откъсна едната си ръка от темето. Физиономията му беше пак зеленикава, но сега това се обясняваше с естествени причини. Симоне приклекна до него.
— Надявам се, че не съм се престарал? — загрижено каза той.
— Нищо, старче, всичко е наред… — Аз вдигнах ръка да го потупам по рамото и застенах от болка. — Сега ще го притисна до стената.
— Да изляза ли? — попита Симоне.
— Не, май е по-добре да останете. А то иначе може той мене да притисне до стената. Донесете още вода… в случай на припадък.
— И бренди! — ентусиазира се Симоне.
— Правилно — казах аз. — Ние бързо ще го оправим. Симоне донесе още вода и бутилка бренди. Разтворих устата на Хинкус и налях в нея половин чаша алкохол. Още половин чаша, неразредена, изпих сам. Симоне, запасен с трета чаша, ни с нас за компания. После преместихме Хинкус до стената, опряхме го с гръб към нея, аз отново го залях с вода от гарафата и два пъти го ударих по бузите. Той отвори очи и започна шумно да диша.
— Още коняк? — попитах.
— Да… — пресипнало въздъхна той.
Дадох му още коняк. Той се облиза и решително каза:
— Какво казахте относно член седемдесет и втори „ц“?
— Там ще стане ясно — казах аз.
Той заклати глава и се намръщи.
— Не, така няма да стане. На мен доживотният и без друго ми е осигурен.
— Под следствие ли сте? — попитах.
— Точно така. Сега имам само един интерес: да отърва въжето. И между впрочем имам всички шансове — към Олаф нямам никакво отношение, сам знаете, а тогава какво остава? Незаконно носене на оръжие. Глупости, ще трябва да се доказва още, че аз съм го носил…
— А нападение на инспектор от полицията?
— За това и става дума! — каза Хинкус, като опипваше внимателно темето си. — Според мен такова нападение не е имало, а е имало истинско чистосърдечно признание преди началото на официалното следствие. Какво е вашето мнение, шефе?
— Признание още не е имало — напомних аз.
— Ей сега ще има — каза Хинкус. — Но в присъствието на този физик-химик обещавате ли, шефе? Член седемдесет и втори „ц“ — обещавате ли?
— Добре — казах аз. — За начало ще смятаме, че е имало кавга на лична почва под влияние на алкохола. Тоест, ти си бил под влияние на алкохола, а аз съм те вразумявал.
Симоне зацвили.
— А аз какво? — попита той.
— А вие сте ми помогнали да се справя… Хайде, да престанем с приказките. Разказвай, Филин. И ще видиш какво ще стане, ако една думичка излъжеш. Ти ми разклати два зъба, негоднико!
— Значи така — започна Хинкус. — Мен ме насади тук Шампиона. Чували ли сте за Шампиона? Как да не сте чували…
Ето какво било. Шампиона. Аз дори примижах — така ми се прииска да бъда някъде на сто мили оттук, например в кабинета си, вонящ на червен восък, или в къщи в столовата с избелелите сини тапети. И защо не ми се е седяло у дома? Завидях на бабините деветини, дето ги разправяше старото магаре Згут — природа, казва, покой, еделвайсова настойка… Насладих се на покой. Шампиона — нали това е „Светлосиният пречупен кръст“, а „Светлосиният пречупен кръст“ — това навярно е сенаторът с очи като белтъци. Смутно време, странно време. Сега лесно няма да се оправиш докъде е политиката, докъде е престъпността, докъде — правителството. Е, и какво трябва да прави честният полицай? Добре, нека честният полицай си върши работата.
— Та така — продължи Хинкус. — Преди година се примъкна в нашата компания един тип. Как дойде при нас, не знам, и истинското му име също не знам. Наричаха го Велзевул. Той работеше най-трудните и тежки работи. Например той работи с Втора национална банка, нали помните това дело? Или, да кажем, той задигна (бронираната кола със златните кюлчета — и това пак сте длъжни да помните, шефе… Изобщо Велзевул работеше красиво, чисто, но изведнъж реши да го върже. Защо — не знам, но нашият Велзевул си показа ноктите. И нас ни насадиха, кой където трябва, да му пресечем пътя. Да го засечем, да го вземем на мушка и да свирнем на Шампиона… Ето че аз го засякох и това е цялото ми чистосърдечно признание…
— Така — казах аз. — Е, и кой тук при нас е Велзевул?
