крайчецът на дългия му нос, така бял вчера, сега беше червен. Той седеше на леглото, завит до кръста с одеялото, пижамата на Алек явно му беше голяма, яката висеше като хомот и оголваше острите му ключици и бледата, безкосмена кожа на гърдите. И по лицето му нямаше растителност — само няколко косъмчета на мястото на веждите и редки белезникави ресници. Той седеше наклонен напред и разсеяно навиваше на лявата си ръка празния ръкав на дясната.
— Моля за извинение — казах аз, — но предварително трябва да ви задам няколко въпроса.
Непознатият не отговори нищо на тези мои думи. Лицето му прие странен израз — дотолкова странен, че не разбрах изведнъж в какво се състои работата. А работата се състоеше в това, че едното си око той беше втренчил в мен, а другото беше извъртял към челото си така, че се виждаше само бялото. Известно време ние мълчахме.
— Та така — казах аз, — най-напред ми се иска да узная кой сте вие и как ви наричат.
— Луарвик — каза той бързо.
— Луарвик… А малкото ви име?
— Малкото? Луарвик.
— Господин Луарвик Луарвик?
Той пак замълча. Аз се борех с неловкостта, която човек винаги изпитва, когато говори със силно кривогледи хора.
— Приблизително да — каза той накрая.
— В какъв смисъл приблизително?
— Луарвик Луарвик.
— Добре, да допуснем, че е така. А кой сте вие?
— Луарвик — каза той. — Аз съм Луарвик. — Той замълча. — Луарвик Луарвик. Луарвик Л. Луарвик.
Той изглеждаше достатъчно здрав и съвършено сериозен и това удивляваше още повече. Впрочем, аз не съм доктор.
— Исках да зная с какво се занимавате.
— Аз съм механик — каза той. — Механик-шофьор.
— Шофьор на какво? — попитах аз.
Тогава той спря върху мен двете си очи. Явно не разбираше въпроса.
— Добре, да оставим това — бързо казах аз. — Вие чужденец ли сте?
— Много — каза той. — В голяма степен.
— Вероятно швед?
— Вероятно. В голяма степен швед.
„Какво прави той, подиграва ли се с мен? — помислих си. — Не прилича да е така. По-скоро видът му е на човек, притиснат до стената.“
— Защо сте пристигнали тук? — попитах.
— Тук е Олаф Андварафорс.
— Вие идвахте при Олаф Андварафорс?
— Да.
— Попаднахте пол лавината?
— Да.
Пътувахте с автомобил?
Той помисли.
— Машина — каза.
— Защо ви е необходим Андварафорс?
— Имам работа с него.
— Каква именно?
— Аз имам работа с него — повтори той. — С него.
Зад гърба ми вратата скръцна. Обърнах се. На прага… с чашата в протегнатата си ръка, стоеше Мозес.
— Тук не може — казах рязко.
Мозес разглеждаше непознатия изпод надвисналите си вежди. На мен не обръщаше никакво внимание. Скочих и се опитах да го изтласкам с гърди.
— Моля ви незабавно да излезете, господин Мозес!
— Не ми крещете — неочаквано миролюбиво предложи Мозес. — Мога ли да полюбопитствувам кого сте настанили в моето помещение?…
— Не сега, по-късно… — Започнах постепенно, но настойчиво да затварям вратата.
— Моля, моля… — мърмореше Мозес, изтикан в коридора. — Аз, разбира се, бих могъл да протестирам…
Затворих вратата и отново се обърнах към Луарвик Л. Луарвик.
— Това Олаф Андварафорс ли беше? — попита Луарвик.
— Не — казах. — Олаф Андварафорс е бил убит тази нощ.
— Убит — повтори Луарвик. В гласа му нямаше никакви емоции. Нито учудване, нито страх, нито мъка. Сякаш му бях съобщил, че Олаф за минутка е излязъл и сега ще се върне. — Мъртъв? Олаф Андварафорс?
— Да.
— Не — каза Луарвик. — Вие не знаете точно.
— Зная съвършено точно. Аз го видях мъртъв. Самият аз.
— Искам да го видя.
— Защо ви е това? Аз разбрах, че вие не знаете как изглежда.
— Имам работа с него — каза Луарвик.
— Но нали ви казвам: той е убит. Умрял. Убили са го.
— Добре. Искам да видя.
Изведнъж ме осени мисъл: спомних си за куфара.
— Той трябваше ли да ви предаде нещо?
— Не — отговори той равнодушно. — Ние трябва да говорим. Аз с него.
— За какво?
— Аз трябва да говоря с него. С него.
— Слушайте, господин Луарвик — казах аз. — Олаф Андварафорс е мъртъв. Убили са го. Аз разследвам убийството. Търся убиеца, разбирате ли? Трябва да зная колкото може повече за Олаф Андварафорс. Моля ви да бъдете откровен. Рано или късно ще ви се наложи да разкажете всичко. По-добре рано, отколкото късно.
Той изведнъж целият се вмъкна под одеялото. Очите му отново гледаха в различни посоки.
— Нищо не мога да ви кажа — говореше той неразбрано под одеялото.
— Защо?
— Мога да го кажа само на Олаф Андварафорс.
— Откъде идвате? — попитах аз.
Той мълчеше.
— Къде живеете?
Мълчание. Тихо посумтяване. Едното око гледа мен, другото — тавана.
— Вие изпълнявате нечие поръчение?
— Да.
— Чие именно?
— Защо искате да знаете? — попита той. — Аз нямам работа с вас. Вие нямате работа с нас.
— Моля ви да разберете — казах аз проникновено. — Ако ние разберем макар нещичко за Олаф, ще узнаем кой е убиецът. Е добре. Вие, както изглежда, не познавате Олаф. Но тези, които са ви пратили при него, навярно знаят нещо.
— Те също не познават Олаф — каза той.
— Тоест как?
