знам. Може би не може да се промъкне през лавината. Той, макар че е магьосник, не е господ-бог. Да лети, например, не може, това вече е съвсем известно. През стени да преминава — също… Наистина, ако се помисли, тази неговата жена — или която и да е тя — всяка преграда би могла да разруши като нищо…
Аз се обърнах към Симоне.
— Е — рекох, а какво ще каже по този повод науката?
Лицето на Симоне ме учуди. Физикът беше много сериозен.
— В разсъжденията на господин Хинкус — каза той — има в крайна сметка един твърде интересен детайл. Неговият Велзевул не е всемогъщ. Чувствувате ли това, инспекторе? То е много важно. И много странно. А ми се струва, че във фантазията на тези тъмни, невежествени хора не може да има никакви закони и ограничения.
— Но те съществуват!
— Е, да речем, Шампиона не можем да наречем тъмна и невежествена личност. — Абсолютен гад, фашист. Хитлерист. Фюрерът също не беше глупак. Е, и този…
— Точно така!… — подхвана Хинкус. — Шампиона е отракан момък, разбира от обноски. Той до майската бъркотия се ръкуваше със сенаторите, на разни приеми ходеше, едва ли не и при самия президент… Ами и сега… Парици. Той не ги жали.
Изведнъж се запъна, отмести очи и пъхна в устата си палец. Ние почакахме малко, после Симоне попита:
— А как, собствено, беше убит Олаф?
Хинкус извади палеца от устата си и каза решително:
— Това аз не знам. За Олаф нищичко не знам, шефе. Като на светия дух говоря. — Той притисна ръка към сърцето си. — Мога само да кажа, че Олаф не е наш, и ако действително го е претрепал Велзевул, то не разбирам… Велзевул не трябва да убива хора. — Какво — той враг на себе си ли е, що ли?
— Така, така, така — каза Симоне. — А как все пак е бил убит Олаф, инспекторе?
Аз накратко му изложих фактите: за заключената отвътре врата, за извитата шия, за петната по лицето, за аптечната миризма. Докато разказвах, не изпусках Хинкус от поглед. Хинкус слушаше, настръхваше, очите му играеха и накрая той умолително поиска още глътчица. На мен ми беше ясно, че всичко това е ново за него и го плаши и го кара да трепери. А Симоне съвсем помрачня. Очите му станаха блуждаещи, оголиха се жълтеникавите му зъби-лопати. Дослушвайки разказа ми, той тихичко изруга. Повече нищо не каза. Мислеше.
Аз го оставих да размишлява и отново се заех с Хинкус.
— А как все пак ти, Филин, го проследи? Ти не си знаел от по-рано как ще изглежда той…
Хинкус самодоволно се усмихна.
— Това ние също го умеем — каза той. — Не по-лошо от вас, шефе. Първо, Велзевул навсякъде мъкне със себе си своя кован сандък. На мен ми оставаше едно — да разпитам накъде е отпътувал този сандък. Второ — на парите си той не знае сметка. Където и да е отишъл, там само за него се и говори… Изобщо, проследих го аз, зная си работата…
— И при това през цялото време тази жена е с него — казах аз замислено.
— Не — каза Хинкус. — Жената — това, шефе, не е задължително. Когато трябва да отиде по работа, той отнякъде я изнамира. Пък и тя изобщо не е жена, също нещо като таласъм. Къде се дява, когато я няма — това никой не знае.
Тогава се хванах, че аз, солидният, опитният инспектор, стоя тук и с пълната сериозност обсъждам с побъркания бандит всякакви приказки относно таласъми, чародеи и магьосници. Виновно се огледах за Симоне и открих, че физикът е изчезнал, а вместо него на вратата, опрян на касата, стои собственикът с винчестер под мишницата и си спомних всичките му намеци, всичките тези разговорчета относно зомби, спомних си тлъстия му показалец, извършващ многозначително движение. Още повече се засрамих, запалих цигара и с нарочна строгост казах:
— Така. Стига за това. Ти виждал ли си някога по-рано този едноръкия?
— Кого? А, този, който ядеше лимони… Не, за първи път. А какво?
