— Аз не зная — казах — ваш ли е този куфар или не. Ако е ваш, ако Олаф го е донесъл за вас, докажете го. Тогава ще ви го дам.
Очите му се раздалечиха и отново се сближиха.
— Не трябва — каза той. — Не искам. Уморен съм. Да вървим.
Малко озадачен излязох след него от апартамента. Въздухът в коридора ми се струваше удивително свеж и чист. Откъде идва в апартамента тази аптечна воня? Може би там и по-рано е имало нещо разлято, само че при отворения прозорец не се е усещало? Заключих вратата. Докато ходих за лепило и хартия и се занимавах със запечатването, Луарвик остана на мястото си, потънал, струва ми се, в дълбоки мисли.
— Е, какво? — попитах. — Ще отговаряте ли на въпросите ми?
— Не — решително отговори той. — Не искам въпроси. Искам да си легна. Къде мога да си легна?
— Идете в стаята си — казах аз вяло. Овладя ме апатия. Изведнъж зверски ме заболя глава. Прииска ми се да си легна, да се отпусна, да затворя очи. Всичко беше нелепо, на нищо не приличаше, уродливо- безсмисленото дело сякаш се беше въплътило в този нелеп, неприличащ на никого, уродливо-безсмислен Луарвик Л. Луарвик.
Ние се спуснахме в хола и той изкрета до стаята си, а аз седнах в креслото, изтегнах се и най-сетне затворих очи. Някъде далеч шумеше море, свиреше гръмка, неразбрана музика, доплуваха и отплуваха някакви мъгливи петна. В устата си имах вкус, сякаш дълго съм дъвкал необработен памук. След това някой ми подуши ухото с мокър нос и тежката глава на Лел дружески се притисна до моето коляно.
Глава 13
Навярно бях успял да дремна петнайсетина минути, а за повече — Лел не ми даде. Той облизваше ушите и •бузите ми, дърпаше крачолите ми, блъскаше ме и накрая леко ме ухапа по ръката. Тогава не издържах и скочих, готов да го разкъсам на парчета, несвързани проклятия и жалби се блъскаха в гърлото ми, но погледът ми падна на масичката и аз замрях. На блестящата лакирана повърхност на масичката, редом с книжата и сметките на собственика, лежеше огромен черен пистолет.
Това беше парабел с удължена ръкохватка. Той лежеше в локва вода и бучки неразтопен сняг бяха залепнали на него; и докато гледах, отворих уста, една бучка се откъсна от спусъка и падна на масата. Тогава огледах хола. В хола нямаше никого, само Лел стоеше до масичката и наклонил глава встрани, сериозно-въпросително ме гледаше. От кухнята се носеше звън на тенджерите, чуваше се приглушеният бас на собственика и силно миришеше на кафе.
— Ти ли го донесе? — попитах шепнешком Лел.
Той наклони главата си на другата страна и все така продължаваше да ме гледа. Лапите му бяха в сняг, от мъхнатия му корем капеше вода. Внимателно взех пистолета.
Ето това беше истинско гангстерско оръжие. Далекобойност — двеста метра, приспособление за поставяне на оптически мерник, рамка за допълнителен приклад, лостче за превод на автоматна стрелба и прочие удобства… Дулото беше пълно със сняг. Пистолетът беше студен, тъжен, накатената ръкохватка добре прилягаше в дланта. Не знам защо си спомних, че не съм обискирвал Хинкус. Багажа му обискирах, шубата обискирах, а самия него забравих. Може би защото изглеждаше на жертва.
Измъкнах от ръкохватката пълнителя — пълнителят беше зареден. Щракнах затвора и на масата изскочи патрон. Взех го, за да го поставя в пълнителя и изведнъж обърнах внимание на странния цвят на куршума. Той не беше жълт, нито мътно сив, както обикновено. Блестеше като никелиран, само че това не беше никел, а по-скоро сребро. Никога през живота си не бях виждал такива куршуми. Започнах внимателно, един след друг да ги изваждам от пълнителя. Всички те бях сребърни. Облизах пресъхналите си устни и отново погледнах Лел.
— Откъде го взе, старче? — попитах аз.
Лел игриво поклати глава и скочи към вратата.
— Разбрано — казах. — Разбирам. Почакай една минута.
Прибрах патроните в пълнителя, сложих пълнителя в ръкохватката и пъхайки пътем пистолета в страничния си джоб, тръгнах към изхода. Лел се спусна по парадната стълба и потъвайки в снега, заскача покрай фасадата. Бях почти уверен, че ще се спре под прозореца на Олаф, но той не се спря. Заобиколи къщата, изчезна за секунда и отново се появи, нетърпеливо поглеждаше иззад ъгъла. Грабнах първите попаднали ми ски, горе-долу ги закрепих на краката си и хукнах след него.
