорил с глухия си глас.
— Докладвайте — казах аз.
— Значи така — каза той. — Както разбирам, трябва сега да отговоря на въпроса: откъде зная какво е видял Симоне в спалнята на госпожа Мозес… — Той отпи от кафето и с наслаждение сви устни. — Значи, така. Да започнем с теорията. Магьосниците и знахарите от някои слабо изследвани племена на Централна Африка от древността владеят изкуството да възвръщат видимост на живот на своите умрели съплеменници…
Аз застенах и собственикът повиши глас.
— Такова явление от реалния свят — мъртъв човек, имащ външността на живия и извършващ на пръв поглед напълно обмислени и самостоятелни действия — носи названието „зомби“. Може да се каже, че зомби — това е третото състояние на живия организъм. А ако се използува терминологията на съвременната наука, то зомби функционално представлява от себе си много точен биологически механизъм, изпълняващ…
— Слушайте, Алек — уморено казах аз. — Аз гледам телевизия и от време на време ходя на кино. Всички тези чудовища — Франкещайн, Малоумните Деви, Джони Кървавите Мехури, Дракула…
— Всичко това е породено от невежественото въображение — с достойнство възрази собственикът. — А Дракула — въобще…
— На мен всичко това ми е неинтересно — казах аз. — Разбирам: вие репетирате своята реч пред вестникарите. Но до мен то не се отнася. Вие обещахте да ми разкажете нещо интересно относно госпожа Мозес и Симоне. Хайде, разказвайте. Какво, вие също ли сте пълзели към постелята й? И също сте претърпели, меко казано, разочарование?
Известно време той ме гледа с тъжни очи.
— Да — каза той накрая със съжаление. — Така си и мислех. Още не сте съзрели… Е добре. — Той въздъхна. — Нека бъдат само факти без теория. Преди шест дни, когато моят хотел беше ощастливен от посещението на господин и госпожа Мозес, с мен се случи следното произшествие. Като взех всички данни от паспортите на споменатите господа, аз се отправих към апартамента на господин Мозес с цел да му върна тези паспорти. Почуках. Бях малко разсеян и затова, без да дочакам разрешение, отворих вратата. Бях незабавно наказан за нарушението на елементарните норми на приличие. Видях в креслото насред стаята това, което при добро желание може да се нарече госпожа Мозес. Но не беше госпожа Мозес. Беше голяма колкото човек, красива кукла, много приличаща на госпожа Мозес и облечена точно като нея. А после бях грубо хванат за рамото и изхвърлен на коридора. Това грубо, но напълно оправдано действие извърши