— Нищо — казах аз. — Кога трябва да пристигне Шампиона?
— Впрочем, аз го чаках… Сега разбирам — лавина…
— А на какво разчиташе, глупако, като ме нападна?
— А какво можех да направя? — каза Хинкус с мъка. — Аз съм човек известен, доживотният ми е обезпечен. Ето че и реших: ще му взема пистолета, ще чукна когото трябва, а самият аз ще се промъкна към лавината… Нали Шампиона сега също не спи, шефе. Не само полицията има хеликоптери…
— Колко човека трябваше да дойдат с Шампиона?
— Не знам. Не по-малко от трима. Но, разбира се, най-отбрани…
— Така — казах аз. Всичко това съвсем не ми се харесваше, но предстоеше още да разпитам Мозес и продължих: — Хайде, бързичко изброй всички акции, в които е участвувал Велзевул.
Хинкус с готовност се зае да свива пръсти един по един:
— Краймонското препращане — едно, Втора Национална — две, златната бронирана кола — три… Сега по-нататък… Архивите на Гренхайм, Валската изложба…
— Архивите на Гренхайм?
— Да. Че какво?
По това дело знаех малко и съвсем не очаквах, че тук ще е замесен Шампиона. Грейнхайм беше събрал голяма картотека от нацистки престъпници, укрили се след 1945 година в нашата страна, това дело беше напълно политическо и в Управлението бяха убедени, че сенаторът Голденвасер е организирал ограбването, макар че никакви улики срещу него, както винаги, нямаше. Но Шампиона… Впрочем, ако се отчете: че Шампиона всъщност не е Шампиона, а бившият хауптщурмфюрер от СС Курт Швабах, скрил се у нас… И все едно…
— За кой дявол са му били на Шампиона тези архиви?
— Това аз не знам — каза Хинкус вече несъмнено искрен. — Той помълча. — Трябва да се разбере, политика. У нас на мнозина не се харесва тази политика, ама с Шампиона не може да се спори.
— А къде беше ти през май миналата година?
Хинкус се замисли, спомни си, след това хитро се озъби и заплаши с палец.
— Не, шефе. Няма да я бъде тая, шефе. В тази бъркотия аз не съм участвувал. Тук просто ми потръгна — бях опериран, лежах, нищо не знам. Мога да докажа…
За минута ние мълчаливо се гледахме един друг.
— Ти в „Светлосиният пречупен кръст“ членуваш ли?
— Не — обади се той. — Какво ли не съм видял там, в този „пречупен кръст“? С политика ние никога не сме се занимавали…
— А Велзевул членуваше ли?
— Откъде да знам? Аз ви казах, с политика ние…
— Кой уби Кьониг? Велзевул?
— Какъв Кьониг? А, този профсъюзния деятел… Не, Велзевул не го е убивал. Тук всичко е наопаки. Заради този Кьониг, казват, Велзевул и Шампиона се сдърпали. Сам аз не съм видял и не съм чул, но момчетата разказваха, че Шампиона искал да пусне Велзевул на тази работа. Но Велзевул е нащрек. Той да убива — за себе си му е по-мило… Дума след дума, казват, и се явила между тях пукнатината.
— Голденвасер знаеше ли за Велзевул?
Хинкус сви устни, огледа се за хотелиера и каза с тих глас:
— Знаете ли, шефе, напразно вие са хващате за това. Не е за нас двамата тази работа. — Аз съм честен крадец, вие — доносчик, помежду си винаги ще се сговорим и колкото ми дадат, толкова и ще излежа. А за такива работи ние с вас по-добре да знаем по-малко. Не ни засяга това нас, шефе. Опасно е. И за мен, и за вас. Тъмна работа.
Каналията беше прав.
— Добре, ставай — казах аз и не без труд се повдигнах сам. — Да вървим, ще те заключа.
Като простенваше и пъшкаше, Хинкус също стана. Ние със собственика го поведохме надолу по задното стълбище, за да не се срещне с никого. В кухнята все пак срещнахме Кайса и тя, като ме видя, писна и се скри зад печката.