Заобиколихме хотела, а след това Лел се устреми някъде встрани и се спря на петдесетина метра. Приближих се и се огледах. Всичко това беше някак странно. Видях ямичката в снега, откъдето Лел беше изровил пистолета, видях следите на моите ски отзад, видях браздите, които беше оставил Лел, скачайки в преспите, а наоколо пелената на снега беше недокосната. Това можеше да означава само едно: бяха хвърлили тук пистолета или от пътя, или от хотела. И беше добро хвърляне. Не бях сигурен, че самият аз бих могъл да запратя такова тежко и неудобно за хвърляне нещо толкова далеч. След това разбрах: бяха хвърлили пистолета от покрива. Бяха взели от Хинкус пистолета и бяха го запратили колкото може по-далеч. Може би впрочем и самият Хинкус да го е запратил колкото се може по-далеч. Може би се е страхувал, че ще го пипнат с този пистолет. А може, разбира се, да не го е сторил Хинкус, а някой друг… но почти сигурно е, че от покрива. От пътя такова хвърляне може да направи само добър гранатохвъргач, а от прозореца на който и да е от апартаментите това беше невъзможно да се направи.
— Браво, Лел — казах на санбернара, — ти си юнак. А пък аз не съм. Трябваше да раздрусам Хинкус по-основно, както умее да го прави старикът Згут. Вярно ли е? За щастие, още не е късно да се направи това.
Бях с намерение веднага да се отправя към Хинкус, да разбудя този кучи син и да му извадя душата, дори ако ми го впишат после в служебното досие. Сега ми беше пределно ясно, че работите на Олаф и Хинкус са свързани по най-непосредствен начин, че Олаф и Хинкус са пристигнали тук заедно съвсем не случайно, че Хинкус е стоял на покрива, въоръжен с далекобоен пистолет, само с една цел: да държи под прицел околността и да не даде на някого да напусне хотела; че за това именно той предупреждаваше някого с бележката, подписана с „Ф“ (тук наистина сбърка и бележката попадна явно не на адреса си — дю Барнстокр не предизвика ни най-малки подозрения); че на някого тук той страшно пречеше и, вероятно, продължаваше да му пречи и нека бъда проклет, ако ей сега не изясня кому и защо. В тази версия имаше, разбира се, маса противоречия. Ако Хинкус, да кажем, е бил телохранител на Олаф и е пречел на неговия убиец, то защо с него, с Хинкус, са се отнесли така меко? Защо не са му извъртели също така шията? Да! И трябва да се изясни кому е пратил телеграмата. През цялото време изпускам предвид това…
Собственикът ми викна от бюфетната и без да каже повече нито дума, ми предложи чаша горещо кафе и грамаден сочен сандвич с шунка. Беше точно каквото ми трябваше. Докато дъвчех и гълтах, той внимателно ме разглеждаше с присвити очи и накрая попита:
— Нещо ново?
Кимнах, преглътнах и отговорих:
— Да. Пистолет. Само че не аз, а Лел. А аз съм идиот.
— Хм… Да. Лел е умно куче. А що за пистолет е?
— Интересен пистолет — казах. — Професионален… Между впрочем вие чували ли сте някога пистолетите да се зареждат със сребърни куршуми?
Известно време хотелиерът мълча, издавайки напред челюстта си.
— Този ваш пистолет е зареден със сребърни куршуми? — бавно произнесе той тези думи. Кимнах. — М-да, чел съм за това… — каза собственикът. — Оръжието се зарежда със сребърни куршуми, когато човек възнамерява да стреля по призраци.
— Пак зомбизъм-момбизъм — измърморих.
— Да, пак… Вампир няма да убиеш с обикновен куршум. Верволф… лисицата-кицуне… жабата-кралица… Аз ви предупреждавам, Петер! — Той вдигна тлъстия си пръст. — Вече отдавна очаквам нещо такова. А сега се оказва, че не само аз…
Довърших сандвича и допих кафето. Не можеше да се каже, че думите на собственика съвсем не ми направиха впечатление. Кой знае защо, през цялото време излизаше така, че версията на собственика — единствена и безумна — непрекъснато намираше потвърждение, а всичките мои версии — многочислени и реалистични — не… Вампири, призраци, привидения… Цялата беда беше там, че тогава ми оставаше само
