да сложа оръжие: както беше казал един писател, задгробният свят — това е ведомство на църквата, а не на полицията…
— Вие разбрахте ли чий е този пистолет? — попита собственикът.
— Ами има тук при нас един ловец на вампири. Хинкус е фамилията му — казах аз и излязох.
Насред хола, изкривен и неестествен, стърчеше като наклонен стълб господин Луарвик Л. Луарвик. С едното си око гледаше мен, а с другото — стълбището. Сакото му стоеше някак особено накриво, панталоните бяха смъкнати, празният ръкав се размяташе и имаше вид, като че ли го е дъвкала крава. Кимнах му и исках да го заобикаля, но той закуцука и ми прегради пътя.
— Един малък, но важен разговор — обяви той.
— Зает съм. Хайде след половин час.
Той ме хвана за лакътя.
— Много ви моля да отделите няколко минути. Това е важно за мен.
— Това е важно за вас… — повторих думите му аз, като продължавах да се придвижвам към стълбата. — Ако това е важно само за вас, то за мен съвсем не е важно.
Той се влачеше подире ми като завързан и някак странно пристъпваше: единият си крак поставяше с пръстите навън, другият — с пръстите навътре.
— За вас също е важно — каза той. — Вие ще бъдете доволен. Вие ще получите желаното.
Вече се качвахме по стълбището.
— В какво собствено се състои работата? — попитах.
— Това е работата около куфара.
— След половин час — казах. — И пуснете ме, моля ви, вие ми пречите.
— Да — съгласи се той. — Преча. Аз искам да преча. Моят разговор е бърз.
— Каква ти бързина — възразих. — Има време. След половин час. Или, да кажем, след час.
— Не, не, много ви моля веднага. Много зависи от това. И е бързо. Аз — на вас, вие — на мене. Край.
Бяхме вече в коридора на втория етаж и аз се съжалих.
— Добре, да отидем в моя апартамент. Само че хайде, по-бързо.
— Да, да, това ще бъде бързо.
Заведох го в своя апартамент, седнах до осквернената маса и викнах:
— Казвайте.
Но той не започна изведнъж. Отначало се огледа, надяваше се, че куфарът ще лежи някъде тук, на ачик.
— Няма го тук куфара — казах. — Хайде по-бързо.
— Тогава аз ще седна — каза той и седна в креслото ми. — На мен ми е много необходим този куфар. Колко искате за него?
— Нищо не искам. Докажете, че имате право над него, и той ще бъде ваш.
Луарвик Л. Луарвик поклати глава и каза:
— Не. Куфарът не е мой. На мен ми беше заповядано да намеря Олаф и да му кажа: „Дай това, което си взел. Комендант двеста двадесет и четири.“ Не зная какво означава това. Не зная какво е взел той. И после, през цялото време вие казвате: куфара. Това ме измами. Не куфар. Калъф. Вътре има прибор. По-рано аз не знаех. Когато видях Олаф, се досетих. Сега зная: Олаф не е убит. Олаф е умрял. От прибора. Приборът е много опасен. Угроза за всички. Всички ще бъдат като Олаф, или пък може — взрив. Тогава всички ще бъдат още по-зле. Разбирате ли защо трябва бързо? Олаф е глупак, той е умрял. Ние сме умни, ние няма да умрем. По-скоро давайте куфара.
Всичко това избърбори със своя безцветен глас, като ме гледаше подред ту с дясното, ту с лявото си око и немилостиво мачкаше празния си ръкав. Лицето му оставаше неподвижно, само от време на време се вдигаха и спускаха редичките му вежди. Аз го гледах и си мислех, че маниерите и граматиката му бяха останали предишните, но ето че запасът от думи през последния половин час значително се беше увеличил. Разприказва се Луарвик.
— Кой сте вие? — попитах.
— Аз съм емигрант. Изгнаник. Жертва на политиката.
Да, разприказва се Луарвик. И какво ли ще изскочи оттук!
— Емигрант откъде? — попитах аз.
— Не трябва такива въпроси. Не мога да кажа. Чест. Никаква вреда за вашата страна.
— Откъде пристигнахте тук? От кой град?
— От близкия град. Не знам името му. Придружаваха ме.
— Кой?
— Не зная. Секретно. Също изгнаници.
— Вие искате да кажете, че сте член на тайно общество?
— Не мога да кажа. Чест. Трябва по-скоро. Може да загинат.
Колкото повече припираше, толкова по-малко бях склонен да бързам. Всичко ми беше ясно: той лъжеше и лъжеше страшно неумело.
— С какво пристигнахте тук? — попитах аз.
— Машина.
— Каква марка?
— Марка… Черна, голяма.
— Вие не знаете марката на своя автомобил.
— Не зная, той не е мой.
— Но вие сте механик — казах аз със злорадство. — Какъв, по дяволите, механик сте, а още и шофьор, ако не разбирате от автомобили?
— Дайте ми куфара, иначе ще стане нещастие.
— А какво ще правите с този куфар?
— Бързо ще го отнеса.
— Къде? Вие знаете, че лавина е затворила пътя.
— Все едно. Ще го отнеса по-далеч. Ще се опитам да го разредя. Ако не успея, ще избягам. Нека лежи сам.
— Добре — казах аз и скочих от стола. — Да вървим.
— Как?
— С моя автомобил. Аз имам хубав автомобил. Ще вземем куфара, ще го откараме някъде по-далеч, ще го разгледаме.
Той не мръдна от мястото си.
— Защо стоите? — попитах. — Нали е опасно, трябва по-скоро…
— Не става така — каза той накрая. — Ще пробваме по друг начин. Не искате да дадете куфара, тогава продайте куфара. А?
— Тоест? — казах аз и отново приседнах на края на масата.
— Аз ще ви дам пари, много пари. Вие не сте на работа, вие сте в отпуск. Вие сте намерили куфара, аз съм го купил. Това е.
— И колко ще ми дадете? — попитах аз.
— Много. Колкото искате. Ето.
Той бръкна в пазвата си и измъкна тлъста пачка банкноти. Само веднъж съм виждал натурално такива пачки — в Държавната банка, когато водех там делото за фалшификация.
— Колко са? — попитах аз.
— Малко ли са? Тогава ето още.
Той бръкна в джоба на сакото си, измъкна още една такава пачка и я хвърли пак на масата до мен.
— Колко пари има тук? — попитах.
— Какво значение има? — учуди се той. — Всичко е ваше.
— Много голямо значение има. Вие знаете ли колко пари има тук?
Той мълчеше, очите му ту се раздалечаваха, ту се сближаваха.
— Така. Не знаете. А откъде ги взехте?
