Брюн затресе глава.
— Не. Аз нищо не чух. Само шума от свличането.
— И веднага ли си отидохте? Не се ли застояхте на вратата за секунда?
— Веднага. Аз бясно се ядосах.
— Как се развиваха действията, след като вие с него излязохте от столовата? Повторете отново.
— Той каза, че иска да ми покаже нещо — заговори тя, навеждайки глава. — Ние излязохме на коридора и той ме помъкна към стаята си. Аз, разбира се, се съпротивлявах… е, изобщо шегувахме се. После, когато стояхме пред неговата врата…
— Стоп. Вие казахте, че сте видели Хинкус.
— Да, видяхме го. Веднага щом излязохме на коридора. Точно в този момент той завиваше от коридора към стълбата.
— Така. Продължавайте.
— Когато ние вече стояхме пред вратата на Олаф, се появи тази Мозесица. Тя, разбира се, се направи, че не ни е забелязала, но на мен ми стана неловко. Противно е, когато се мотат наоколо и пулят очи. Е-е… и ние влязохме в апартамента на Олаф.
— Разбрано. — Погледнах дю Барнстокр. Старецът седеше, очите му издаваха мъка. Така му се пада. Тези чичковци винаги си въобразяват, че при тях, под крилцето им растат ангелчета. А тези ангелчета през това време полици подправят. — Е добре. Пихте ли нещо у Олаф?
— Аз?
— Интересува ме пил ли е нещо Олаф.
— Не. Нито той, нито аз — не пихме.
— Съществува предположение, че преди убийството са отровили Олаф с бавно действуваща отрова. Вие не сте ли забелязали нещо такова, което би потвърдило това предположение?
— А какво бих могла да забележа?
— Обикновено се забелязва, когато човек се чувствува зле — поясних аз. — Това е особено забележимо, ако той пред очите ви започва да се чувствува все по-зле и по-зле.
— Нищо такова нямаше — решително каза Брюн. — Той се чувствуваше чудесно.
— А от това, което той говореше, не помните ли нещо странно?
— Въобще нищо не помня — отговори Брюн тихо. — Беше обикновено чесане на езици. Шегички, остроти… За мотоциклети говорихме с него за ски. Според мен, той беше добър механик. От всякакви двигатели разбираше…
— Когато стана свличането вие седяхте ли или стояхте?
— Стояхме до самата врата.
— А вие уверена ли сте, че той се е втурнал именно към прозореца?
— Ами, как да ви кажа… Той се хвана за главата, обърна се с гръб към мен, направи крачка или две към прозореца… в посока към прозореца… ами, аз не зная какво още да ви кажа, може би не към прозореца, разбира се, но нищо не виждах в тази стая, освен прозореца…
— Олаф премести ли някаква мебел?
— Мебел?… А, да, имаше такова нещо. Той заяви, че няма да ме пусне, и премести креслото към вратата… но след това разбира се, го отмести.
Станах.
— За днес толкова — казах аз. — Лягайте да спите. Днес повече няма да ви безпокоя.
Дю Барнстокр също стана и тръгна към мен с протегнати ръце.
— Скъпи инспекторе! Вие, надявам се, разбирате, че нямах понятие…
— Да, дю Барнстокр — казах аз. — Децата растат, дю Барнстокр. Всички деца, дори децата на покойниците. Занапред никога не й позволявайте да носи черни очила, дю Барнстокр. Очите са огледало на душата.
Оставих ги да размишляват над тези съкровища на полицейската мъдрост, а аз се спуснах в хола.
— Вие сте реабилитиран, Алек — съобщих на собственика.
— Нима съм бил осъден? — удиви се той, повдигайки очи от сметачната машина.
— Исках да ви кажа, че снемам от вас всички подозрения. Сега вие имате стопроцентово алиби. Но не си въобразявайте, че това ви дава право отново да ми набивате в главата зомбизъм-момбизъм… Не ме прекъсвайте. Сега вие ще останете тук и ще седите, докато ви разреша да станете. Имайте предвид, че с този еднорък младеж пръв трябва да говоря аз.
— А ако се събуди преди вас?
— Не се каня да спя — казах аз. — Искам да обискирам къщата. Ако този нещастник се събуди и повика някого, дори майка си, незабавно пратете за мен.
— Слушам — каза собственикът. — Един въпрос. Режимът на деня в хотела остава ли същият?
Аз размислих.
— Да, разбира се. В девет часа закуска. А после ще видим… Сега ето какво, Алек. Да предположим, че ви се наложи да се скриете в тази къща. Не за дълго, за няколко денонощия. Къде бихте се скрили?
— Хм… — каза собственикът със съмнение. — Вие все пак мислите, че в къщата има външен човек?
— Къде бихте се скрили? — повторих аз.
Собственикът поклати глава.
— Лъжат ви — каза той. — Честна дума, лъжат ви. Тук няма къде да се скриеш. Дванадесет апартамента, от тях само два са празни, но Кайса ги почиства всеки ден, тя би забелязала… Мазето — то е заключено отвън с катинар… Тавански етаж няма, между покрива и тавана едва ръка ще прокараш… Служебните помещения също се затварят отвън и освен това ние цял ден се въртим там — ту аз, ту Кайса. Собствено, това е всичко… Може би си струва да се надникне в генераторното — там не наминавам често.
— Дайте ключовете — казах аз.
Огледах и претърсих. Прегледах мазето, надникнах в банята, проверих гаража, котелното помещение, генераторното, пъхнах се дори в подземния склад за гориво — никъде нищо не намерих. Естествено, аз и не очаквах да намеря нещо, би било прекалено просто, но проклетата чиновническа добросъвестност не ми позволяваше да оставя в тила бели петна. Двайсет години честна служба са си двайсет години честна служба: в очите на началството, пък и в очите на подчинените също, винаги по-добре изглежда добросъвестният тъпак, отколкото блестящият, гонещ върховете талант. И аз тършувах, пълзях, цапах се, дишах прах и боклук, жалех се и ругаех глупашката си съдба.
Когато, зъл и мръсен, се измъкнах от подземния склад, вече се развиделяваше. Луната беше избледняла и залязваше на запад. Сивите грамади на скалите бяха покрити с виолетова мъгла. И какъв свеж, сладък, студен въздух изпълваше долината! Да върви по дяволите всичко!
Вече се приближавах към хотела, когато вратата се отвори и на парадния вход излезе собственикът.
— Аха — каза той, като ме видя. — А аз точно за вас идвах. Този нещастен човек се събуди и вика майка си.
— Идвам — казах аз, изтърсвайки сакото си.
— Собствено, не вика майка си — каза собственикът, — вика Олаф Андварафорс:
Глава 12
Като ме видя, непознатият живо се наклони напред и попита:
— Вие ли сте Олаф Андварафорс?
Такъв въпрос не очаквах. Изобщо не очаквах. Потърсих с очи стола, преместих го до леглото, бавно седнал и едва тогава погледнах непознатия. Беше голяма съблазън да отговоря утвърдително и да погледам какво ще произлезе. Но аз не съм контраразузнавач, нито детектив. Аз съм честен полицейски чиновник. Затова отговорих:
— Не. Аз не съм Олаф Андварафорс. Аз съм инспектор от полицията и ме наричат Петер Глебски.
— Така ли? — каза той учудено, но без всякакво безпокойство. — Но къде е Олаф Андварафорс?
Както изглежда, той напълно се беше оправил след вчерашното. Слабото му лице беше порозовяло,
