— Недей пищя, глупачка такава! — й каза строго собственикът. — Гореща вода приготви, бинтове, йод… Тук, Петер, в килера.
— Е, да! — захленчи Хинкус. — Филин под ключ, а оня си ходи на свобода, никакви улики против него няма… Не е хубаво, шефе, несправедливо е… Аз съм ранен и кратуната ме боли…
Не поведох разговор с него, заключих вратата и пъхнах ключа в джоба си. Огромно количество ключове се беше натрупало в джоба ми. Още два часа, помислих си, и всички ключове, които има в хотела, ще трябва да мъкна със себе си.
След това отидохме в канцеларията, Кайса донесе вода и бинтове и собственикът се зае да ме обработва.
— Какво оръжие има в хотела? — попитах го аз.
— Винчестер, две ловджийски със сачми. Пистолет…
— Н-да — казах аз. — Маловато.
Със сачми срещу картечници. Дю Барнстокр срещу отбрани главорези. А те няма и с престрелка да се занимават, знам го аз Шампиона — ще хвърлят от хеликоптера нещо запалително и ще застрелят всички на чистото поле като патици…
— Докато вие бяхте горе — съобщи собственикът, като ловко омотаваше челото ми около цицината — тук при мен се яви Мозес. Сложи на масата чувалче с пари — именно чувалче, аз не преувеличавам, Петер — и поиска да поставя всичко това веднага в касата. Той, видите ли, счита, че при това положение на работите, неговото имущество се намира в сериозна опасност.
— А вие? — попитах.
— Тук малко се изпуснах — призна си собственикът. — Не съобразих и изтърсих, че ключовете от касата са у вас.
— Благодаря ви, Алек — казах аз печално. — Ето, че сега ще започне ловът за полицейския инспектор…
Ние помълчахме. Собственикът ме обвиваше с бинтове, мен ме болеше, направо ми се повдигаше от болка. Навярно тази измет ми е строшила ключицата. Радиото хъркаше и пукаше, предаваха местните новини. За лавината в „Гърлото от бутилка“ не беше казана нито дума. След това хотелиерът се отдръпна крачка назад и критически огледа делото на своите ръце.
— Да, така ще бъде достатъчно прилично — каза той.
— Благодаря — казах аз.
Той взе легена и делово се осведоми:
— Кого да ви пратя?
— По дяволите — казах. — Искам да спя. Вземете винчестера, сядайте в хола и стреляйте по всеки, който се приближи до тази врата. На мен ми е необходимо поне час да поспя, иначе ей сега ще падна. Проклети вампири. Вонящи таласъми.
— Аз нямам сребърни патрони — кротко напомни собственикът.
— Стреляйте с оловни, дявол да ви вземе. И престанете да разпространявате тук вашите суеверия! Тази банда ме води за носа, а вие им помагате… Има ли капаци на прозорците?
Собственикът остави легена, мълчаливо се приближи до прозореца и спусна железните щори.
— Така — казах аз. — Добре… Не, не палете лампата… И ето какво още, Алек. Поставете някого… Симоне или онази девойка… Брюн… нека наблюдават небето. Обяснете им, че работата е на живот и смърт. Щом се появи някой хеликоптер, нека вдигнат тревога…
Собственикът кимна, взе легена и тръгна към вратата. На прага се спря.
— Искате ли моя съвет, Петер? — каза той. — По следния.
— Е?
— Дайте им този куфар и нека се махат от нас с него право в своя ад, откъдето са излезли. Нима не разбирате: единственото нещо, което ги държи тук — това е куфарът…
— Разбирам — казах аз. — Все нещичко разбирам. И именно затова ще разстрелям със сребърни куршуми всяка сволоч, която се опита да вземе от мене куфара. Ако видите Мозес, предайте му това. Можете да не смекчавате израза. Толкова. Вървете и ме оставете намира.
Глава 15
Навярно това беше служебно провинение. Не чаках помощ от никого, а гангстерите можеха да налетят всяка минута. Можех да разчитам само на това, че на Шампиона сега не му е до Велзевул. Натъквайки се вчера вечер на лавината, той би могъл да се изплаши и в бързината да извърши глупости — от рода на опит да открадне хеликоптер от Мюрското летище. Знаех, че полицията отдавна преследва този бандит, особено след миналогодишния майски метеж, и надеждата ми имаше известни основания. Освен това просто не можех да се държа на нозе. Проклетият Филин ме беше довършил. Разгърнах вестници и някаква отчетност пред касата, придвижих кантонерката към стената, а самият аз легнах, поставяйки пистолета близо до себе си. Заспах мигновено, а когато се събудих беше вече дванайсет и нещо.
На вратата тихо, но настойчиво чукаха.
— Кой е? — креснах аз, припряно напипвайки дръжката на пистолета.
— Аз съм — обади се гласът на Симоне. — Отворете!
— Какво, хеликоптер ли?
— Не. Но трябва да поговорим. Отворете.
Скърцайки със зъби от болка, аз се надигнах — отначало на четири крака, а след това, като се опирах на касата, на два. Рамото ме болеше ужасно. Бинтът беше паднал на очите ми, брадата ми беше подута. Запалих лампата, отместих кантонерката от вратата и превъртях ключа. След това отстъпих, като държах пистолета готов.
Симоне имаше тържествен и делови вид, макар че усещах в него някаква възбуда.
— Охо! — каза той. — Вие тук сте като в крепост. И напразно: никой не се кани да ви напада.
— Това не зная — казах мрачно.
— Да, вие тук нищо не знаехте — каза Симоне. — Докато дремехте, инспекторе, аз свърших заради вас цялата ви работа.
— Ама какво говорите? — казах аз язвително. — Нима Мозес е вече с белезници, а съучастничката му е арестувана?
Симоне се намръщи.
— Няма никаква необходимост от това — каза той. — Тук всичко е много по-сложно, отколкото вие мислите, инспекторе.
— Само не ми разправяйте за вампири — помолих аз, като сядах на стола до касата.
Симоне се усмихна.
— Никакви вампири. Никаква мистика. Истинска научна фантастика. Мозес не е човек, инспекторе. Тук нашият домакин се оказа прав. Мозес и Луарвик не са земни хора, не са хора.
— Те са дошли при нас от Венера — казах аз разбиращо.
— Това не зная. Може би от Венера, може би от друга планетна система, може би от съседното пространство… Те не казват. Важното е, че не са хора. Мозес се намира на Земята вече около година. В земните работи той, естествено, не е могъл да се оправи. Първите, с които се е срещнал, били гангстери. И те го използували за свои цели… В края на краищата Мозес разбрал това. А като разбрал, решил незабавно да бяга и избягал. Луарвик е нещо като пилот, той води прехвърлянето оттук. Те трябвало да тръгнат вчера в полунощ. Но в десет часа вечерта се случила някаква авария, нещо се взривило в апаратурата им. В резултат — свличането и на Луарвик се наложило да се добери дотук на двата си крака… Трябва да им се помогне, инспекторе. Това просто е наше задължение.
Аз го гледах и унило си мислех: страшно много луди има в това дело. Ето още един луд.
— Накратко казано, какво искате от мене?
— Дайте им акумулатора, Петер — каза Симоне.
— Какъв акумулатор?
— В куфара има акумулатор. Енергия за техните работи. Олаф не е убит. Той въобще не е живо същество. Той е робот. И госпожа Мозес също. Това са роботи, нужна им е енергия, за да могат да
