— Те не познават Олаф. Защо?
Аз потърках обраслите си с четина бузи.
— Не се връзва едното с другото — казах аз тъжно. — Хората, които не познават Олаф, пращат вас, който също не познава Олаф, с някакво поръчение при Олаф. Как може така?
— Може. Така е.
— Кои са тези хора?
Мълчание.
— Къде се намират?
Мълчание.
— Господин Луарвик, вие може да си имате големи неприятности!
— Защо? — попита той.
— При разследването на убийство всеки честен гражданин е длъжен да дава на полицията необходимите показания — казах аз строго. — Отказът може да бъде разгледан като съучастие.
— Искам да си облека дрехите — каза изведнъж Луарвик. — Не искам да лежа. Искам да видя Олаф Андварафорс.
— С каква цел? — попитах.
— Искам да го видя.
— Но вие не знаете как изглежда лицето му.
— Аз не искам лицето му — каза Луарвик.
— А какво ви е необходимо?
Луарвик се измъкна изпод одеялото и отново седна.
— Аз искам да видя Олаф Андварафорс! — каза той гръмко. Дясното му око потрепваше и се въртеше. — Защо въпроси? Защо въпроси? Извънредно много въпроси. Защо не виждам Олаф Андварафорс?
Аз също загубих търпение.
— Вие искате да разпознаете трупа? Така ли да ви разбирам?
— Да разпозная… Да позная?
— Да! Да познаете!
— Искам. Искам да видя.
— Как ще можете да го познаете — казах аз, — когато не сте го виждали в лицето?
— Какво лице? — закрещя Луарвик. — Защо лице? Аз искам да видя, че това не е Олаф Андварафорс, че това е друг човек!
— Защо мислите, че е друг? — бързо попитах аз.
— Защо мислите, че е Олаф Андварафорс? — възрази той.
Ние се втренчихме един в друг. Бях принуден да призная, че този странен човек в известен смисъл беше прав. Не бих могъл да се закълна, че викингът с извъртяната шия горе е същият Олаф Андварафорс, когото търси Луарвик Л. Луарвик. Той би могъл да не бъде този Олаф Андварафорс и би могъл въобще да не бъде Олаф Андварафорс. От друга страна, не разбирах какъв смисъл има да показвам трупа на човек, който изобщо не е виждал лицето на Олаф. Лицето… А действително, защо обезателно лицето? Може би той ще го познае по дрехите, или по някакъв пръстен… или, да кажем, по татуировката…
Почука се на вратата и гласът на Кайса пропищя: „Облечете се, моля…“ Отворих вратата и поех от Кайса изсушения и изгладен костюм на непознатия.
— Обличайте се — казах аз, като положих костюма на леглото му.
След това застанах до прозореца и почнах да разглеждам зъбчатата скала на загиналия алпинист, вече озарена от розовата светлина на възходящото слънце, бледото петно на луната, чистата тъмна синева на небето. Зад гърба ми се раздаваха съскане, шумолене, непонятно бърборене, кой знае защо преместваха стола — както изглежда, не беше лека работа да се обличаш с помощта на една ръка и при такова кривогледство. На два пъти така ми се приискваше да се обърна и да предложа помощта си, но се сдържах. След това Луарвик каза: „Облякох се.“ Аз се обърнах. Учудих се. Бях смаян, но веднага си спомних, че този човек преживя нощта и престанах да се учудвам. Приближих се до него, оправих и стегнах яката, закопчах копчетата на сакото и бутнах към него с крак чехлите на хотелиера. Докато правех всичко това, той стоеше покорно, отпуснал единствената си ръка. Пъхнах празния ръкав в джоба. Той погледна чехлите и каза със съмнение:
— Това не е мое. Моите не са такива.
— Вашите обувки още не са изсъхнали — казах аз. — Обуйте тези и да вървим.
Можех да си помисля, че той никога през живота си не си е имал работа с чехли. Два пъти с размах се опитваше да вкара в чехлите краката си и двата пъти не улучи, като всеки път губеше равновесие. Въобще при него равновесието нещо си правеше шеги — види се, здраво си беше изпатил и далеч още не беше дошъл на себе си. Добре го разбирах: с мен също се е случвало така…
Излязохме от хола под ръка и се отправихме към втория етаж. Собственикът както по-рано седеше на своя пост и ни изпрати със замислен поглед. Луарвик не обърна никакво внимание на собственика. Цялото му внимание беше съсредоточено върху стълбището. За всеки случай го придържах за лакътя.
Пред вратата на апартамента на Олаф ние се спряхме. Внимателно разгледах своите лепенки — всичко беше наред. Тогава извадих ключа и разтворих вратата. Рязък, неприятен мирис ме удари в носа — много странен мирис, който приличаше на миризмата на дезинфекция. Аз се забавих на входа, стана ми зле. Впрочем, в стаята всичко беше останало без изменение. Само лицето на мъртвеца ми се видя по-тъмно, отколкото снощи, възможно поради осветлението петната от кървавите отоци сега почти не се забелязваха. Луарвик достатъчно силно ме ръгна в кръста. Прекрачих в антрето и се отстраних, пропускайки го да погледа.
Можеше да се помисли, че той не е механик-шофьор, а служител в моргата. С изключително равнодушно лице той се спря над трупа и се наклони ниско, като постави единствената си ръка зад гърба. Нито гнусливост, нито страх, нито благоговение — делови преглед. И толкова по-странно ми се видяха неговите думи.
— Учуден съм — каза той със съвършено безцветен глас. — Това действително е Олаф Андварафорс. Не разбирам.
— Как го познахте? — веднага попитах аз.
Той, без да се изправя, извърна глава и ме погледна. Стоеше наведен, разкрачен, гледаше ме отдолу нагоре и мълчеше. Това продължи толкова дълго, че ме заболя вратът.
Как може да стои в тази нелепа поза? Кръстът му ли се схвана, що ли?… Накрая той проговори:
— Спомних си. Виждал съм го по-рано. Не знаех, че е Олаф Андварафорс.
— А къде сте го виждали по-рано? — попитах аз.
— Там. — Без да се изправя, той махна с ръка някъде към прозореца. — Това не е главното.
Изведнъж той се изправи и закрета из стаята, като въртеше смешно главата си. Аз се напрегнах целият, не го изпусках от очи. Той явно търсеше нещо и вече се досещах какво именно.
— Олаф Андварафорс не е умрял тук? — попита той, като се спря пред мен.
— Защо мислите така? — попитах.
— Аз не мисля. Аз ви поставих въпрос.
— Вие търсите ли нещо?
— Олаф Андварафорс имаше един предмет — каза той. — Къде е?
— Вие търсите куфара? — попитах аз. — За него ли сте дошли?
— Къде е той? — повтори Луарвик.
— Куфарът е при мене — казах.
— Това е добре — похвали ме той. — Искам да го имам тук. Донесете го.
Направих се, че не забелязвам тона му и казах:
— Бих могъл да ви дам куфара, но първо трябва да отговорите на въпросите ми.
— Защо? — изумен попита той. — Защо отново въпроси?
— Ами затова — търпеливо отговорих аз, — защото ще получите куфара само в случай че от вашите отговори стане ясно дали имате право над него.
— Не разбирам — каза той.
