защо въобще сте се напъхали при мен посред нощ?
— Аз ви питам…
— А аз плюя на вас! Махайте се оттук, иначе ще извикам чичо! Дяволски джандар!
— Стига сте дрънкали! — креснах аз. — Олаф е убит. Зная, че след вас никой друг не го е видял жив! Кога беше това? Къде? Живо! Е?
Навярно бях страшен. Чедото се отдръпна и сякаш да се защити, протегна ръце с дланите напред.
— Отговаряйте — казах аз спокойно. — Вие сте излезли с него от столовата и сте се отправили… къде?
— Н-никъде… просто излязохме на коридора…
— А после?
Чедото мълчеше. То седеше, свило се на кревата под големия ръкописен плакат „Да бъдем жестоки!“ и мълчеше. После изпод черните му очила по бузите потекоха сълзи.
— Сълзите също не помагат — казах аз хладно. — Говорете истината. Ако започнете да лъжете и да извъртате — аз пъхнах ръка в джоба си, — ще ви сложа белезници и ще ви пратя в Мюр. Става дума за убийство, разбирате ли?
— Разбирам… — едва чуто изломоти чедото. — Ще кажа… Ние излязохме в коридора… А после… Аз лошо помня, паметта ми е една такава, никаква. Той нещо каза и си отиде, а аз… такова…
— Е? — казах.
— Това… това е срамно — прошепна чедото. — И противно.
— Полицията е като медицината — наставнически произнесох тези думи, усещайки огромна неловкост, — не признава такива понятия, като „срамно“.
— Е добре — каза изведнъж чедото, гордо вдигайки глава. — Вървете по дяволите. Работата беше такава. Отначало шеги: жених и невяста, момче или момиче… е, горе-долу както вие се отнасяте с мен… Той също така навярно ме беше взел кой знае за какво… А после, когато излязохме, започна да ме прегръща. Стана ми противно и се наложи да го цапна по мутрата… по лицето.
— И? — казах аз, без да го гледам.
— И той се обиди, наруга ме и си отиде.
— Къде?
— Ами откъде да знам? Да не почна и да гледам къде и защо… Тръгна по коридора. — Чедото махна с ръка. — Не знам къде.
— А вие?
— А аз… А какво аз? Настроението ми се развали, противно ми стана, скучно… Едно ми оставаше — да се тръшна да спя.
— Кога заспахте?
— Не помня.
— Е добре, да предположим, че е така — казах аз. — А сега подробно опишете всички ваши действия до този момент, когато вие с Олаф се оттеглихте в коридора.
— Подробно? — попита чедото.
— Да, с всички подробности.
— Добре — съгласи се чедото и ми показа ситните си, остри, чак до синкави зъби. — Значи, дояждам си десерта. Изведнъж се намества до мен пиян инспектор от полицията и започва да ме навива колко му се харесвам и нещо по адрес на незабавната женитба…
Преглътнах това, без да мигна. Надявам се, лицето ми да е било достатъчно каменно.
— Тогава, за мое щастие — продължаваше чедото злорадо — доплува Мозесица и хищно издърпва инспектора да танцуват. Те танцуват, а аз гледам и всичко това ми прилича на пристанищна кръчма в Хамбург. После той хваща Мозесица и я мъкне зад завесата и то вече прилича на съвсем друго заведение в същия Хамбург. И ми става мъчно за инспектора, защото той в общи линии не е лош, просто не умее да пие, а старият Мозес вече хищно поглежда към завесата. Тогава аз ставам и каня Мозесица на танц, при което инспекторът е безумно радостен: види се, зад завесата е поизтрезнял…
— Кои бяха по това време в залата? — сухо попитах аз.
— Всички бяха. Олаф го нямаше, Кайса я нямаше, а Симоне си праскаше билярд. От мъка, че инспекторът го пропъди.
— Така, продължавайте — казах аз.
— Е, танцувам аз с Мозесица, тя хищно се притиска до мен и изведнъж нещо й се скъса от тоалета. Ах, казва тя, пардон, случи ми се авария. Е, плюя аз на тия работи, тя отплува със своята авария по коридора, а върху мен връхлита Олаф…
— Почакайте, кога беше това?
— Е, пардон! Часовник не ми трябваше.
— Значи, госпожа Мозес излезе в коридора?
— Е, не знам в коридора ли или в своя апартамент, или в някоя празна стая — там редом с техните има две празни стаи… Не зная каква авария беше станала, може би зад завесата вие сте й разкъсали целия корсет… Да разказвам ли по-нататък?
— Да.
— Танцуваме ние с Олаф, той ме обсипва с разни комплименти — фигурата, казва, осанката, казва, походката… А после казва: да вървим, казва, ще ви покажа нещо интересно. А на мен какво ми е? Моля, може и да отидем… Още повече че нищо интересно не виждам в залата…
— А виждате ли госпожа Мозес в залата по това време?
— Не, тя си е в сухия док, кърпи си пробойните… И излизаме ние в коридора… А по-нататък вече ви е разказано.
— И повече не сте видели госпожа Мозес?
Тук последва пауза. Мъничка такава пауза, но аз я улових.
— Н-не — каза чедото. — Защо? На мен не ми беше до това.
Много, много ми пречеха черните му очила и твърдо реших, че при втория разпит ще сваля тези очила. Макар и насила.
— Какво правихте през деня на покрива? — попитах аз рязко.
— На какъв покрив?
— На покрива на хотела. — Аз сочех с палец към тавана. — Не лъжете, видях ви там.
— Вървете, сам знаете къде — настръхна чедото. — Какво, да не съм някакъв лунатик да тичам по покривите?
— Значи, не сте били вие — казах аз примирително. — Е добре. Сега за Хинкус. Помните ли, този дребничкия, вие още от началото го сбъркахте с Олаф… Кога го видяхте за последен път?
— За последен път?… Може би в коридора, когато ние с Олаф излязохме от столовата.
Подскочих от изненада.
— Кога? — попитах аз.
Чедото се разтревожи.
— А какво толкова? — попита то. — Нищо такова нямаше… Щом изскочихме от залата, гледам, Хинкус завива по стълбата…
— А вие уверен ли сте, че е бил Хинкус?
Чедото вдигна рамена.
— Стори ми се, че е Хинкус… Наистина, той веднага зави наляво, на стълбищната площадка… Но все едно — Хинкус, кой друг може да бъде? Дребничък такъв, сгърбен…
— Стоп! — казах аз. — С шуба ли беше?
— Да… Със своята глупашка шуба до петите и на краката му нещо бяло… А какво? — Чедото започна да шепне. — Той ли го е убил, а? Хинкус?
— Не, не — казах аз.
Нима Хинкус лъжеше? Нима всичко това е инсценировка?
Часовника са смачкали, премествайки стрелките назад…
Хинкус е стоял под масата и е хихикал, а после ловко ме е разигравал и сега хихика в стаята си… а неговият съучастник хихика някъде на друго място. Скочих.