— Точно тук и не улучих, шефе. Вие ми отворихте очите, а аз се бях заблудил с този фокусник, с Барнстокр. Първо, гледам — магически вещички, разни фокуси. А второ, помислих си: ако Велзевул поиска да се маскира като някого, то като кого? За да няма излишен шум… Ясно — като фокусник!
— Нещо бъркаш — казах аз. — Фокуси, добре. Но нали Барнстокр и Мозес са като небето и земята. Единият е слаб, дълъг, а другият — тлъст, набит.
Хинкус махна с ръка.
— Аз различно съм го виждал — и тлъст и тънък. Никой не знае какъв е естественият му вид… Това би трябвало да разберете, шефе. Велзевул — той нали не е обикновен човек. Той има власт над нечистата сила…
— Започна да плещиш глупости — казах аз предупредително.
— Правилно — съгласи се Хинкус. — Разбира се, никой няма да повярва, ако сам не е видял… А ето например жена му, с която той ходи — каква е тя според вас, шефе? А нали със собствените си очи видях как тя изкърти касата и я носеше по корниза. Под мишница я носеше. А тогава беше мъничка, слабичка, ни това, ни онова, дете, момиченце, като Барнстокровата девойка… а ръчищата й…
— Филин — казах аз. — Престани да лъжеш.
Хинкус отново махна с ръка и щеше да се натъжи, но впрочем изведнъж се оживи.
— Е добре — каза той. — Да кажем, че лъжа. — Но ето аз сега, извинявам се, вас с голи ръце ви тръшнах, шефе, а нали вие сте едър мъж, ловък… Та сам помислете кой би могъл по такъв начин да ме върже и да ме пъхне под масата?
— Кой? — попитах аз.
— Тя! Сега се усещам как е станало всичко. Той ме е познал, запомнил ме е. И когато е видял, че стоя на покрива и жив от къщата няма да го пусна, той е насъскал по мен своята, тази… По мой образ я е насъскал… — В очите на Хинкус се появи предишният ужас. — Пресвета майко, седя си аз там, а то стои пред мен, тоест аз сам стоя — гол, покойник и очите ми изтекли… Как ли не издъхнах от страх — не знам. Пия, а не се напивам — сякаш го изливам на земята… Той, види се, беше решил: или да ме подлуди, или да ме сплаши до загубване на съзнание, та да изчезна вдън земя. А когато видя, че не става, е, няма какво да се прави, тогава той и сила употреби.
— А защо просто не те е пречукал? — попитах аз. Хинкус затреса плава.
— Не. Това той не може. Тогава цялата му чародейка сила ще пропадне, ако погуби човешки живот. Това всички го знаем, още… Ами нима някой би посмял да го преследва, ако не беше така?
— Е, да допуснем — казах аз някак неуверено.
Пак нищо не разбирах. Хинкус беше несъмнено луд. Но неговата лудост си имаше своя логика. В рамките на тази лудост всички краища се връзваха и дори сребърните куршуми имаха своето място в общата картина. И всичко това някак странно се преплиташе с действителността. Касата на Втора национална банка действително беше изчезнала по най-загадъчен начин, беше се „стопила във въздуха“, както казваха, разперили в недоумение ръце, експертите и единствените следи, които водеха навън от помещението, водеха към корниза. А свидетелите по ограбването на бронираната кола, сякаш се бяха сговорили, упорито твърдяха под клетва, че всичко е започнало с това — някакъв човек сграбчил бронираната кола отдолу и я обърнал настрани… Дявол знае как да се разбира това.
— А защо те са останали в хотела? — попитах аз. — Тебе те вързаха, а те останаха…
— Това аз не знам — призна си Хинкус. — Това аз сам не разбирам. Като видях сутринта Барнстокр, направо изумях. Защото си мислех, че отдавна и следа от тях не е останала. Тфу, не е Барнстокр, разбира се… Но аз мислех тогава, че е Барнстокр… В общи линии, Велзевул е тук, а защо е останал тук, това аз не
